Определение № 637 от 02.09.2026, Окръжен съд - Ловеч

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 637 гр. Ловеч, 02.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ, в закрито заседание на втори септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАГДАЛЕНА СТАНЧЕВСКА

Членове:

МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

ТАТЯНА МИТЕВА като разгледа докладваното от МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20264300500416 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, вр. чл. 274 и сл.

ГПК.

Образувано е по подадена частна жалба от С. Й. В. и В. В. В., чрез пълномощника адв.Л. от АК – Ловеч - ответници в първоинстанционното производство, против Определение № 640/29.06.2024 г., постановено по гр.д.

№ 1675/2025 г. по описа на РС - Ловеч, с което съдът е отхвърлил молбата им вх. № 7819/11.06.2026 г. за изменение на съдебно решение рег. № 239/01.06.2026 г., постановено по същото дело, в частта за присъдените разноски, като недопустима.

Считат, че определението е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Твърдят, че с решение № 239/01.06.2026 г., постановено по гр.д. № 1675/2025 г., съдът ги е осъдил да заплатят на ищцата на основание чл.78, ал.1 ГПК направените по делото разноски в размер на 1155.82 евро съгласно представения списък по чл.80 от ГПК. Изтъкват, че с молба от 04.05.2026 г. на основание чл.237 ГПК са направили признание на предявения срещу тях иск с пр.основание чл.124, ал.1 ГПК. Излагат, че С. Й. В. добросъвестно е закупила имота от В.И.П. и не са били страна по гр.д. № 1219/2024 г. по описа на ЛРС по предявения от Р.Х.С. иск с пр.основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ против В.И.П.. Поради това двамата са направили 1 признание на иска и помолили съда да ги освободи от отговорността за разноски на основание чл.78, ал.2 ГПК, тъй като с поведението си не са станали повод за неговото завеждане. Твърдят, че в постановеното решение ЛРС не е обсъждал направеното от тях възражение по чл.78, ал.2 ГПК и уважил направеното от ищцата искане за присъждане на направените от нея разноски в пълен размер.

На следващо място считат за несправедливо присъждането на претендираните от ищцата разноски, дори да се приеме, че нормата на чл.78, ал.2 ГПК е неприложима. Позовават се на решение от 25.01.2024 г. по дело С248/22 на СЕС и изтъкват, че ищцата не е предприемала никакви процесуални действия по провеждане на доказване основателността на предявения иск, поради което договореният размер на адвокатското възнаграждение е силно завишен. По делото е проведено едно съдебно заседание, на което е поискано произнасяне на съда с решение при условията на признание на иска. Изтъкват, че процесуалният представител на ищцата е изготвил единствено искова молба и се е явил в едно съдебно заседание.

Оспорват направения от районния съд извод в обжалваното определение, че не са представили списък на разноските по чл.80 от ГПК, поради което нямат право да искат изменение на решението в частта му за разноските. Твърдят, че този мотив е неприложим в случая, тъй като не са претендирали разноски и затова не са представили списък. Те са претендирали единствено отхвърляне на претенцията на ищцата за разноски.

Молят съда да го отмени обжалваното определение на ЛРС и постанови друго, с което отмени решение № 239/01.06.2026 г., постановено по гр.д. № 1675/2025 г. по описа на ЛРС в частта му относно разноските, като отхвърли искането на ищеца за присъждане на разноски на основание чл.78, ал.2 ГПК, а при условията на евентуалност да намали присъдените разноски до размер на 200 евро.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ищеца Т. С. В., чрез пълномощника адв. С. С., в който оспорва същата и моли съда да я остави без уважение. Не оспорва, че ответниците са направили признание на иска, но преди това са направи искане да се прекрати производството по делото. След неговото прекратяване ОС – Ловеч е отменил същото и върнал делото за конституирането на Т. В. като страна. Оспорва 2 твърдението на жалбоподателите за прекомерност на адвокатското възнаграждение, а такова в хода на делото не е и направено. Въпреки приключване на делото в едно съдебно заседание, то е предхождано от производство по частна жалба и е доста сложно предвид обилния доказателствен материал и предхождащите го спорове.

Ловешкият окръжен съд, след като обсъди доводите на страните и приложените по делото доказателства, приема за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

От приложеното гр.д. № 1675/2025 по описа на РС – Ловеч е видно, че Р.Х.С. е предявила против С. Й. В. и В. В. В. положителен установителен иск с пр.основание чл.124, ал.1 ГПК, с който е поискала да се признае за установено по отношение на тях, че е собственик на посочените четири броя недвижими имоти по силата на давностно владение, покупка, наследство и реституция.

С подадения в срок отговор на исковата молба, ответниците С. Й. В. и В. В. В. са поискали прекратяване на делото, тъй като ищцата Р.Х.С. е починала през м.декември.

С определение № 58/21.01.2026 г. районният съд е прекратил производството по делото поради липса на активна процесуална легитимация.

Същото е обжалвано пред ОС – Ловеч и с определение № 210 от 17.03.2026 г., постановено по в.ч.гр.д. № 141/2026 г., въззивният съд е отменил определение № 58/21.01.2026 г. по гр.д. № 1675/2025 г. на ЛРС и върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

С определение № 341/01.04.2026 г., постановено в производство по чл.140 от ГПК, първоинстанционният съд е заличил като ищец по делото Р.Х.С., конституирал на основание чл.227 от ГПК Т. С. В., приел представените по делото доказателства и насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 13.05.2026 г. от 10.40 ч.

