Решение № 134 от 29.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 134 гр. Пловдив, 29.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Милена Ат. Г. при участието на секретаря Десислава Ст. Терзова като разгледа докладваното от Милена Ат. Г. Административно наказателно дело № 20235330206125 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.59 и сл. от ЗАНН.

Обжалвано е Наказателно постановление №23-0438-000752 от 25.09.2023г. на Началник сектор в ОДМВР – Пловдив, РУ 03 Пловдив, с което на Т. З. Г., ЕГН:********** за нарушение на чл.150 от Закон за движение по пътищата /ЗДвП/ на осн. чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП е наложено административно наказание - ГЛОБА в размер на 100 /сто/ лева.

Жалбоподателката, по съображения изложени в жалбата, чрез процесуалния си представител, атакува наказателното постановление като незаконосъобразно и иска отмяната му. В съдебно заседание, редовно и своевременно призован, се явява лично и се представлява от процесуален представител – адв. С. Л. – З., като жалбата се поддържа и се прав същото искане. Претендират се разноски.

Въззиваемата страна, редовно и своевременно призована, не се представлява в съдебно заседание. В депозирано до съда писмено становище, се пледира за потвърждаване на обжалваното наказателно постановление, като правилно и законосъобразно. Прави се искане за намаляване размера на адвокатския хонорар до минимума, предвиден в наредбата, при евентуално уважаване на жалбата.

1

Съдът, след като взе предвид изложеното в жалбата и след като анализира събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е подадена в преклузивния 14 - дневен срок за обжалване, изхожда от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е ОСНОВАТЕЛНА.

От фактическа страна съдът установи следното:

На 15.07.2023г. жалбоподателката Т. З. Г. се намирала извън гр.

Пловдив. Същият ден тя поверила грижите за *** си син Р.Т.Г. на неговия биологичен баща А.Р., който обаче не бил записан като такъв в акта му за раждане.

На 15.07.2023г. в 16.10 часа ***т Р.Т.Г., ЕГН:********** управлявал в гр. Пловдив на ул. „Полет“ до №80 в посока от запад на изток мотоциклет APRILIA RS125, червено – жълт, с рама №***. На същото място се намирали полицейски служители от 03 РУ при ОДМВР – Пловдив, между които свидетелят К. М.. Когато видял патрулния автомобил, ***т Р.Г. рязко подал газ, за да избяга, но тъй като пътят бил черен и с множество дупки, мотоциклетът поднесъл и водачът му паднал на земята. Полицейските служители отишли до него, като установили самоличността на *** водач.

Малко след това на мястото на инцидента пристигнал А.Р., който бил биологичен баща на *** Р.Г., но не бил записан като такъв в акта му за раждане. На място пристигнали екипи на Спешна медицинска помощ и на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Пловдив.

На А.Р. бил съставен АУАН, серия GA №949106 от 15.07.2023г. за това, че е допуснал управлението на мотоциклет APRILIA RS125, с рама №*** от *** си и неправоспособен син Р.Т.Г.. Актосъставителят квалифицирал извършеното под разпоредбите на чл.102, т.1 от ЗДвП и по чл.140, ал.1, пр.1 от ЗДвП.

Тъй като актосъставителят К. М. установил, че всъщност А.Р. не е вписан в акта за раждане на *** като негов баща, съставил същия ден – 15.07.2023г. АУАН с бл. №479099 срещу майката на *** Р.Т.Г. – жалбоподателката по настоящото дело, за това, че като майка е допуснала *** и неправоспособен син да управлява мотоциклет APRILIA RS125, червено – жълт, с рама №***. Актосъставителят квалифицирал нарушението по чл.150 2 от ЗДвП. АУАН бил съставен в отсъствието на жалбоподателката Т. Г., без същата да бъде поканена за съставянето му. АУАН й бил връчен впоследствие на 07.09.2023г.

