Решение № 309 от 04.04.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 309 гр. Стара Загора, 04.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20245530104578 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.

Ищцата Н. Г. П. твърди в исковата си молба, че между нея, в качеството й на кредитополучател, и ответника, в качеството на кредитор, бил сключен Договор за потребителски кредит с № ... от 09.10.2019 г. Последният бил сключен при условията на закона за електронния документи електронните удостоверителни услуги. По силата на този договор, кредиторът следвало да предостави заемни средства в размер на 2500 лева.

Страните уговорили годишния лихвен процент по заема в размер на 32 %, а годишният процент на разходите бил 37.14 %. Уговорен бил срок на договора в 24 месеца. Във връзка с Договор за потребителски кредит с № ... от 09.10.2019 г. и на основание глава II, чл. 4 от последния, ищцата сключила и договор за поръчителство с „АЙ ТРЪСТ” ЕООД, с цел обезпечение на вече подписвания договор за потребителски кредит. С договора за поръчителство се уговаряло, че ищцата дължи възнаграждение на „АЙ ТРЪСТ” ЕООД за това, че ставало поръчител по кредитното правоотношение. Същото възнаграждение се заплащало от ищцата директно по сметките на „КРЕДИСИМО“ ЕАД ежемесечно, заедно с първоначално уговорената погасителната вноска по кредита. Въпреки тези факти, касаещи договора за поръчителство, ответникът „КРЕДИСИМО“ ЕАД, не отразил това обстоятелство в годишния процент на разходите и не включил този разход в годишния процент на разходите, въпреки че трябвало. Ищцата заплатила доброволно и извънсъдебно заема, като сумата която платила без основание във връзка с процесния договор за кредит и договора за поръчителство била сбор от възнаградителна лихва, такса за поръчител и други такси по 1 договора. Всички парични средства били внесени изцяло по сметка на ответника „КРЕДИСИМО“ ЕАД. Във връзка с Договор за потребителски кредит с № ... от 09.10.2019 г. ищцата направила следните погасителни вноски: на 06.12.2019 г. - погасителна вноска в размер на 286 лева; на 08.01.2020 г. - погасителна вноска в размер на 293 лева; на 30.01.2020 г. - погасителна вноска в размер на 265 лева; на 13.03.2020 г. - погасителна вноска в размер на 265 лева; на 23.03.2020 г. - погасителна вноска в размер на 2622,77 лева. Така по Договор за потребителски кредит с № ... от 09.10.2019 г. общата внесена сума била в размер на 3731,77 лева. Между ищцата, в качеството й на кредитополучател и ответното дружество, в качеството на кредитор бил сключен Договор за потребителски кредит с № ... от 05.05.2020 г.. Последният бил сключен при условията на закона за електронния документи електронните удостоверителни услуги. По силата на този договор, кредиторът е следвало да предостави заемни средства в размер на 2000 лева. Страните уговорили годишният лихвен процент по заема в размер на 40 %, а годишният процент на разходите да бъде 48.21 %.

