Решение № 624 от 23.11.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 624 гр. Велико Търново, 22.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Георги Драгoстинов

Членове:

Димо Колев

Ангелина Богданова при участието на секретаря Валентина В. Чаушева като разгледа докладваното от Ангелина Богданова Въззивно гражданско дело № 20234100500552 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 396/09.03.2023 г., постановено по гр. дело № 2542/2022 г. по описа на ВТРС е отхвърлен предявеният от Я. Б. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу Т. Т. за заплащане на сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на изявления, направени от ответника на 04.03.2022 г. в гр. Велико Търново, в пресклуба на БТА. Присъдени са и в полза на ответника, направените по делото разноски.

В законоустановения срок решението е обжалвано от Я. Б. с искане за отмяната му и постановяване на ново, с което да се уважи в цялост предявения от него иск и да му се присъдят разноските за двете инстанции в пълен размер. Във въззивната жалба навежда оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт поради нарушаване на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Въззивникът сочи, че първоинстанционният съд не е съставил доклад по реда на чл. 146 ГПК, с който да разпредели доказателствената тежест. В тази връзка изразява своето несъгласие с извода на съда относно неизпълнението на задълженията за доказване. Излага твърдения, че при разглеждане на гражданскоправния спор, районният съд е приложил наказателноправни принципи и аргументи. Въззивникът сочи, че с решението си първостепенният съд е игнорирал напълно изложените от него твърдения и аргументи. Жалбоподателят счита, че неправилно е достигнато до 1 заключението за недоказаност на състава за непозволено увреждане. В тази връзка акцентира, че между страните не са спорни изречените от ответника реплики на публичната конференция. Ищецът навежда доводи и за наличието на претърпените от него неимуществени вреди, както и относно причинната връзка между тях и извършеното от ответника. Претендира разноски за двете инстанции.

Въззиваемата страна – ответникът Т. Т., чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата в отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението е правилно и законосъобразно, като твърди, че първоинстанционният съд при неговото постановяване не е допуснал нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Великотърновският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания и възраженията на насрещната страна по нея, намира за установено следното:

Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно основание чл. 45 вр. чл. 52 ЗЗД.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно постановено и допустимо.

По смисъла на чл. 45 ЗЗД вреда е всяка неблагоприятна последица за защитени от закона права и интереси на увредения. За да възникне право за обезщетяване за вреди следва от страна на ищеца да е доказано противоправно деяние (действие или бездействие) по вина на лицето изпълнител на действието, която се презумира, съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, причинените от конкретното действие вреди и причинно - следствена връзка между действието и вредите, които се цели да се обезщетят. Законът изисква предпоставките за реализиране на отговорността да са налице кумулативно.

Липсата, на която и да е от тях, води до неоснователност на претенцията.

Във връзка с доводите, изложени и във въззивното производство, настоящият състав приема, че във всеки конкретен случай съдът следва да прецени дали определено изказване, освен оценка и мнение по обществен въпрос, свързан със засегнатото лице, обективира и твърдение за злепоставящи факти.

По принцип, изказването на мнение чрез слово - писмено или устно, е конституционно гарантирано право на всеки гражданин, закрепено в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ (КРБ), като правото на мнение не е абсолютно.

Ограничаването на правото да се изразява мнение, с оглед високата си обществена значимост и интензитет, е допустимо по изключение и само, за да се осигури защита на конкуриращ интерес и право и с цел охраната на други, също конституционно защитени права и интереси, може да става единствено на основанията, предвидени в КРБ (чл. 39, ал. 2 от КРБ и чл. 10, ал. 2 от ЕКЗПЧОС). Не се допуска ограничаването със закон на други, извън 2 посочените в чл. 39, ал. 2 и чл. 57, ал. 2 КРБ основания. Съгласно посочените текстове, свободното изразяване на мнение не може да се използва за накърняване правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.

В практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) са заложени същите принципи по отношение на свободата на словото и възможността тя да бъде ограничавана. Както се посочи, сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свободно изразяване на мнение, Конституцията посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име. Те могат да са обект на посегателство при нанасяне на обида (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клевета (съзнателното разгласяване на неистински, позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление). Гражданската отговорност за обида и клевета като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е допустимо от Конституцията и от Конвенцията.

Обидата касае изказвания, които са годни да накърнят честта и достойнството на пострадалия и според моралните норми, възприети от обществото, са неприлични, цинични, вулгарни. Обидата е лично унизително отношение към определено лице. Клеветата представлява съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление. Във всеки конкретен случай следва да се прави разграничение между обидата и клеветата, които са в обсега на ограниченията на правото на свободно изразяване на мнение по чл. 39-41 от КРБ и оценъчните съждения, които са извън този обсег.