С Мотивирана резолюция №23-0438-М000067 от 07.09.2023г. на Началник сектор в ОДМВР – Пловдив, РУ 03 Пловдив било прекратено административнонаказателното производство по АУАН, серия GA №949106 от 15.07.2023г. против А.Р., с мотив, че описаното нарушение е неправилно квалифицирано и не е трябвало АУАН да бъде съставян срещу посоченото лице, тъй като Р. не е баща на *** водач Р.Т.Г. и тъй като срещу майката е съставен АУАН с бл. №479099.

Въз основа на съставения срещу Т. З. Г. АУАН с бл. №479099 било издадено и обжалваното наказателно постановление.

Описаната фактическа обстановка се установява по безспорен и категоричен начин от събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства и от гласните доказателства – показанията на свидетелите К. М. и К. С., които съдът кредитира като непротиворечиви, обективни и достоверни.

При така изложената по делото фактическа обстановка съдът намира следното от правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл.150 от ЗДвП всяко пътно превозно средство, което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от правоспособен водач, освен когато превозното средство е индивидуално електрическо превозно средство или превозното средство е учебно и се управлява от кандидат за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство по време на обучението му по реда на наредбата по чл.152, ал.1, т.3 и при провеждането на изпита за придобиване на правоспособността по реда на наредбата по чл.152, ал.1, т.4.

С обжалваното наказателно постановление на жалбоподателката Г. е наложено административно наказание в качеството й на майка на *** Р.Г., за това, че е допуснала той като неправоспособен да управлява мотоциклет APRILIA RS125, червено – жълт, с рама №***. Към момента на извършване на деянието – 15.07.2023г., ***т Р.Г. е бил на *** години и следователно не е административнонаказателно отговорно лице според правилата на чл.26, ал.1 и ал.2 от ЗАНН. Съгласно разпоредбата на чл.26, ал.3 от ЗАНН за 3 административни нарушения, извършени от малолетни, непълнолетни на възраст от 14 до 16 години и поставени под пълно запрещение, отговарят съответно родителите, попечителите или настойниците, които съзнателно са допуснали извършването им. По приложението на разпоредбата по чл.26, ал.3 от ЗАНН има формирана трайна съдебна практика, като съгласно Постановление №10 от 28.09.1973г. на Пленума на ВС, т.5 понятието „съзнателно“ допускане на извършване на административно нарушение от малолетните, непълнолетните до 16 години и на поставените под пълно запрещение в разпоредбата на чл.26, ал.3 от ЗАНН има предвид умишлената форма на вина у родителите, попечителите и настойниците, която включва както прекия, така и евентуалния умисъл, но не и непредпазливостта.

Същевременно с правилото по чл.11 от ЗАНН изрично се препраща към разпоредбите от общата част на НК по въпросите на вината, а следователно и досежно формите на вината. По тези съображения съдът приема, че в случаите по чл.26, ал.3 от ЗАНН е налице хипотеза по чл.7, ал.2 от ЗАНН, когато непредпазливите деяния не се наказват.

Умишлените форми на вина, които съгласно т.5 от Постановление №10 от 28.09.1973г. на Пленума на ВС са единствените, даващи основание за ангажиране административнонаказателната отговорност на родителя на малолетния деец, са регламентирани с разпоредбата на чл.11, ал.2 от НК.

Същата гласи, че деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици.

Характерно за интелектуалния момент на умишлените форми на вината – както при прекия, така и при евентуалния умисъл, е, че деецът предвижда настъпването на конкретните общественоопасни последици. В тази връзка разграничението между прекия и евентуалния умисъл се прави в зависимост от отношението на дееца към настъпването на тези последици във волеви аспект – дали те са желана и преследвана от негова цел (при прекия умисъл) или само допуска и се примирява с тяхното проявление (при косвения умисъл).