Уговорен бил срок на договора - 18 месеца. Във връзка с Договор за потребителски кредит с № ... от 05.05.2020 г. и на основание глава II, чл. 4 от последния, ищцата сключила и договор за поръчителство с „АЙ ТРЪСТ” ЕООД, с цел обезпечение на вече подписвания договор за потребителски кредит. С договора за поръчителство се уговаряло, че ищцата дължала възнаграждение на „АЙ ТРЪСТ” ЕООД, за това, че ставало поръчител по кредитното правоотношение. Същото възнаграждение се заплащало от ищцата директно по сметките на „КРЕДИСИМО“ ЕАД, ежемесечно, заедно с първоначално уговорената погасителната вноска по кредита. Въпреки тези факти, касаещи договора за поръчителство, ответникът „КРЕДИСИМО“ ЕАД не е отразил това обстоятелство в годишния процент на разходите и не включил този разход в годишния процент на разходите, въпреки че трябвало. Ищцата заплатила доброволно и извънсъдебно заема, като сумата която платила без основание във връзка с процесния договор за кредит и договора за поръчителство била сбор от възнаградителна лихва, такса за поръчител и други такси по договора. Всички парични средства били внесени изцяло по сметка на ответника „КРЕДИСИМО“ ЕАД. Във връзка с Договор за потребителски кредит с № ... от 05.05.2020 г., ищцата направила следните погасителни вноски: на 15.07.2020 г. - погасителна вноска в размер на 280 лева; на 08.08.2020 г. - погасителна вноска в размер на 290 лева; на 06.09.2020 г. - погасителна вноска в размер на 310 лева; на 14.10.2020 г. - погасителна вноска в размер на 324 лева; на 15.11.2020 г. - погасителна вноска в размер на 325 лева; на 28.12.2020 г. - погасителна вноска в размер на 280 лева; на 15.01.2021 г. - погасителна вноска в размер на 270 лева; на 22.05.2021 г. - погасителна вноска в размер на 200 лева; на 09.06.2021 г. - погасителна вноска в размер на 310 лева; на 28.06.2021 г. - погасителна вноска в размер на 4092,55 лева. Така по Договор за потребителски кредит с № ... от 05.05.2020 г. общата внесена сума била в размер на 6681,55 лева. Процесните договори за кредит били недействителни на основание чл. 19, ал.1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като Заемодателят е изискал и събрал от ищцата лихви, такси и комисионни, свързани с договорите за кредит, които не били предвидени в сключените договори за потребителски кредит. Макар да били посочени в договорите лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не 2 пояснил по ясен и разбираем начин какви били компонентите на ГПР. В договорите не били включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да формира ГПР в размер на 37.14 % по договор за потребителски кредит с № ... от 09.10.2019 г. и в размер на 48.21 % по договор за потребителски кредит с № ... от 05.05.2020 г.. Това било така, защото, освен възнаградителната лихва, следвало като разход по заемите да се включи и възнаграждението за поръчителство. Поради некоректно посочения размер на годишния процент на разходите била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата от всеки от договорите, касаеща годишния процент на разходите, следвало да бъде обявена за нищожна на основание алинея 5 от същия член. Това нарушение имало за правна последица недействителност на договорите за заем и дължимост единствено на чистата стойност по кредитите, в съответствие на разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Ако сумата за поръчителство по двата договора за кредит била включена в годишните проценти на разходите по правоотношенията, то същите щели да бъдат многократно над допустимия максимум по закон. Невключването на таксата „поръчител“ в разходите по заемите целяло единствено въвеждане в заблуждение на ищцата относно стойността на разходите, които трябвало да направи по обслужването на кредитите. Предвидените суми в договорите за поръчителство били скрити разходи по заемите и като такива следвало да бъдат включени в годишните проценти на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договорите. Това се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 4, от всеки от договорите за потребителски кредит, ищцата следвало да предостави в срок от 48 часа поръчител, но въпросният поръчител по всички договори винаги било „АЙ ТРЪСТ” ЕООД, като същевременно договорите за поръчителство, се сключвали непосредствено след подписване на основаните договори. Същевременно в договорите за поръчителство се предвиждало възнаграждение, а това възнаграждение се дължало пропорционално на възнаградителната лихва и погасителните вноски по основаните договори. В тази връзка, бил направен опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. По този начин, чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Този факт се потвърждавал и от приложената справка от Търговския регистър, видно от която едноличен собственик на капитала на поръчителя „АЙ ТРЪСТ” ЕООД било „КРЕДИСИМО“ ЕАД, като печалбата на първото дружество за извършваната от него търговска дейност като поръчител, се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „КРЕДИСИМО“ ЕАД. С цел заблуда на потребителя никъде в основаните договори за заем не се посочвало, че исканото поръчителство се предоставяло от свързано лице на „КРЕДИСИМО“ ЕАД и че това поръчителство щяло да бъде възмездно. Основната причина за сключването на акцесорния 3 договор била чрез нелоялна търговска практика да се направи опит за заобикаляне ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и да се постигне свръхпечалба за ответника, което от своя страна водело и до недействителност на договорите за кредит. Завишаването на разходите по кредитите, без да е изрично посочено такова, представлявало и нелоялна търговска практика. Разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП давала легалната дефиниция на нелоялната търговска практика, която се използвала в настоящия случай с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала, ако противоречала на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща била такава търговска практика, при която се съдържала невярна информация и следователно била подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация е фактически точна и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той няма да вземе без използването на търговската практика. Така в процесиите договори за потребителски кредит било уговорено размерът на оскъпяването по кредитите да е в един размер, а в действителност бил друг, като по този начин се целяло неоснователно обогатяване. Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.

Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. Клауза, която предвиждала, че следвало да се предостави поръчител след подписване на основания договор било в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията, в случай че било уговорено възмездно поръчителство. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение, след като кредитът бил отпуснат, като обезпечението вместо да облекчава 4 условията по договора и да спомогне редовното обслужване на заема, водело до нарастване на дълга и вероятността от просрочие по последния. Тоест с такива нелоялни търговски практики се създавала предпоставка за свърхзадлъжнялост на длъжника. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика щяла да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Всичко изложено обосновавало факта, че поръчителството било предварително предвиден разход по заема и следвало да бъде калкулирано в годишния процент на разходите по заема. Договорът за поръчителство бил с акцесорен характер, поради което можел да съществува валидно само при действителен главен дълг. С оглед гореизложените съображения, касаещи нищожността на кредитните сделки и твърдението, че последните не произвели правен ефект и уговорките за заплащане на възнаграждения на гаранта „АЙ ТРЪСТ” ЕООД за учредяване от негова страна на лично обезпечение също били нищожни. Конкретните договори обаче били недействителни и на самостоятелно основание. Договорът за поръчителство бил уреден в чл. 138 ЗЗД и представлявал съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор длъжникът бил трето неучастващо лице. Договорът бил възмезден и каузален, като целта му бил кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника.