Определение № 156 от 29.01.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 156 гр. София, 24.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20238002900870 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Х. В. против решение № 1561/15.12.2022 г. по в.гр.д. № 1274/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 12 състав, с което е потвърдено решение № 266948/15.12.2021 г. по гр.д. № 7264/2019 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която М. Х. В. е осъден солидарно с Георги Николаев Конакчийски и Емил Божидаров Филчев да заплати на “ФИНАНС ХОЛД БЪЛГАРИЯ” ООД, ЕИК 200735614, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД, главница по договор за заем от 01.02.2013 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 03.06.2019 г., до окончателното изплащане на сумата, за разликата от 22 000 лева до 44 000 лева.

С касационната жалба са въведени оплаквания за недопустимост на въззивното решение, както и за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се оплакването, че ответникът и настоящ касатор М. В. е бил ненадлежно представляван в рамките на съдебното дирене пред първата инстанция от адвокат, който не е бил упълномощен, а това не е и обсъдено в 1 решението на СГС въпреки подадената молба от 10.06.2021 г. Изразява се несъгласие с извода на въззивния съд, че пред СГС ответникът В. е представляван от двама адвоката, като се излагат доводи, че представителството е произтичало от неистинско адвокатско пълномощно, той не е получавал исковата молба и не е упълномощавал адв. Л. М. като негов процесуален представител пред СГС, поради което се сочи, че процесът е опорочен. Релевира се, че с оглед на това въззивният съд е следвало да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото за извършване на съответните процесуални действия при спазване на правилата на ГПК относно връчването на съдебните книжа и учредяването на надлежно процесуално представителство. Счита се за неправилен изводът на въззивния съд, че дори и да не е било налице надлежно представителството пред СГС, то този пропуск би могъл да бъде преодолян чрез излагането на съответните възражения пред въззивната инстанция, като се аргументира, че по този начин би се накърнило правото на защита на ответника и реално би му била отнета гарантираната от процесуалния закон възможност за разглеждане на спора по същество от поне две съдебни инстанции. Обосновава се, че спрямо лицата, за които в кредитните договори е посочено, че са солидарни длъжници, но реално не са усвоили средства по главницата, както в случая ответника М. Х.

В., не следва да се прилагат общите правила за солидарността, а правилата на института на поръчителството и в частност чл. 147, ал. 1 ЗЗД. С оглед на това е въведено оплакването, че съгласно правомощията по чл. 269 ГПК въззивният съд е следвало служебно да установи, че осъдителният иск е предявен след изтичането на предвидения в закона шестмесечен преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Изтъкнато е, че в случая цялата главница по договора е усвоена от главния длъжник по негова банкова сметка, а считано от падежа на заема през м. 02.2015 г., шестмесечният преклузивен срок е изтекъл на 01.08.2015 г., поради което към датата на подаване на исковата молба - 03.06.2019 г., отговорността на М. Х. В. следва да се счита погасена по силата на закона.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. Може ли лице, което не е от кръга на посочените по чл. 32, т. 1-4 ГПК или макар и да попада формално сред тях, но представителна власт е била 2 изрично оспорена от довереника преди постановяването на съдебното решение, да извършва надлежно процесуално представителство?

2. Нищожно или недопустимо е съдебно решение, което е било постановено при нарушаване правото на защита на ответника поради липсата на надлежно упълномощаване пред първата инстанция?

3. Нарушава ли се правото на защита на ненадлежно представляваната страна, в случай, че правопогасяващите й възражения са разгледани от само една инстанция по фактите (въззивната такава)?

По отношение на така поставените три въпроса се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение № 44/18.06.2020 г. по т.д. № 962/2019 г. по описа на ВКС, ТК, и решение № 586/1996 г. на ВКС, 5-членен състав.

Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие с даденото разрешение в т. 4б от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по т.д.

