Решение № 114 от 12.05.2025, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 114 гр. Велико Търново, 12.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

МАЯ НЕДКОВА

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20254000500152 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по подадени въззивни жалби от К. Т. К. и Прокуратурата на Република България против Решение № 561/ 23.12.2024 г. по гр.д. № 492/ 2024 г. по описа на ОС – Плевен, с което съдът е осъдил Прокуратурата да заплати на К. сумата 8 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата 800 лв. обезщетение за имуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.206, ал.3 вр. ал.1 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 1588/ 2017 г. по описа на ОС – Плевен, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 03.07.2021 г. до окончателното им изплащане и е отхвърлен искът на К. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 8 000 лв. до претендирания размер от 80 000 лв.

Жалбоподателят К. Т. К. счита решението в частта, с която е отхвърлена исковата му претенция за обезщетение за неимуществени вреди за неправилно като постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и необосновано. Сочи, че в акта били изложени обстоятелства, неотносими към конкретния казус, както и такива, които не съответствали на установената фактическа обстановка. Съдът не съобразил, че макар обвинение да му е било повдигнато през 2017 г., действията по разследване срещу него били предприети още през 2015 г.; че обвинението срещу него било „поръчково“, тъй като имал съвместен бизнес с бащата на прокурора, повдигнал 1 обвунението. Съдът не обсъдил всички, релевантни към определяне размера на обезщетението, обстоятелства – дискредитирането му пред обществото и търговските му партньори още преди осъждането му, последиците за личния му живот – влошеното му здравословно състояние и това на близките му, вследствие изживения стрес. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и исковата му претенция да бъде уважена.

Прокуратурата на Република България обжалва осъдителното решение по иска за неимуществени вреди, като счита, че присъденото обезщетение е завишено с оглед конкретните обстоятелства по делото. Съдът не отчел обстоятелството, че докато е траело наказателното производство, по което ищецът е оправдан, срещу него са водени други две наказателни производства, приключили с осъдителни присъди, като по едното ищецът е бил обвинен в извършването на по-тежко престъпление. Съдът безкритично възприел свидетелските показания на сина на ищеца и на свидетел, който живеел в друго населено място и рядко се виждал с последния. Моли решението по този иск да бъде изменено, като бъде определен по-нисък размер на обезщетението.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК не са постъпили отговори на въззивните жалби. В съдебно заседание страните поддържат, че насрещните жалби са неоснователни и молят те да бъдат оставени без уважение.

Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Решението на ОС – Плевен по иска за обезщетение за имуществени вреди е влязло в сила поради необжалването му.

Съдът, като взе предвид оплакванията на страните и събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, намира следното:

Жалбоподателите не спорят възприетата от ОС при събраните по делото доказателства фактическа обстановка и формираният въз основа на нея правен извод за основателност на заявената от К. Т. К. искова претенция по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, поради което настоящата инстанция не следва да преповтаря релевантните за спора обстоятелства и да излага мотиви за осъществяване на фактическия състав на цитираната норма, обуславящ ангажиране отговорността на Държавата чрез нейния процесуален субституент Прокуратурата на Република България за поправяне на 2 причинените на ищеца неимуществени вреди вследствие на незаконното повдигане и поддържане срещу него на обвинение в извършване на престъпление. Спорът пред въззивния съд е сведен само до справедливия размер на дължимото обезщетение.

Неимуществените вреди обхващат всички, намиращи се в причинно-следствена връзка с повдигнатото обвинение и воденото наказателно производство, физически и психически увреждания на пострадалия, претърпяните от него в определен период от време болки, страдания и социален дискомфорт, които в своята съвкупност формират цялостните му негативни емоционални изживявания. Трайна е практиката на ВКС и съдилищата, че при преценката на вредите съдът не е ограничен от формалните доказателства за наличието им, защото настъпването на редица вреди е закономерна последица от упражнената наказателна репресия и те са нормално присъщи в подобни случаи. Нормално е да се приеме, че привличането на едно лице към наказателна отговорност и поддържането на обвинение по отношение на него е такова събитие, което по естеството си създава сериозен психически дискомфорт и поставя лицето в състояние на стрес за целия период още о т започване на разследване срещу него, но особено след повдигане на обвинение, до влизане в сила на оправдателната присъда.

Поради това пострадалият не следва да доказва негативните си изживявания на страх и притеснения от неоснователно осъждане и търпене на наказание, чувството за несигурност, неудобство, унижение, засегнатите самооценка, чест и достойнство, чувствителност към негативното отношението на обществото. Само при твърдени вреди, различни от присъщите, настъпили в резултат на специфични за случая обстоятелства като например личността на увредения, обичайната му среда, общественото му положение, професионалната му заетост, последиците за личния му и социален живот и пр., ищецът е длъжен да ги докаже, за да бъдат съобразени от съда при преценка на обема и интензитета на вредите и съответно – размера на дължимото обезщетение. Съгласно постановките на ППВС № 4/ 1968 г. и съдебната практика, базирана на същите, относимите към преценката за справедливия размер на обезщетението обстоятелства са естеството, продължителността и интензитета на търпените нематериални вреди, личността на увредения, начинът му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, отражението на обвинението и наказателното производство върху личния му, обществен и социален живот, последиците за физическото и психическото му здраве, обществено-икономическите условия в страната към момента на проявление на вредите, съдебната практика по сходни казуси.

