Решение № 678 от 20.01.2025, Административен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 678

Варна, 20.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Варна - VIII състав, в съдебно заседание на четиринадесети януари две хиляди двадесет и пета година в състав:

Съдия:

ИСКРЕНА ДИМИТРОВА

При секретар КАЛИНКА КОВАЧЕВА като разгледа докладваното от съдия ИСКРЕНА ДИМИТРОВА административно дело № 20247050702319 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по реда на чл.118, ал.1 и ал.3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/, вр. чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалбата на Ф. А. А., [ЕГН], против Решение № 2153-03-136/30.08.2024г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ - Варна, с което е отхвърлена жалбата й с вх.№ 1012-03-479/01.08.2024г. против Разпореждане № 034-00-166-3/12.07.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица /Ръководителя на ОБ/ в ТП на НОИ - Варна, с което на основание чл.54ж, ал.1 и чл.54а, ал.1 КСО, вр. чл.11, § 3, буква „а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., й е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ по чл.54а от КСО.

Жалбоподателката твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, поради допуснати при постановяването му съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон - конкретно на разпоредби на КСО и на Регламент (ЕО) № 883/2004г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. Твърди, че директорът на ТП на НОИ - Варна не е изследвал всички относими към случая факти, поради което е достигнал до неправилен извод, че между страните - Република България и Република [държава], липсва спор относно държавата на пребиваване, както и че центърът на жизнените й интереси е Федерална Република [държава]. Въпреки вменените задължения по цялостна проверка на събраните по преписката данни, административният орган не е анализирал възражението й, че при издаването на Разпореждане № 034-00-166-3/12.07.2024г. не са посочени правните основания, обусловили произнасянето на административния орган, което само по себе си е съществено нарушение, което накърнява правото й на защита. Посочено е, че правото на парично обезщетение се отказва на основание чл.54ж, ал.1, вр. чл.11, § 3, буква а) и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., от което следва, че се съдържат в цитирания Регламент, но в същия не съществува разпоредба чл.54ж. Относно извода на директора на ТП на НОИ - Варна – че в случая не е налице спор между двете държави - [държава] и България, относно държавата на пребиваване, сочи, че същият не намира опора в приложените по преписката документи, а именно депозирания със Заявление вх. № 034-00-166/18.04.2024г. структуриран електронен документ /СЕД/ Н006 и др. Твърди и че изводите на административният орган са в противоречие с приложимите разпоредби на КСО и Регламент (ЕО) № 883/2004г. В тази връзка сочи, че наличието на данни в СЕД Н006/11.06.2024г., обстоятелството, че е живяла в Република [държава] и е имала административен адрес в тази държава, не изключва необходимостта от преценка. Напротив, самото й физическо местонахождение и трудова заетост в тази държава за определен период от време - които обстоятелства не са спорни, изискват наличието на регистриран адрес. Сам по себе си този факт не води до безспорност и недопустимост на извършване на преценка налице ли са спрямо нея предпоставките за прилагане изключение от правилото, регламентирано в чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., както и Регламент (ЕО) № 987/2009г. по неговото прилагане. Позовава се на разпоредбата на чл.54а КСО и твърди, че отговаря на всички необходими предпоставки за отпускане на обезщетението, като своевременно е сезирала компетентния орган със Заявление вх. № 034-00-166/18.04.2024г. по чл.54а, ал.3 КСО, ведно с документи, които същият е поискал. Твърди, че въпреки цитирането на относими правни норми, административният орган е достигнал до неправилен извод, че спрямо нея не са налице основания за прилагане на изключението по чл.65, § 2 от Регламента. В тази връзка твърди и нарушения на чл.9, ал.1, 2, 4 и чл.36, ал.1 АПК, т.к. административният орган не е изследвал всички относими към случая факти и обстоятелства, и е достигнал до неправилен извод, че Р България не е компетентна държава по последна заетост, нито по пребиваване. Твърди, че нормата на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. следва да се тълкува и прилага във връзка с чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009г., т.к. в същата са посочени елементите за определяне на пребиваването. В тази връзка твърди, че към датата на подаване на заявлението изцяло е отговаряла на условията за отпускане на исканото обезщетение. След прекратяване на трудовата й ангажираност, и след подаване на заявлението, постоянно живее в Р България, не е работила в друга държава членка на ЕС, с което се определя, че центърът на жизнените й интереси е в Р България, а не в [държава]. Позовава се на Решение U3/12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност и на т.29 от Решение на СЕС от 25.02.1999г. по дело С-90/97 и твърди, че когато при отсъствието на каквото и да е трудовоправно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата членка на заетост, то следва да се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., а обезщетенията да се предоставят от институцията по местопребиваване. В тази връзка сочи, че именно в РБ е регистрираният й постоянен адрес, разполага със собствен недвижим имот в [населено място], [община], в който живее непрекъснато със семейството си, където всъщност е живяла и преди да започне работа в [държава]. Всичките й роднини и преобладаващи социални контакти са в България. Намеренията й, обективирани и в трайното й поведение, са били да работи в [държава] за определено време след което да продължи да живее в България. Именно поради това всяка отпуска и при по-дълга почивка се е завръщала в България. Въпреки сравнително трайната си трудова ангажираност в [държава], не се е установявала там, не е наемала трайно или закупувала жилище. По изложените съображения твърди, че спрямо нея държавата на пребиваване е Република България, а не Република [държава]. Иска отмяна на обжалваното решение и връщане на административната преписка за ново произнасяне със задължителни указания за уважаване на депозираното от нея заявление.

