Решение № 1936 от 24.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1936 гр. Пловдив, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20255330106926 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Д. Г. С., ЕГН ********** против „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК 202250289, с която са предявени осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ......от 16.08.2024 г., по който получил 1000 лева, платими на вноски, при годишен лихвен процент – 40 % и ГПР – 48,69 %, който бил недействителен на основание чл.

22 ЗПК. Излага съображения за нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10; чл. 19, ал. 4 ЗПК и за нарушаване на добрите нрави.

Поради недействителност на договора, съответно клаузите за лихва и неустойка, получените суми над върнатата главница били без правно основание. Моли за присъждане на 52,54 евро – получена без основание за възнаградителна лихва и 234,81 евро – за неустойка /вж. изм. по чл. 214 ГПК в осз/, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда – 14.04.2025 г. до окончателното погасяване. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва претенциите. Клаузата за неустойка била действителна, т.к. размерът й не бил прекомерен, а съответен на неизпълнението. Неустойката, освен обезщетителна, изпълнявала и стимулираща, обезпечителна и наказателна функции. Ищецът имал 1 възможност да погаси задължението си предсрочно, което щяло да доведе до намаляване на общите разходи по кредита, както и на размера на неустойката.

Задължението за предоставяне на доп. обезпечение било с оглед желанието на ищеца за предоставяне от страна на ответника на доп. услуги – възможност за отлагане или намаляване на пог. вноски, смяна на падеж и улеснена процедура за получаване на доп. средства. И двете страни поели насрещни акцесорни задължения. За ищеца нямало да възникне задължението за доп. обезпечение, съответно за неустойка, ако не се възползвал от предоставяните от ответника преференциални условия и услуги.

Клаузата за неустойка била индивидуално уговорена, което обстоятелство било признато от ищеца, съгл. чл. 4, ал. 2 от договора. Изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК било спазено. Неустойката не следвало да се включва в ГПР. Изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК също били спазени, при което договорът бил действителен. Моли за отхвърляне на исковете. Възразява против присъждането на разноски на насрещната страна, респ. за прекомерност на адв. възнаграждение. Не претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелства, че: между страните е подписан процесният договор за паричен заем № ........... от 16.08.2024 г., по който предоставената сума е усвоена /вж. Определение по чл. 140 ГПК/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като съобрази и ги съпостави с приетите писмени доказателства.

Относно неустойката:

В оспорената клауза на чл. 4.2 от договора, е предвидено задължение на потребителя за плащане на неустойка от 459,25 лева, при неизпълнение на задължението по ал.1 за предоставяне на обезпечение в деня на подписване на договора – поръчител/и или банкова гаранция, отговарящи на описани условия.

Съдът намира, че въведеното задължение за поръчителство, както и дължимост на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.

Изначалното предвиждане на неустойка, която да се кумулира към погасителните вноски, води до извод, че тя представлява единствено скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена към погасителните вноски, тя всъщност се 2 явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция.

Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.

Размерът на неустойката представлява близо 50 % от кредита /45,93 %/, като е предвидено предварително, че ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска.

Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава драстично принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума с над двоен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя нарушава 3 принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.

При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова доказателствената тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У него лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този факт.

Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.

Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.

Относно възн. лихва:

Налице е самостоятелна нищожност на клаузата за начисляването й – при формиране размера на лихвата по кредита, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;

Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 40 % годишно, както и годишен процент на разходите от 48,69 % - неотговарящ на действителния /само неустойката представлява 45,93 % от кредита, което ведно с лихвата – надхвърля значително посочената стойност/ надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс.

Клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна.

Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ищеца.

Предвид изложеното и нищожността на сочените клаузи от договора, 4 платените по тях суми, подлежат на връщане, т.к. са получени при начална липса на основание.

Страните не спорят и от представените документи от ответника се установява, че по договора са платени исковите суми, които подлежат на връщане. Исковете са доказани и основателни и следва да бъдат уважени, ведно със законната лихва като последица.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Представен е списък и док. за платени – 100 лева ДТ.

Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв.

Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. В настоящия случай, съдът приема, че адв. възн. следва да бъде определено на сумата от малко над минимума от 220 евро. За да се определи този размер /не се дължат възнаграждения по отделните искове, предвид цената им и принципно/, съдът съобрази ниската фактическа и правна сложност; положените пр. усилия, развитието на делото, без явяване на пр. представител и ангажиране на доказателства, както и постановките в Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, ул. „3-ти март“ № 83, да плати на Д. Г. С., ЕГН **********, с адрес: ............, следните суми: 52,54 евро /петдесет и две евро и петдесет и четири цента/ – за възнаградителна лихва и 234,81 евро /двеста тридесет и четири евро и осемдесет и един цента/ – за неустойка - и двете – получени без основание по нищожни клаузи по договор за паричен заем № ..... от 16.08.2024 г., както и 51,13 евро /петдесет и едно евро и тринадесет цента/ - разноски за настоящото производство.