Не е противоправно поведението по повод изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие - решение на ВКС, ІІІ г. о. по гр. д. № 1438/2009 г., постановено по чл. 290 ГПК. Оценките, направени при спазване на ограниченията по чл.

39, ал. 2 КРБ, колкото и негативно да са натоварени, не пораждат отговорност за лицето, което ги дава, като тяхната вярност или невярност не може да бъде проверявана - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. Разсъжденията на дадено лице ще ангажират отговорността на автора си само ако изразяването им обективно нанася обида на адресата (в този смисъл решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС; решение № 253 от 29.01.2014 г. по гр. д. № 1251/2012 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС по реда на чл. 290 ГПК). Предвид посочената практика, настоящият въззивен състав приема, че при преценка основателността на предявения иск, мненията и оценките, изказани от ответника, не подлежат на проверка за вярност, тъй като те представляват единствено коментар на факти от обективната действителност и изразяват гледната точка на автора си за тях. Такива публични изказвания могат да ангажират отговорността на лицето, което ги прави, само ако реално 3 представляват обида или клевета. Непротиворечиво в практиката на ВКС и съдилищата се приема, че негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения или стопански живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството и честта й.

Относно думите и изразите, на които се позовава ищеца, за да ангажира отговорността на ответника Т. Т., следва да се отбележи следното:

Въззивният състав споделя изводите на ВТРС, че при изявленията на ответника липсва конкретна насоченост към личността на ищеца, както и че същите не представляват категорични твърдения за осъществени факти.

Допустимата критика по отношение на публичните личност и в частност на политиците, е с по-широки граници. В този смисъл в съдебната практика последователно се приема, че не е противоправно поведение при изказване на мнение, засягащо конкретно лице, когато името му се коментира във връзка с обществен въпрос, свързан с неговата дейност, освен ако не се засяга достойнството на личността. Безспорно ищецът е народен представител и обществена личност, както и самият той се определя в исковата молба, предвид различните политически постове, които е заемал и осъществяваната от него обществена и политическа дейност. Изразите: „…да си урежда кадрите, да маха неудобните, да маха тези, които имат гражданска съвест, които имат морал, които имат някакви морални ценности и достойнства, да махат професионалисти, само и само да назначат хората, които са на техните партийни хранилки“, „Това кадруване става с два подписа на местната им партийна структура, които те пращат на централата си в „Позитано“. … Дава се списък кой трябва да бъде уволнен в съответния сектор и от „Позитано“ 20 вероятно заминава по агенции, по министерства и т.н., където да се извършат кадровите смени“, възприети от ищеца като клевета, не се преценяват от съда като такива. Изразите касаят не конкретно ищеца, а представителите на съответната политическа сила като цяло. Твърдението " Това кадруване става с два подписа на местната им партийна структура " не касае ищеца персонално и затова не може да бъде квалифицирано като клеветническо твърдение, доколкото не сочи факти за негови лични действия и поведение. Отново става въпрос за политическа критика и то насочена към политическа сила, без персонално посочване.

На следващо място изявленията на ответника „Питайте дали това е вярно, аз не знам дали е вярно, аз ви казвам тази информация, която са ми дали хора, които явно се запознати с това“…. „ Това пак ви казвам не съм го виждал, казвам ви го защото така са ми го предали хора отвътре… Попитайте Б. дали с неговия подпис и с подписа на П. Т. дали аз съм в някакъв списък с хора предложени за уволняване.“ настоящият съдебен състав също не може да квалифицира като клеветнически. Необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт. И това е предпоставено от необходимостта за установяване на неговата достоверност, подлежаща на доказване в гражданския процес. В този смисъл предмет на клеветата могат да бъдат само факти, но не и субективната интерпретация на тези факти. Освен това 4 обстоятелствата трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност.

По отношение на изявлението на ответникът: „Поиска да се видим във „Щастливеца“... Аз му казах, че нямам сертификат и той ме извика в техния партиен офис, който е в началото на Самоводската чаршия. „; може да го питате дали това е истина… надявам се да е останало..„.. Та гн Б. ме извика там и поиска от мен да осигуря гласове за преференцията 108.

Става въпрос за О. С., който в момента е заместник областен управител.“, следва да се обърне внимание, че за да е клеветническо твърдението, освен невярно, същото следва да е позорно или да приписва престъпление. В настоящия случай не бе доказано, че изложените твърдения са неверни. Това е достатъчно, за да се приеме, че не е налице клевета.