№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно характера на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, но не е формулиран правен въпрос.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 1, 2 и 3 ГПК поради вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, както и поради очевидна неправилност.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба “ФИНАНС ХОЛД БЪЛГАРИЯ ” О О Д възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, е приел, че са неоснователни оплакванията на въззивника за недопустимост на решението в обжалваната 3 му част, доколкото евентуалните процесуални нарушения, които е допуснал съдът във връзка с надлежното уведомяване на ответника за образуваното срещу него исково производство, не могат да обусловят недопустимост на постановеното решение, а такова ограничаване на правото му на защита в производството пред първоинстанционния съд би му позволило да заяви пред въззивната инстанция за първи път защитни средства, които не е могъл да предяви поради допуснати от съда нарушения. Преценил е, че в случая ответникът М. Х. В. е бил представляван от двама процесуални представители, единият от които е получил и препис от исковата молба и доказателствата, до приключване на устните състезания пред СГС не е бил поставян въпросът за липсата на представителна власт на пълномощниците, поради което лицето е било надлежно уведомено и представлявано по делото.

Прието е, че не е спорно и се установява от представените по делото доказателства, че на 01.02.2013 г. е сключен договор за заем № 158 между ищцовото дружество и М. В., Е. Ф. и Г. К., по силата на който дружеството е предоставило на последните заем в размер на 44 000 лева, която сума е следвало да се върне в срок от 24 месеца, ведно с възнаградителна лихва в размер на 4% месечно върху непогасената част от главницата; съгласно чл. 8 от договора, в случай на просрочие на плащането на две поредни месечни вноски, главницата и изтеклите, но неплатени възнаградителни лихви, стават автоматично предсрочно изискуеми от момента на забавата на втората неплатена вноска. Посочено е, че страните не спорят, че заемателите са заплатили през 2013 г. сумата от 1 760 лева, а останалите плащания по договора са били осъществени през м. 03.2014 г. в общ размер на 22 000 лева, като е преценено, че същите са изпаднали в забава по отношение на задължението си да заплащат уговорените месечни погасителни вноски.

Въззивният съд е намерил, че макар поради просрочието на повече от две месечни вноски за кредитора да е възникнало правото да обяви цялото задължение за предсрочно изискуемо, то последният не е упражнил това свое право, поради което към 06/07.03.2014 г. е настъпил падежа на 12 погасителни вноски, включващи редовна главница и договорна лихва (с първото плащане е погасено вземането за лихва за м. 03.2013 г.). Акцентирал е, че извършеното от един от солидарните длъжници плащане не е било достатъчно да погаси цялото задължение, поради което погасяването на задълженията следва да бъде по указания в разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от 4

ЗЗД ред - първо се погасяват лихвите, а след това главницата. Счел е, че в случая получената сума е била отнесена за погасяване на вноските за договорна лихва от 2-ра до 13-та, както и частично 14-та вноска, а задължението за главница е останало изцяло непогасено. С оглед на това въззивният съд е стигнал до крайния извод, че предявеният иск за заплащане на главницата по сключения между страните договор за заем е основателен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на вероятна нищожност на въззивното решение, за което касационната инстанция следи служебно. Съгласно трайната практика на ВКС нищожно е това съдебно решение, което е постановено от незаконен състав на съда, излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изразено в писмена форма или е неподписано съгласно задължителните изисквания по чл. 235, ал. 4 ГПК и съответно чл. 236, ал. 3 ГПК, както и когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В случая касаторът не излага такива основания касателно постановеното въззивно решение, нито такива са констатирани при служебно извършената от настоящия състав проверка. С оглед на горното не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

Касаторът се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за което съдът също следи служебно.

Недопустимо е това съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън рамките на сочените във въззивната жалба пороци за неправилност на обжалвания първоинстанционен акт (“свръх петитум”), др. Съдържащите се в изложението оплаквания относно качеството, в което касаторът М. В. е поел задължението по договора за заем, касаят спора по същество и не подлежат на проверка в селективния стадий на касационното производство по реда на чл.

288 ГПК. В допълнение, следва да се посочи, че такова възражение се прави за първи път пред касационната инстанция с подадената касационна жалба.

Други доводи относно вероятната недопустимост не са направени, а и такава не се констарира от настоящия състав, поради което не е налице и това въведено основание за допуск до касация.

5

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора първи и трети въпрос са общи и не кореспондират с установената по делото фактическа обстановка. В случая въззивният съд е изложил съображения, че евентуалните процесуални нарушения във връзка с надлежното уведомяване на ответника за образуваното срещу него исково производство биха довели до ограничаване правото му на защита в производството пред първоинстанционния съд, което би му позволило да заяви пред въззивната инстанция за първи път защитни средства, които не е могъл да предяви поради допуснати от съда нарушения.