С молба вх. № 5633/04.05.2026 г. са заявили, че признават предявения срещу тях иск с пр.основание чл.124, ал.1 ГПК и направили искане съдът да постанови решение при признание на иска, както и да не носят отговорност за разноските на основание чл.78, ал.2 ГПК, тъй като с поведението си не са станали повод за завеждане на делото.

3

С постановеното по делото решение съдът е уважил предявения иск и осъдил жалбоподателите да заплати на ищеца Т. С. В. на основание чл.78, ал.1 ГПК направените по делото разноски в размер на 1 155.82 евро съгласно представения списък по чл.80 ГПК.

В срока за обжалване на решението е постъпила молба с правно основание чл.248, ал.1 ГПК от ответниците в първоинстанционното производство за изменение решението в частта му за разноските. Направено е искане съдът да измени решението си в частта за разноските, като отхвърли искането на ищцата за присъждане на разноски на основание чл.78, ал.2 ГПК, тъй като са признали иска и с поведението не са станали причина за завеждане на делото, а при условията на евентуалност да намали размера на присъдените разноски до 200 евро.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК насрещната страна е депозирала отговор по молбата. В него поддържа становище за нейната неоснователност и моли същата да бъде оставена без уважение.

С обжалваното определение районният съд е отхвърлил молбата на С.

Й. В. и В. В. В. за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските като недопустима. В мотивите е посочено, че до приключване на последното заседание по делото ответниците, чрез пълномощника си не са представили списък на разноските по чл.80 ГПК и съгласно чл.80, изр.2 от ГПК нямат право да искат изменение на решението в частта за разноските, поради което молбата е недопустима. В този смисъл е цитирана т.9 на ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият въззивен състав не споделя направения от районния съд извод за недопустимост на молбата на ответниците по чл.248, ал.1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.248, ал.1 ГПК съдът по искане на страните, направено в законоустановените срокове, може да допълни или измени постановеното решение в частта му за разноските. Представянето на списък п о чл. 80 ГПК е абсолютна положителна процесуална предпоставка за правото по чл. 248, ал. 1 ГПК само в хипотезата, когато страната претендира да бъде изменен съдебният акт в частта на присъдените й разноски за съответната инстанция, т. е. когато счита, че неправилно е определен размерът на разноските, на които тя има право. Именно за тези разноски страната молител по чл. 248, ал. 1 ГПК е била длъжна да подаде списък в срока и по 4 реда, регламентиран в чл. 80 ГПК. В хипотезата, когато се оспорват като неправилно изчислени разноските, присъдени на ответната страна, представянето на списък по чл. 80 ГПК не представлява процесуална предпоставка за допустимостта на искането по чл. 248, ал. 1 ГПК. В случая ответниците и настоящи жалбоподатели не са претендирали присъждане на разноски по делото, което изключва и представянето на списък по чл. 80 ГПК.

Това обстоятелство по никакъв начин не може да изключи правото им да оспорва претенцията на ответната страна за присъждане на разноски, респ. да искат изменение на решението в частта, с която са осъдени да платят на другата страна разноски по делото.

Разрешенията в ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, на които се е позовал районният съд, не се отнасят за настоящия случай. ОСГТК на ВКС разграничава хипотезите на допълване и на изменение на решението в частта на разноските, като приема, че представянето на списък по чл. 80 ГПК е процесуална предпоставка само за развитие на производството по изменение на решението в частта му за разноски, когато страната претендира присъдените й разноски да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им /т. 8/.

Поради изложените съображения въззивният състав намира, че обжалваното определение на ЛРС, с което молбата на жалбоподателите с пр.основание чл.248, ал.1 ГПК е отхвърлена като недопустима е неправилно и съдът следва да се произнесе по същество на искането.

Съгласно нормата на чл. 78, ал.2 от ГПК , ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат на ищеца. Следователно приложението на тази разпоредба и възлагането на разноските в тежест на ищеца е предпоставено от кумулативното наличие на установените в закона две предпоставки - с поведението си ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. Преценката за това, дали тези изисквания са изпълнени, е винаги конкретна с оглед фактите по делото и проверката се извършва от съда, разглеждащ спора по същество, като за възлагането на разноските в тежест на ищеца от значение е поведението на ответника.

В случая въззивната инстанция счита, че не са налице и двете предпоставки. С отговора на исковата молба ответниците не са признали иска 5 и не са изразили становище за неговата основателност, а са поискали прекратяване на производството по делото. Едва след постановяване на определението на съда в производството по чл.140 ГПК и преди първото по делото заседание, ответниците са подали молба, в която са изразили становище че признават иска и поискали постановяване на решение при признание на иска. Не може да се направи и извод, че същите не са станали причина за завеждане на делото, тъй като от доказателства по делото се установява, че С. Й. В. е собственик по силата на договор за покупкопродажба на процесните имоти, придобити по време на брака, обективиран в н.а. № 36, т.V, рег. № 6101, дело № 383 от 2021 г. на Нотариус А.Ц.. Ако са считали, че не са собственици на процесните недвижими имоти, ответниците са могли да се откажат от правото на собственост по предвидения в чл.100 от ЗС ред чрез вписан в писмена форма с нотариално заверен подпис отказ. По делото не са ангажирани доказателства, които да обосноват извод, че ответницата е предприела фактически или правни действия в тази насока след получаване на исковата молба. Поради изложените съображения въззивният състав приема, че посочените в чл.78, ал.2 ГПК предпоставки за освобождаване на ответниците от отговорността за разноски по делото не са налице.

Неоснователно е направеното при условията на евентуалност искане от жалбоподателите за намаляване на присъдените разноски до размер на 200 евро. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 60/6.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, точки 3 и 11, както и с постановени по реда на чл. 274, ал.