Пренесено на плоскостта на настоящия казус, съдът намира, че при правилно установена в НП фактическа обстановка, то по делото не се доказва жалбоподателката Г. съзнателно да е допуснала извършването на административно нарушение по чл.150 от ЗДвП от страна на *** й син. От 4 доказателствата по делото се установява, че по време на инцидента с управлението на мотоциклета от страна на Р.Г., неговата майка се е намирала извън територията на гр. Пловдив, като в същия ден грижите за детето са били предоставени на неговия биологичен баща А.Р., макар и същият да не е бил вписан като баща в акта за раждане на Р.. При това положение е изключено да се приеме, че жалбоподателката съзнателно е допуснала синът й да извърши административно нарушение по чл.150 от ЗДвП. Посоченото налага отмяна на наказателното постановление.

Наред с това съдът констатира, че е допуснато и съществено нарушение на процесуалните правила, изразило се в ненадлежно връчена покана за съставяне на АУАН, в противоречие с предвиденото в чл.40, ал.2 от ЗАНН.

Съгласно цитираната разпоредба, когато нарушителят е известен, но не може да се намери или след покана не се яви за съставяне на акта, актът се съставя и в негово отсъствие. В случая АУАН е бил съставен на 15.07.2023г. в отсъствие на жалбоподателката Г., без въобще същата да е била поканена за съставянето му. Поради това и следва да се приеме, че не е била налице хипотезата на чл.40, ал.2 от ЗАНН, но въпреки това актът е бил съставен на това основание. По делото отсъстват и данни за наличие на първата хипотеза по ал.2 – нарушителят да е известен, но не може да се намери. Отсъствието на предпоставките по чл.40, ал.2 от ЗАНН обоснова и нарушение на чл.40, ал.1 от ЗАНН, тъй като АУАН е съставен в отсъствие на нарушителя. Посочените нарушения са съществени по своя характер, поради прякото им рефлектиране върху правото на защита на жалбоподателя да участва активно в административния процес и с пълен обем от защитни средства, в случая, касаещи възможността му, предоставена по чл.44, ал.1 от ЗАНН - да направи възражения при самото съставяне на акта.

Освен това следва да се посочи, че при съставяне на АУАН и при издаване на НП не са изпълнени императивните изисквания на чл.42, т.5 от ЗАНН и на чл.57, ал.1, т.6 от ЗАНН, касаещи посочване на законовите разпоредби, които са били нарушени. В АУАН и в НП нарушението е било квалифицирано като такова по чл.150 от ЗДвП, без да е посочена разпоредбата на чл.26, ал.3 от ЗАНН, именно по силата на която за административни нарушения, извършени от малолетни, непълнолетни на възраст от 14 до 16 години и поставени под пълно запрещение, отговарят съответно родителите, попечителите или настойниците, които съзнателно са 5 допуснали извършването им. С некоректното квалифициране на деянието от актосъставителя и от наказващия орган се е стигнало до липса на реквизити по смисъла на чл.42, т.5 от ЗАНН и по смисъла на чл.57, ал.1, т.6 от ЗАНН, които са задължителни и непосочването им нарушава съществено правото на защита на жалбоподателя. Това нарушение е съществено, защото то ограничава нарушителя да разбере въз основа на коя законова разпоредба за него е възникнало задължението, което той не е спазил, за да организира правилно защитата си. Обстоятелствата, при които е осъществено едно административно нарушение, трябва да са съответни на изписването на самото административно нарушение в атакувания акт и на посочените законови разпоредби, които са нарушени, тъй като именно те определят рамката на административното обвинение.

Поради изложените съображения атакуваното наказателно постановление следва да бъде отменено.

На основание чл.63д, ал.1 от ЗАНН страните в съдебните производства имат право на разноски по реда на АПК. Предвид отмяната на НП, право на разноски има жалбоподателката, като в случая е направено своевременно искане за присъждане на разноски. Ето защо, с оглед изхода на делото и съгласно приложеното пълномощно и договор за правна защита и съдействие, въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателката сумата от 400 лева, представляваща направените от последната разноски по делото пред настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение. Има направено възражение за прекомерност на разноските, но така или иначе същите са в минимален размер, съобразно действащата Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.