Решение № 348 от 27.05.2022, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 348 гр. София, 27.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Иво Димитров

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Валентина Игн. Колева като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело № 20211001001022 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца в производството „ТОП АРТ СТРОЙ“ ЕООД, ЕИК: 131003860 срещу първоинстанционно решение № 264903 от 21. 07. 2021 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-13 състав по гр.д. № 13057 по описа на съда за 2018 г, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК: 130277958 иск с правно основание чл. 59 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата 77033.76 лв., с която ответникът се е обогатил за сметка на ищеца ползвайки енергийно съоръжение - трафокасета 100 kVA/20kV, тип метален комплектен трансформаторен пост /ПКТП/, изградена в УПИ с идентификатор ***, ЕКАТТЕ: 02659, Община ***, Област София-град за периода от 11. 11. 2005 г. до 05. 10. 2018 г., като неоснователен, със законните последици по отношение на лихвите и разноските.

1

Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, иска се отмяната му и постановяване на друго решение по съществото на спора, с което предявеният от жалбоподателя иск да бъде уважен, със законните последици, претендират се разноски.

Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира разноски за въззивната инстанция.

Във въззивната инстанция не са приемани нови доказателства.

Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите, установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата, намира следното:

Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е частично основателна.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно по същество.

Първоинстанционното решение, като постановено от законен съдебен състав в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия на съда и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молба относно обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска защита (чл.

127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е валидно и допустимо.

Неоснователно е възражението на ответника срещу допустимостта на конкретния иск, базирано на твърдения, че ищецът не е собственик на процесното съоръжение, обезщетение за ползването на което е предмет на заявената осъдителна претенция – процесуалната легитимация на ищеца или липсата и се определят не от действителното правно положение, което се разкрива по делото в процеса на събирането и оценката /подвеждането им под хипотезиса на конкретна правна норма/ на доказателствата, чрез средствата 2 на гражданския процес, а само от твърденията на ищеца в исковата му молба и в конкретния случай, преценяван съобразно тези твърдения, предявеният иск е допустим.

Неоснователно е и първото оплакване на ищеца – жалбоподател в жалбата му досежно недопустимост на обжалваното решение, като постановено по непредявен иск – предявеният иск е безспорно по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и такъв именно иск първоинстанционният съд е отхвърлил с обжалваното си по въззивен ред решение, и това е видно не само от изричния диспозитив на решението в тази насока, а и от мотивите на съда към същото, обективирали и крайните му изводи за неоснователност на иска. В същите съдът е разгледал и е отхвърлил съществуването /установяването на наличието им по делото/, на законоустановените и установените в практиката, кумулативно необходими елементи от фактическия състав, сочещ на основателност на иска по чл. 59, ал. 1 от ГПК, а цитираната в жалбата части от мотивите на съда, сочещи според жалбоподателя на произнасянето по непредявен иск, са всъщност решаващите такива за отхвърлянето на именно предявения иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, в частта им, в която съдът е приел точно този иск за неоснователен, поради обстоятелството, че според него между страните е налице действащ договор, в рамките и по силата на който ищецът би могъл, и – при наличието му, би следвало да търси защита на правата си срещу ответника, т.е. за съдебната защита на конкретното му субективно му гражданско право /притезание/ да търси обезщетение от ответника за обедняването си, според първоинстанционния съд на разположение на ищеца би бил иск, предявим на договорно основание и за обезщетяване на вреди, причинени на ищеца от неизпълнение от страна на ответника, на задължение на ответника по съществуващ договор между страните - чл. 79/82 от ЗЗД, изключващ винаги субсидиарният ред на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, до който ред ищецът в действителност е прибягнал в нарушение на забраната на ал. 2 от същия законов текст, и който именно иск съдът е отхвърлил, само поради наличието на друг иск /предявим на договорно основание/, с който според съда обеднилият се ищец би могъл да се защити.

По-натам, доколкото при извършената от въззивния състав проверка на обжалваното решение, при условията и в пределите, установени от цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК, така както същите са разяснени с т.

1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. не се установява 3 неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на императивни правни норми, нито пък с оглед вида на делото съдът е длъжен да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение, настоящият въззивен съд е ограничен от оплакванията в жалбата.

Преценено съобразно изложеното обжалваното първоинстанционно решение, макар валидно и допустимо, но е неправилно по същество, поради следното:

Ищецът твърди по делото, че в хода на инвестиционен проект за изграждане на неголям жилищен комплекс от 6 еднофамилни къщи в покрайнините на гр. *** е изградил със собствени средства единичен трафопост с кабелно захранване 20 kV, който ответникът ползва без основание от около 13 години и досега без да изкупи съоръжението, като по този начин се обогатява за негова сметка. Твърди се още, че с нотариален акт № 82, том I, peг № 1324, дело № 81 за 2004 г. на нотариус В. Я., регистриран в Нотариалната камара с № 318, който акт е вписан с вх. peг. № 17734, като акт № 159, том LVI, дело № 13471 по описа за 2004 г. в Службата по вписванията при Софийски районен съд ищецът е признат за собственик на незастроен имот, находящ се в гр. ***, район „***“ на Столична община с площ общо от 2500 кв.м., съставляващ поземлен имот 710 от квартал 155А по регулационния план на гр. *** - разширение, който поземлен имот е образуван от обединяването на бивши „тупик“ и поземлени имоти с планоснимачни номера с 2402а, 2402, 2401 и 2400 от същия квартал. със Заповед № РД-50-07/20. 01. 2005 г. от имота са обособени 6 самостоятелни УПИ: ІІ-710; ІІІ-710; IV-710; V-710; VI-710 и VII-710 от кв. 155А, който проект беше одобрен със Заповед № РД-50-07/20. 01. 2005 г.

