Определение № 18049 от 26.08.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 18049 гр. София, 26.08.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-В, в закрито заседание на двадесет и шести август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно частно гражданско дело № 20261100508835 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 130, във вр. с чл. 274 – чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба на ищците А. Д. Х. и Ю. С. Х. срещу решение (с характер на определение) № 2634 от 12.02.2026 г., постановено по гр.д. № 8382/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 51 състав, с което е върната искова молба с вх. № 3969/04.09.2024 г. по описа на РС – Самоков, по която първоначално е образувано гр.д.

№ 1087/2024 г. по описа на РС – Самоков, а в последствие и гр.д. № 8382/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 51 състав.

Жалбоподателите считат, че обжалваният акт е неправилен, тъй като към датата на подаване на исковата молба вземанията не са били погасени, поради което исковете са били допустими. Намират, че при наличието на издаден в полза на ответника изпълнителен лист отрицателният установителен иск за оспорване на вземанията винаги е допустим, тъй е възможно във всеки един момент кредиторът да започне принудително изпълнение срещу длъжника. Обосновават правния си интерес с намерението да претендират обезщетение за бъдещи вреди от поведението на ответника, който с бездействието си в продължение на повече от десетилетие бил злоупотребил с процесуални права. Ето защо, молят обжалваното решение (с характер на определение) да бъде отменено и делото да бъде върнато на СРС за разглеждане на исковете по същество.

Ответникът по частната жалба Министерство на труда и социалната политика подава отговор, с който оспорва жалбата и излага становище за нейната неоснователност.

1

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателите и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 275, ал. 1 ГПК) срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Производството пред СРС е образувано по подадена от А. Д. Х. и Ю. С. Х. срещу Министерство на труда и социалната политика искова молба, с която са предявени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за сумата от 17933,90 лв., главница, сумата от 1309,85 лв., законна лихва, както и за сумата от 1265 лв., съдебни разноски, установени с влезли в сила решения по гр.д. № 2349/2007 г. по описа на СГС и по гр.д. № 1236/2009 г. по описа на САС и за които са издадени изпълнителен лист от 29.12.2009 г. и изпълнителен лист от 21.03.2011 г. В исковата молба са изложени твърдения, че с посочените съдебни актове наследодателят на ищците Д.А. Х. е бил осъден да плати посочените суми в полза на ответника, който обезпечил исковете си по реда на чл. 390 ГПК с наложена мярка възбрана върху собствен на ищците недвижим имот, но в продължение на повече от десет години след снабдяване с изпълнителен лист кредиторът не е предприел действия по принудително изпълнение срещу длъжниците, поради което вземанията били погасени по давност. С отговора на исковата молба ответникът оспорва исковете, като излага твърдения, че вземанията, ведно с натрупаната законна лихва, са били изцяло погасени от ищците с плащане на сумата от общо 54700 лв. на 05.09.2024 г., като по този начин оспорените вземания са били признати от ищците и не се явяват погасени по давност. Фактът на плащане на посочената сума се потвърждава в становище на ищците от 14.01.2026 г., в което е заявено, че към датата на подаване на исковата молба вземанията не са били погасени, а плащането на следващия ден е било извършено единствено поради намерението на ищците да учредят право на строеж върху възбранения имот в полза на трето лице и необходимостта от погасяване на вземанията с оглед вдигане на наложената обезпечителна мярка.

За да постанови обжалваното решение (с характер на определение по реда на чл.

130 ГПК), СРС е приел, че след извършеното от ищците плащане в хода на процеса вече не съществува несигурност в отношенията между страните, че вземанията са погасени, поради което правният интерес от предявяване на отрицателни установителни искове за оспорването им е отпаднал и исковете са недопустими.

При предявен отрицателен установителен иск ищецът следва да докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, като установи наличието на заявена извънсъдебна претенция от ответника за плащане на оспорените вземания.

Всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и 2 обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Доколкото при предявен отрицателен установителен иск доказателствената тежест да установи съществуването на оспореното право е за ответната страна, то ищецът следва да докаже единствено наличието на правен интерес да оспорва това право – в случая като установи, че ответникът претендира от него заплащане на парични задължения, които ищецът счита, че не дължи, т.е. че е налице правен спор между страните относно факта на съществуване на процесните парични вземания, който налага съдебна намеса за разрешаването му. При установяване на това обстоятелство, което обуславя допустимостта на производството, в тежест на ответника е да докаже пълно и главно съществуването на оспорените изискуеми парични задължения.

Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. В случай на изпълнение на оспореното парично задължение длъжникът няма правен интерес от защита чрез предявяване на отрицателен установителен иск, тъй като при евентуалното му уважаване последиците от неоснователното разместване на имуществени блага не биха били заличени, т.е. ищецът не би получил обратно неоснователно платената сума, поради което за платените вече парични задължения, по отношение на които ищецът претендира изтекла погасителна давност, същият има интерес от предявяване единствено на осъдителна претенция. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото – противно на доводите в частната жалба, искът следва да е допустим не само в момента на предявяването му, но и по време на целия висящ процес. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията – дали ответникът е титуляр на претендираното от него и отричано от ищеца облигационно право (в този смисъл – Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК).

В настоящия случай между страните не се спори, че един ден след подаване на исковата молба ищците доброволно са платили в пълен размер оспорените от тях парични вземания в полза на ответника. Без значение са мотивите за това плащане (в случая намеренията за учредяване на суперфиция върху възбранения за обезпечение на вземанията имот) – след извършеното погасяване между страните вече не съществува правен спор относно наличието на парични вземания в полза на ответника срещу ищците. Следователно, не е налице и правен интерес за ищците да установяват несъществуването на тези парични задължения – противно на доводите в частната жалба, кредиторът вече не твърди да има вземания срещу тях. Напротив – той поддържа, че същите са погасени изцяло и въпреки наличието на изпълнителен титул не би могъл в бъдеще да предприеме принудителни действия за повторното им събиране, като в случай на злоупотреба от негова страна в тази насока изпълнителното 3 производство би било прекратено, без длъжникът да дължи разноски (арг. чл. 433, ал.

1, т. 1, вр. с чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК). Евентуалното намерение на ищците да претендират обезщетение за претърпени вреди от процесуалното бездействие на кредитора също не би могло да обоснове наличие на правен интерес от установяване в отделен исков процес, че платените вече вземания са били погасени по давност, тъй като този въпрос би могъл да бъде разгледан от съда, пред който евентуално бъде предявена бъдещата искова претенция на длъжниците (в случай че това обстоятелство е относимо към фактическия състав на спорното право). За ищците не е налице интерес от установяване, че вземанията към настоящия момент са погасени по давност и предвид обстоятелството, че сумите са заплатени доброволно, а не в хода на принудително изпълнение, което изключва възможността те да искат връщане на платената сума (арг. чл. 118 ЗЗД).

С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че предявените отрицателни установителни искове са недопустими поради липсата на правен спор между страните относно съществуването на оспорените парични вземания, респ. поради липсата на правен интерес от установителна защита, поради което на основание чл. 130 ГПК исковата молба следва да бъде върната. Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивният съд, обжалваният съдебен акт на СРС се явява правилен, а подадената срещу него частна жалба следва да бъде оставена без уважение.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 53783/19.02.2026 г. на ищците А. Д. Х. и Ю. С. Х. срещу решение (с характер на определение) № 2634 от 12.02.2026 г., постановено по гр.д. № 8382/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 51 състав.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едноседмичен срок от получаване на препис от ищците.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4