Решение № 1319 от 03.06.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1319 гр. София, 03.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

ДИМИТРИНКА ИВ.

КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20211100512815 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20124429/26.05.2021 г., постановено по гр. д. № 61270/20 г. по описа на СРС, 32 състав, е признато за установено, че ответникът Т. П. СТ. дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 33160/20 г. по описа на СРС, 32 състав, а именно: 403,72 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.06.2017 г. до 30.04.2019 г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр. София, ж. к. ****, аб. № 210993, ведно със законната лихва от 23.07.2020 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен искът за сумата над 403,72 лв. до предявения размер от 589,34 лв., както и за периода от 01.05.2016 г. до 31.05.2017 г.; че дължи сумата от 50,21 лв. – обезщетение за забава за периода от 15.09.2017 г. до 15.07.2020 г., като е отхвърлен искът за сумата над 50,21 лв. до предявения размер от 102,03 лв., както и че дължи сумата от 26,77 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.06.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от 23.07.2020 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен искът за сумата над 26,77 лв. до предявения размер от 30,16 лв. и за периода от 01.03.2017 г. до 31.05.2017 г. С решението е отхвърлен и предявения от „Т.С.“ ЕАД срещу Т. П. СТ. иск за сумата от 5,88 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.05.2017 г. до 15.07.2020 г.

Освен това Т. П. СТ. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 561,71 лв. – разноски, съразмерно с уважената част от исковете, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на адв. С.К. С.а от САК сумата от 203,50 лв. – адвокатско възнаграждение.

1

С решение № 20141866/18.06.2021 г., постановено по гр. д. № 61270/20 г. по описа на СРС, 32 състав, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение от 26.05.2021 г. по гр. д. № 61270/20 г. по описа на СРС, 32 състав, като вместо „Осъжда „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, да плати на адв. С.К. С.а от САК, с адрес: гр. София, ул. ****, оф. 1, сумата от 203,50 лв. – адвокатско възнаграждение“, следва да се чете: „Осъжда „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, да плати на адв. С.К. К. от САК, с адрес: гр. София, ул. ****, оф. 1, сумата от 203,50 лв. – адвокатско възнаграждение“.

Постъпила е въззивна жалба от Т. П. СТ. срещу решение

№ 20124429/26.05.2021 г., постановено по гр. д. № 61270/20 г. по описа на СРС, 32 състав, в частта му, в която предявените искове са уважени. Твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. Поддържа, че неправилно съдът е приел, че по делото е доказано, че ответникът е потребител на топлинна енергия. Твърди, че съдът е отхвърлил иска за суми като погасени по давност в размер, който е по – малък от действителния. Поддържа, че неправилно съдът е признал за установени претендираните суми за лихва, тъй като ищецът не е ангажирал доказателства за датата на публикуване на сайта на дружеството на дължимите суми, респ. не е установил изпадането на ответника в забава. Твърди, че неправилно съдът е присъдил претендираните суми за дялово разпределение, тъй като по делото не са представени доказателства нито за основанието им, нито за размера им. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част като неправилно, и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.

Въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД не е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В молба, депозирана по делото, поддържа становището, че въззивната жалба е неоснователна. Претендира разноски.

Третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:

Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че е било налице облигационно отношение с ответника Т.П. С., възникнало във основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Посочва, че ответникът, в качеството му на собственик на процесния имот, се явява клиент на топлинна енергия по см. на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Твърди, че в периода от м. 05.2016 г. до м. 04.2019 г. ответникът е ползвал доставената му топлинна енергия за следния топлоснабден имот: ап. 60, находящ се в гр. София, ж. к. ****, като не е 2 заплатил дължимата цена. Посочва, че ответникът е изпаднал в забава, поради което се претендира и заплащане на обезщетение за забава върху главницата. Твърди, че въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д. N 33160/20 г. по описа на СРС, 32 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение, като след подадено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК са били дадени указания за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните вземания.

Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца, както следва: сумата от 589,34 лв. – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м. 05.2016 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 23.07.2020 г. до окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 102,03 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 15.07.2020 г., сумата от 30,16 лв. – главница, представляваща възнаграждение за дялово разпределение за периода от м. 03.2017 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 23.07.2020 г. до окончателното плащане, и мораторна лихва в размер на 5,88 лв. за периода от 01.05.2017 г. до 15.07.2020 г. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Ответникът Т. П. СТ. оспорва исковете. Оспорва да е собственик или титуляр на вещно право на ползване върху имота. Оспорва и цената на доставеното количество топлинна енергия с оглед отмяната на решение № Ц – 6/07.04.2017 г. на КЕВР с решение № 15147/08.12.2020 г. по адм. дело № 172/19 г. на ВАС. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Оспорва наличието на основание от страна на ищеца да начислява суми за дялово разпределение. Оспорва и претендираните суми за лихва за забава, като твърди, че ищецът не е ангажирал доказателства относно датата на публикуване на дължимите суми на сайта на дружеството или по друг начин, респ. не е установил изпадането в забава на ответника през процесния период. Претендира разноски на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.

Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по исковете.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК – от процесуално легитимирана страна, поради което е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо в обжалваната му част. Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на императивни материалноправни норми.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на 3 правилността на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира следното:

Първият спорен въпрос във въззивното производство е налице ли е облигационно правоотношение между страните по делото по договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди през процесния период по отношение на процесния имот.

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 от ДР ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на 4 топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по смисъла на т. 2а, § 1 ДР от ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.

В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.

По делото не се спори, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата – етажна собственост, в която се намира имотът, е била присъединена към топлопреносната мрежа.

От представената като доказателство по делото заповед