В съдебно заседание жалбоподателката се представлява от адв.Г. Г., която в пледоария по същество и в писмени бележки С.д. № 935/20.01.2025г. поддържа жалбата, моли същата да се уважи и претендира присъждане на разноски.

Ответната страна – директорът на ТП на НОИ – Варна, чрез гл.юрк. Е. Л., оспорва жалбата по подробни съображения, изложени в писмен отговор С.д. № 16206/05.11.2024г. Счита, че обжалваното решение е постановено от материално и териториално компетентен орган, след изясняване на релевантните за случая факти и обстоятелства, при спазване на процесуалните правила и при правилно приложение на материалния закон. Сочи, че след 28.02.2012г., с изключение на периода от 17.06.2020г. до 26.07.2021г., жалбоподателката не е извършвала трудова дейност, за която да е подлежала на задължително осигуряване по чл.4 и/или чл.4а КСО, и няма принос в осигурителната система на РБ, като в продължителен период - от 01.01.2023г. до 30.03.2024г. (1г. и 3м.) е осигурявана по законодателството на [държава]. От компетентната институция в [държава] чрез СЕД U17 - осигурително досие, е удостоверено, че през посочения период жалбоподателката е имала трудова заетост в [държава] и е подлежала на осигуряване по законодателството на [държава]. В издадения СЕД Н006 е удостоверено, че държавата на пребиваване е [държава]. Самата жалбоподателка е декларирала, че през последните пет календарни години преди прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратена последната заетост: от 01.01.2023г. до 30.03.2024г., е работила в [държава] като „машинен оператор“. Позовава се на Решение на СЕС от 30.09.2021г. по дело С-285/20 и твърди, че причините, по-специално от семеен характер, поради които лицето е преместило пребиваването си в държава членка, различна от компетентната държава членка, не следва да се вземат предвид за целите на прилагането на разпоредбата на чл.6, § 2 и 5 от Регламент № 883/2004. Позовава се и на Определение на СЕС по дело С-30/22, с което е прието, че чл.65, § 2 от Регламента трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Сочи и че завръщането в държавата на произход не е спорно, както и че в горепосочения период жалбоподателката е упражнявала дейност като заето лице изключително на територията на друга държава - [държава], но без да има качеството на пограничен работник по смисъла на чл.1, буква е) от Регламент № 883/2004. По арг. от чл.61, § 2 от Регламент (ЕС) № 883/2004 и т.к жалбоподателката е лице, което не е придобило „последно“ осигурителен период според българското законодателство, то право на обезщетение за безработица може да възникне само „ако положението му съответства на визираното в чл.65, § 5, буква а), вр. § 2 от него. Твърди, че в административното производство е безспорно установено, че жалбоподателката за целите на данъчното облагане и социалното осигуряване е пребивавала в [държава], като прилагането на критерия „намерение на лицето“ се обуславя след невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави. Регламентите обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последна заетост, като в случая намерението на лицето не се явява водещ критерий за определяне на държавата по пребиваване, а се отчита тогава, когато между отделните институции на двете държави няма съгласие. Позовава се на разпоредбата на чл.64, § 1, буква а) и буква б) от Регламент (ЕО) № 883/2004г. и твърди, че жалбоподателката би могла да се възползва от възможността за т.н. „износ на парично обезщетение“, което се удостоверява в преносим документ U2 - запазване на правото на обезщетение за безработица.

В съдебно заседание ответникът се представлява от юрк.Л., която моли обжалваното решение, както и потвърденото с него разпореждане, да бъдат оставени в сила. В допълнение към доводите в писмения отговор, моли съдът да съобрази, че във всички фишове за заплати на жалбоподателката, са правени отчисления за здравно осигуряване, социално осигуряване, пенсионно осигуряване, осигуряване за безработица, осигуряване за медицинска сестра, както са правени отчисления за студентски заем, поради което противно на твърденията в жалбата, по време на последната си заетост е имала жизнени интереси в [държава] и пребиваването се преценява към момента на заетостта, а не към момента на завръщането – след прекратяване на заетостта. Моли съдът да се произнесе в този смисъл и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна, следното:

На 18.04.2024г. с рег. № 034-00-166 /стр.72-83/, жалбоподателката Ф. А. А., в качеството на безработно лице, подала чрез директора на Дирекция „Бюро по труда“ до директора на ТП на НОИ – Варна, заявление за отпускане на обезщетение за безработица, прието със Справка вх. № 034-00-166-1/22.04.2024г.

В същото посочила, че през периода от 01.01.2023г. до 30.03.2024г. е упражнявала трудова дейност в [държава], като правоотношението й с работодателя било прекратено считано от 30.03.2023г.

Към заявлението е представена декларация по чл.65, ал.2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., в която А. декларирала конкретните данни за заетост по време на престоя й в чужбина, а именно: 01.01.2023г. - 30.03.2024г., [държава] – машинен оператор. Декларирала е и че през периода на последната заетост в чужбина: няма съпруг/партньор във фактическо съжителство; няма деца до 18г.; преобладаващата част от роднините й са живели в Р България; разполага с постоянно жилище в Р България; плащала е данъци върху доходите в държавата по последна заетост; през последния период на заетост в чужбина е живяла под наем; завръщала се е в България няколко пъти в годината по причина - полагаем отпуск; нищо не я свързва с държавата по последна заетост в чужбина, има само работни отношения и няма намерение за пребиваване.

Разпечатката съдържа 18 от 133 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2629b2c4-364b-40f4-af54-8edd2777dbf5