Решение № 3064 от 18.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3064 гр. София, 18.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело № 20251110144347 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 и 3 ЗЗД.

Производството е образувано по предявен от М. Х. П. срещу „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД иск за прогласяване за нищожен на договор за кредит „Бяла карта“ № 11013734/28.06.2022 г. поради противоречие на закона и накърняване на добрите нрави. В условията на евентуалност са предявени искове, както следва: за прогласяване за нищожна поради противоречие на закона на клаузата на чл.15 от договора за кредит, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение; за прогласяване за нищожна поради противоречие на закона на клаузата на чл.20 от договора за кредит, предвиждаща задължение за неустойка при непредоставяне на обезпечение; за прогласяване за нищожна поради противоречие на закона на клаузата на чл.4, ал.1, т.4 от договора за кредит, определяща ГПР в размер на 45,90 %; за прогласяване за нищожна поради противоречие на закона на клаузата на чл.21, ал.4 и ал.5 от договора за кредит, предвиждаща допълнителни такси за забава.

В исковата молба ищецът твърди, че на 28.06.2022 г. е сключил с „Аксес Файнанс“ АД, договор за кредит „Бяла карта“, по силата на който му е предоставен револвиращ кредит в максимален размер на 500,00 лева под формата на разрешен кредитен лимит, усвоим чрез международна платежна карта „Бяла карта“, при уговорен ГПР в размер на 45,90 %. В договора било уговорено, че кредитополучателят се задължава да върне на кредитора усвоения кредит ведно с начислената възнаградителна лихва, законна лихва за забава, неустойка за неизпълнение на задълженията по договора и разходите за събиране по чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора. Сочи още, че съгласно чл. 15 от договора кредитополучателят се задължил 1 да предостави обезпечение – банкова гаранция или поръчител, отговарящи на конкретно изброени кумулативни условия, а съгласно чл. 20 от договора, ако кредитополучателят не предостави обезпечението в уговорения срок, дължи неустойка в размер на 10 % от усвоения и непогасен размер на кредитния лимит към последно число на предходния календарен месец. Според ищеца договорът за кредит е нищожен поради противоречие със закона и поради накърняване на добрите нрави. В тази насока излага доводи, че в размера на посочения ГПР не е включена неустойката по чл. 20, вр.чл.15, ал.1, поради което ГПР надвишава максимално допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място, оспорва договора като сключен и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, защото е налице неяснота относно ГЛП – посочен е фиксиран ГЛП, но той е приложим само за първия месец, а ако кредитът не бъде върнат в 1месецен срок, се прилага по-висок ГЛП /т.е. касае се за променлив ГЛП, зависещ от начина на плащане на кредита/, който обаче не е посочен. Изтъква, че тази неяснота също влияе върху действителния размер на ГПР. Сочи, че нищожността на съществени елементи от императивното съдържание на договора за кредит, каквито са ГЛП и ГПР по кредита, влече нищожност на целия договор. При условията на евентуалност моли да бъдат прогласени за нищожни отделни клаузи в договора. Релевира възражение за нищожност на клаузата на чл. 20, предвиждаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, поради неравноправност /включително по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП с оглед високия й размер/, като изтъква, че тя не е индивидуално уговорена. При условията на евентуалност сочи, че неустоечната клауза накърнява добрите нрави поради нарушаване на принципа на добросъвестността /с нея се прехвърля рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, като с поставянето на изначално неизпълними предвид вида на кредитирането и в толкова кратък срок изисквания се цели неоснователно обогатяване на кредитора – получаване на допълнителна скрита печалба над възнаградителната лихва/ и излизане на неустойката извън присъщите функции. Счита за нищожни и клаузите на чл. 21, ал.

4 и ал. 5, предвиждащи задължения за плащане на разходи за действия по събиране на задълженията при забава за плащането им и на разходи за дейността на служител, който осъществява дейността по извънсъдебно събиране на задължението. Изтъква, че единствената предпоставка за начисляване на уговорените в тях такси е забавата на длъжника, поради което те противоречат на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Намира, че тези клаузи противоречат и на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като не се дължат заради извършени разходи, поради което не се касае за такси. По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът обуславя правния си интерес от предявените искове. Претендира разноски.