За определяне размера на обезщетението в настоящия казус ВТАС взе предвид следните установени по делото факти:

На ищеца К. – на 46 г. е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.206, ал.3 вр. ал.1 НК – обсебване в големи размери за това, че в периода от 11.03.

3 до 14.03.2014 г. в гр.Плевен, противозаконно присвоил чужда движима вещ – парична сума в размер на 105 000 лв., собственост на „Вивамед“ ЕООД гр. Плевен. Касае се до обвинение в тежко престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК, тъй като предвиденото за него наказание „лишаване от свобода“ е за срок от 3 до 10 години, като наред с това кумулативно е предвидено и лишаване от права по чл.37, ал.1, т.6 и т.7 НК, както и възможност съдът да постанови конфискация на част или цялото имущество на подсъдимия. С оглед на това страхът и притесненията от евентуално осъждане са нормално присъща човешка реакция, като в случая следва да се отчете, че това обвинение е повдигнато на лице, което към него момент е с чисто съдебно минало.

Наказателното производство срещу ищеца е протекло в разумен срок по смисъла на чл.6 ЕКПЧОС – в двете фази е продължило 2 години, 6 месеца и 25 дни – К. К. е привлечен като обвиняем по ДП № В-5436/2015 г. по описа на РУ на МВР – Плевен на 03.04.2017 г., а оправдателната присъда е влязла в сила след потвърждаването й с Решение от 28.10.2019 г. по ВНОХД № 650/2019 г. на ОС – Плевен. Следва да бъде съобразено обаче, че разследването за извършено престъпление е започнало още през м.10.2015 г. и макар ДП да е било образувано срещу неизвестен извършител, законният повод е бил заявителски материал срещу ищеца и спрямо него още тогава са предприети редица процесуални действия, сочещи, че той е субект на разследването – разпитван е, извършено е претърсване и изземване на счетоводни документи от офиса на дружеството, на което е бил управител. Съдът приема, че и в този времеви период от 1 година и 6 месеца ищецът е търпял негативни емоции, макар и със значително пониска интензивност. За размера на обезщетението е от съществено значение, че при първоначалното разглеждане на делото на двете инстанции К. е бил осъден ефективно.

С Присъда № 239/ 30.11.2017 г. по НОХД № 1588/2017 г. на РС – Плевен той е признат за виновен по обвинението и е осъден на „лишаване от свобода“ към максималния срок – на 8 години, което наказание да изтърпи при първоначален строг режим, както и е лишен от правото да бъде управител на търговско дружество в пределите на Република България за срок от 3 години, считано от влизане на присъдата в сила.

Уважен е и гражданският иск на „Вивамед“ ЕООД за сумата 105 000 лв., представляваща размера на причинената имуществена вреда в резултат на деянието, ведно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане на сумата. С Решение от 14.03.2018 г. по ВНОХД № 28/ 2018 г. по описа на ОС – Плевен постановената осъдителна присъда е била потвърдена изцяло. Предвид това, че решението не е подлежало на жалба и протест, присъдата е влязла в сила и е била приведена в изпълнение от РП – Плевен, като на 18.04.2018 г. ищецът е бил задържан и отведен в Затвора гр. Плевен, където е търпял ефективно определеното му наказание до 24.04.2018 г. – общо 6 дни, при това при строг режим. Тези обстоятелства несъмнено са засегнали в най-висока степен неимуществената сфера на ищеца. С Решение № 112/ 10.07.2018 г. по КНД № 140/2018 г. по описа на ВТАС наказателното 4 производство по ВНОХД № 28/2018 г. по описа на ОС Плевен е възобновено, решението на ОС – Плевен и присъдата на РС – Плевен са отменени поради допуснати съществени нарушения и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на PC – Плевен. С Присъда № 91/ 02.07.2019 г. по НОХД № 1799/2018 г. по описа на РС – Плевен К. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.206, ал.3 вр. ал.1 НК. Прокуратурата е продължила да поддържа обвинението, като е подала протест срещу присъдата. С Решение от 28.10.2019 г. по ВНОХД № 650/2019 г. на ОС – Плевен тя е потвърдена. По делото е безспорно установено, че прокурорът, поддържал обвинението срещу ищеца при първоначалното разглеждане на делото, В. Р., е син на лице, което също като подсъдимия се занимава със земеделска продукция и с когото К. е имал търговски отношения и по негови твърдения са имали конфликт. Прокурорът е отведен по искане на защитника на подсъдимия при новото разглеждане на делото пред РС – Плевен след представяне на доказателства за тези бизнес-отношения. Наличието на основания по чл.47, ал.2 вр. чл.29 НПК за самоотвод на прокурора и непредприемането на действия от негова страна да се отстрани от производството е обстоятелство, годно да породи основателно съмнение в непредубедеността на магистрата и рефлектиращо върху доверието на гражданите в правозащитните институции и правосъдието като цяло. В този смисъл и с оглед постановената осъдителна присъда с наложено особено тежко наказание, а впоследствие отмяната й и оправдаването му по повдигнатото обвинение, трудно би могъл да бъде разубеден ищецът в поръчковия характер на наказателната репресия спрямо него, както той счита. По отношение на К. от привличането му като обвиняем е била взета най-леката мярка за процесуална принуда „подписка“, при което и с оглед липсата на доказателства за противното не може да се приеме, че е бил подложен на сериозни ограничения, засегнали социалното му и професионално функциониране.