Впоследствие ищецът получил разрешение да построи във всеки от новите УПИ-та по една двуетажна жилищна сграда. Твърди, че със собствени средства е изградил в имота, конкретно в границите на новообособения УПИ V-710 с идентификатор *** единичен трафопост с кабелно захранване на 20 kV, който бил съгласуван на 02. 09. 2005 г. с представител на отдел Инспекция на „Електроразпределение-Столично“, сега ответното дружество. На 11. 11. 2005 г. бил подписан Протокол на приемателна комисия 4 за въвеждане в експлоатация на ел. съоръжение, съставена от представители на инвеститора, изпълнителя и електроразпределителното дружество.

На 17. 03. 2006 г. и шестте жилищни сгради са въведени в експлоатация, след което ищцовото дружество ги продало на трети лица ведно с УПИ, в което същите са изградени, като ищецът твърди обаче и това, че собствеността на електросъоръжението била запазена за него.

Във времето ищецът правил многократни опити да прехвърли собствеността на електрическото съоръжение на ответника в изпълнение клаузите на Договор за присъединяване на обекти на потребители № ДПЕРМ1034/10. 08. 2004 г., но така и не се стигнало до такова прехвърляне.

Ищецът твърди, че ползвайки трафопоста за исковия период ответното дружество се обогатява за сметка на ищцовото, тъй като чрез него осигурява доставката на енергия ниско напрежение до сградите, изградени в изброените шест имота, за което получава съответните такси, но ползвайки за това техническото съоръжение собственост на ищеца.

Моли съда да осъди ответника, да му заплати сумата от 77 033.79 лева, с която ответникът се е обогатил за негова сметка ползвайки безплатно собственото на ищеца енергийно съоръжение /трафокасета/ за същия период.

Ответникът оспорва иска като недопустим, а по същество – като неоснователен и недоказан, включително и по размер. По отношение на допустимостта ответникът твърди, че липсва активна процесуална легитимация на ищеца, тъй като последният не е доказал правото си на собственост върху процесния имот. Също така твърди, че са налице други правни способи, с които ищецът може да защити правата си и в тази връзка искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предвид неговата субсидиарност – чл. 59, ал. 2 ЗЗД, се явява недопустим. Твърди, че с прехвърлянето на поземления имот е била прехвърлена и собствеността на процесното табло-трансформатор, тъй като в действие влиза чл. 92 ЗС. Оспорва, че е налице елементът от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД – обедняване, представляващо пропуснати ползи, тъй като вещта е извън гражданския оборот и не може да се ползва за друго, освен за предлагане на услугата разпределяне и снабдяване с електрическа енергия, а това е дейност, която може да се извършва само от лицензирано енергийно предприятие. Оспорва и размера на твърдяното от ищеца обогатяване на ответника като счита, че то трябва да се изчисли на база 5 направени разходи, а не прогнозни такива. Прави възражение за изтекла погасителна давност за всички претенции, предхождащи три години от датата на подаване на исковата молба – чл. 111, б. „б“ ЗЗД.

По делото са събрани писмени доказателства и са допуснати, изслушани и приети заключения на вещи лица /ВЛ/, въз основа на които доказателства въззивният съд, като ги обсъжда поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено по делото от фактическа страна следното:

От представените по делото писмени доказателства се установява и практически няма спор между страните относно това,че през 2004 год. ищцовото дружество е придобило собствеността върху поземлен имот 710 от квартал 155А по регулационния план на гр. *** - разширение, който поземлен имот е образуван от обединяването на бившите „тупик“ и поземлени имоти с планоснимачни номера с 2402а, 2402, 2401 и 2400 от същия квартал,от който впоследствие е образуван урегулиран поземлен имот ІІ-710 и е одобрен проект за застрояването му 6 бр. самостоятелни жилищни сгради. Със заповед № РД-50-07/20. 01. 2005 г. от този имот са образувани шест самостоятелни УПИ-та с по една сграда във всеки от тях.

С оглед захранването с електроенергия както на отделните строежи, така и снабдяването им след завършването и въвеждането в експлоатация с ел. енергия за битови нужди посредством присъединяване към електропреносната мрежа в района ищцовото дружество е изградило в границата на УПИ V-710, а след нанасянето на имота в кадастралната карта в имот с идентификатор ***. гр. ***, нова трафокасета 100 kVA/20kV, тип метален комплектен трансформаторен пост (МКТП) за нуждите на захранване на новите сгради с електроенергия.