В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът изразява становище за недопустимост, а по същество за неоснователност на предявените 2 искове. Не оспорва сключването между страните на Договор за кредит „Бяла карта“ № 11013734/28.06.2022 г. с твърдяното в исковата молба съдържание. Твърди, че с договор за цесия от 28.03.2023 г. вземанията са цедирани на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД. По същество на спора оспорва договорът или отделни негови клаузи да са нищожни. Поддържа, че в него са ясно описани допусканията при изчисление на ГПР. Излага, че задължението за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение зависи изцяло от действията на потребителя, поради което същата се явява неизвестен за кредитора разход, респ. не следва да се включва в общия размер на разходите по договора. Поддържа още, че процесната неустойка е уговорена в съответствие с присъщите й функции. Посочва, че непредоставянето на обезпечение поставя сериозна несигурност пред кредитора дали ще успее да събере сумата по предоставения кредит. Излага, че разходът по чл. 21, ал. 4 от договора се дължи, само в случай че потребителят не заплати в посочения срок за плащане текущото си задължение, а разходът по чл. 21, ал. 5 – само в случай че е обявена предсрочна изискуемост на задължението на кредитополучателя. Ето защо, изразява становище, че начисляването на тези разходи е обосновано, доколкото ответното дружество разполага със специално изграден човешки и технически ресурс, който се занимава със събиране на вземания по извънсъдебен ред и допълнителни действия по събиране на просрочени вземания. Изтъква, че разходите по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 не биха били дължими, ако потребителят изпълнява коректно и навременно задълженията си по договора за кредит. Оспорва твърденията за неравноправност на клаузи от договора, доколкото още при сключването му потребителите се запознават с неговите условия посредством предоставяне на СЕФ. Моли за отхвърляне на исковете в цялост, а евентуално моли съдът да прогласи нищожност само на отделни клаузи от договора за кредит, защото възникналото заемно правоотношение между страните може да продължи своето действие и без тях. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

Между страните не се спори, а и от приложения по делото договор за кредит „Бяла карта“ от 28.06.2022 г. се установява, че между същите е възникнало процесното облигационно правоотношение. По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на ищеца револвиращия кредит в максимален размер на 500 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта Бяла карта. Съгласно чл.3, ал.2 от договора кредитополучателят се задължил да заплаща текущото си задължение по картата до всяко 2-ро число на текущия месец. Договорът бил сключен за неопределен срок, при фиксиран годишен лихвен процент от 43,2 % върху усвоения размер на кредита, или 0,12 % дневен лихвен процент. Годишният процент на разходите бил уговорен в размер на 45,9 % /чл.

3

4, ал.1, т.4 от договора/.

Съгласно чл. 15 от договора, кредитополучателят поел задължение в срок до пет дни от датата на активиране на представения платежен инструмент да предостави на кредитодателя едно от посочените в разпоредбата обезпечения: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените). В чл.20 е предвидено, че при неизпълнение на задълженията по чл.15 в уговорения срок, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение в настоящия месец. Предвидено е, че неустойката се начислява до момента на предоставяне на изисканото обезпечение.

Други относими и допустими доказателства не са представени.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

На първо място съдът намира за необходимо да се произнесе по направеното от ответника искане за прекратяване на производството поради това, че не е процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск, тъй като вземането по процесния договор било прехвърлено на трето лице – „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД.

От съществено значение за допустимостта на производството в случая е дали уведомяването за цесията е настъпило в хода на висящ съдебен процес, иницииран от кредитополучателя, в който случай същото следва да се съобрази като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, или уведомяването е настъпило преди образуване на делото. В случай че уведомяването е настъпило след завеждане на делото, то същото следва да продължи между първоначалните страни при съобразяване с чл.226 ГПК /в този смисъл е решение № 243 от 06.08.2017 г. по т.д. 3501/2015 г., I т.о. на ВКС/. Ако обаче уведомяването е настъпило преди депозиране на исковата молба в съда, то предишният кредитор не е процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск, а ищецът няма правен интерес от установяване нищожност на договора спрямо него. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството, без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.

Правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента /стария кредитор/, но не и съобщението, извършено от цесионера /новия кредитор/ - с изключение на случаите на надлежно упълномощаване, в които цесионерът действа като пълномощник на цедента. В конкретния случай ответникът, в качеството му на цедент, не доказа преди образуване на настоящото производство длъжникът да е надлежно уведомен за извършената цесия, въпреки изричните указания на съда в тази насока с постановеното по реда на 4 чл.140 ГПК определение. Ето защо, съдът приема, че същият е процесуално легитимиран като ответник в настоящото производство. Възражението за недопустимост е неоснователно, като искът следва да бъде разгледан по същество.

Сключеният между ищеца и ответника договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК). За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г., I т.о. на ВКС).

Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите, който включва и законната лихва, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в съответната валута на кредита, определена с Постановление на Министерския съвет. Според чл.19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи като лихви, други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита. Стойността на ГПР съответства и онагледява разходите, които потребителят следва да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на задълженията от негова страна.