Определение № 133 от 09.03.2026, Районен съд - Тетевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 133 гр. Тетевен, 09.03.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на девети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело № 20254330100930 по описа за 2025 година

Производство е по чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по молба вх. № 9162 от 05.12.2025 г. и молба с вх. № 9086 от 03.12.2025 г. на адв. К. В. от САК, с която моли съда на основание чл. 248 от ГПК да допълни определението си, в частта с разноските, като присъди на адв. К. В. хонорар за осъществено процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

На тези основания моли да бъде постановено определение, с което да се допълни определението за прекратяване на производството, на основание чл. 233 от ГПК, в частта за разноските.

В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК не е депозиран писмен отговор от насрещната страна срещу „ЮЛ“ ЕООД, ЕИК ***************, със седалище и адрес на управление с. Глогово, област Ловеч, ул. „Христо Ботев“ № 69А, представлявано от В. Р..

Съдът, след като обсъди доводите на молителя и данните по делото, намира следното:

Съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или измени постановеното решение в частта за разноските. Предвид посоченото, с оглед нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК и доколкото молбата за изменение на решението в частта за разноските е депозирана в срока за неговото обжалване, съдът намира, че същата е процесуално ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество молбата е ОСНОВАТЕЛНА, поради следните съображения:

Производството по делото е образувано по повод предявен иск К. А. М., ЕГН ********** от с. Глогово, област Ловеч, ул. „Еделвайс“ № 11, чрез адв. В. от САК, срещу „ЮЛ“ ЕООД, ЕИК ***************, със седалище и адрес на управление с. Глогово, област Ловеч, ул. „Христо Ботев“ № 69А, представлявано от В. Р., с предявен иск с правно основание чл. 200 от КТ за осъждане на ответника да му заплати неимуществени вреди вследствие на трудова злополука. Предявен е иск по чл. 200 КТ, съединен с иск за заплащане на обезщетение за забава по чл. 86 от ЗЗД за сумата от 200 000 лв., за причинените му неимуществени вреди, вследствие на получените увреждания на ищеца при процесната трудова злополука, ведно с дължимата се върху тази сума законна лихва, считано от 04.04.2023 г. до окончателно погасяване

След размяна на съдебните книжа и преди провеждане на открито съдебно заседание е постъпила молба с вх. № 8310 от 04.11.2026 г. по описа на РС - Тетевен от ищецът К. А. М.

1 с която се прави изявление за отказ от иска по настоящото дело по реда на чл. 233 от ГПК. С Определение № 794 от 05.11.2025 г. съдебният състав е прекратил производството на основание чл. 233 от ГПК, поради оттегляне на ищцовата претенция от страна на ищецът К.

М..

По отношение на въпроса дължат ли се разноски на ищцовата страна, при прекратяване на производството на основание чл. 233 от ГПК е налице постоянна практика на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК /Определение № 388 от 11.07.2017 г. по ч.т.дело № 831/2017 г., I I т.о. Определение № 843/17.11.2014г. по ч. гр. д. № 6176/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 300/20.04.2012г. по ч. гр. д. № 245/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 626/20.08.2012г. по ч. гр. д. № 275/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 277 от 14.05.2014г. по ч. гр. д. № 2432/2014г. на ВКС, ГК, I г. о. и други/, съгласно която, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, например извършено плащане на претендираната сума, ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните.

В настоящото производство ищцовата страна е представлявана от адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на основание чл.

38, ал. 1, т. 2, от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за правна защита и съдействие /л. 39 и л. 63 от делото/. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗА адвокатът може да оказва безплатно адвокатска правна помощ и съдействие на посочените в т. 1-3 лица. В случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати - чл. 38, ал. 2 ЗА.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че Наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери 2 отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

В този смисъл с Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о. и Определение № 211/10.05.24 г. по ч.т.д. № 1378/2023 г. на ВКС, е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., която препраща към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на Наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., препращаща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Следователно посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи съда и оттам размерите подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа при зачитане на принципа на достойно заплащане на труда и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е последната и актуална съдебна практика, отразена в Определение № 1239/13.05.24 г. по ч.т.д. № 1555/23 г. ТК на ВКС, Определение № 2948/12.06.24 г. по ч.гр.д. № 1567/24 г. на ГК на ВКС и Определение рег. № 2700/19.09.25 г. постановено по ч.к.т.д. № 1746/25 г. на ТО на ВКС.

Съдът намира, че в настоящия случай при съобразяване със задължителна за националните юрисдикции практика на СЕС, която има превес над националната такава, с оглед разпоредбата на чл. 633 от ГПК, както и с оглед конкретната фактическа и правна сложност на делото, което ведно с ограничените процесуални действия, следва да се съобрази при определяне на адвокатско възнаграждение. С оглед на изложеното съдът намира, че сума в размер на 400.00 евро за адвокатско възнаграждение за предявеният иск, който се свързва с подготовка, събиране на доказателства и депозиране на изговената искова молба е достатъчна да овъзмезди положения от адвоката труд по гражданското дело.

Воден от горното и на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПЪЛВА Определение № 794/05.11.2025 г. в частта за разноските, като постановява:

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата „ЮЛ“ ЕООД, ЕИК 3

***************, със седалище и адрес на управление с. Глогово, област Ловеч, ул. „Христо Ботев“ № 69А, представлявано от В. Р. да заплати на адв. К. В. от САК сумата от 400.00 евро - възнаграждение за адвокатска помощ и съдействие, оказани на К. А. М. по гр.д. № 930/2025 г. по описа на РС – Тетевен.

Определението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Ловеч в едноседмичен срок от връчването му на страните.

Определението е неразделна част от Определение № 794 от 05.11.2025 г. по настоящото дело.

Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________

4