Решение № 5508 от 29.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5508 гр. София, 29.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Добромир Ст. Стефанов при участието на секретаря Павлинка П. Славова като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело № 20231100513838 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Банка ДСК“ АД срещу решение № 20089137/01.05.2023 г. по гр.д. № 71 850/2019 г. по описа на СРС, 143 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати в полза на А. С. А. и В. Х.

А. на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 3 776, 24 евро, платена без основание и представляваща разликата между предварително договорените анюитетни вноски и заплатените завишени такива за периода 10.12.2014 г. – 10.12.2019 г. по договор за ипотечен кредит от 21.08.2008 г., изменен с допълнително споразумение от 24.03.2011 г., ведно със законната лихва от 10.12.2019 г. до окончателното изплащане, както и евентуално за сумата от 286, 32 евро – надплатена такса за управление на кредита за периода 10.12.2014 г. – 10.12.2019 г. Във въззивната жалба са наведени твърдения за неправилност и незаконосъобразност на постановения съдебен акт в неговата обжалвана част. Поддържат се твърдения, че съставът на СРС е пропуснал факта, че на 21.06.2019 г., въззивникът е възстановил в полза на кредитополучателя неправилно начислени лихви по кредита в размер на 2 355, 1

55 евро за периода 20.05.2014 г. – 20.05.2019 г. Изложени са твърдения, че кредитът бил сключен при лихвен процент от 6,09% като след изтичане на първите три години от сключване на договора, същият се покачва на 7,79%, но на практика бил прилаган 8,79%. Заявени са твърдения, че с допълнително споразумение от 24.03.2011 г., страните по договора определили размера на лихвения процент на 6,59%, но технически банката продължила да прилага лихвен процент от 8,29%. Заявени са възражения относно неправилен извод на СРС за присъждане на сума в размер на 286, 32 евро, представляваща надплатена такса за управление на кредита. Заявени са възражения относно неправилно изчисляване на сумата от 3 776, 24 евро, тъй като вещото лице не изследвало в цялост погА.ването на кредита респ. не взело предвид, че възстановяване на суми по сметка на кредитополучателя било ключов момент.

При тези твърдения в жалбата е заявено искане до съда да отмени първоинстанционното решение в неговата обжалвана част и постанови ново, с което заявения иск за бъде отхвърлен. Претендират се и сторените в производството съдебни разноски.

Въззиваемите страни А. С. А. и В. Х. А. са депозирали отговор в срока по чл. 263 от ГПК, в който се поддържат твърдения за правилност на съдебното решение в неговата обжалвана част и искане същото да бъде потвърдено. Претендират се разноски за настоящото производство.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

В първоинстанционното производство е разгледан осъдителен иск по чл. 55 ал.1 пр. 1 от ЗЗД.

Н е е формиран спор между страните, че същите са обвързани от договорно правоотношение, предвид сключения между тях на 21.08.2008 г. договор за предоставяне на ипотечен кредит. По силата на същия, кредиторътвъззивник е предоставил на въззиваемата страна – ищец в първата инстанция 2 сумата от 49 680 евро.

Съобразно текста на процесния договор, предоставената сума, подлежи на връщане на месечни вноски като срокът на издължаване е 360 месеца, считано от датата на неговото усвояване /т.2 от договора/. Съобразно т. 7 от договора кредитополучателят заплаща първоначална лихва за период от три години, формирана от БЛП и надбавка в размер на 1,9% като за останалия срок на кредита, кредитополучателят заплаща лихва, формирана от БЛП за този вид кредит и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“ като БЛП се определя периодично от кредитора. Към датата на сключване на договора същият е 4,19%, а стандартната надбавка е в размер на 4,1% или лихвата по кредита е 8,29%.

Видно от представеното по делото допълнително споразумение към договора от 24.03.2011 г., страните са се съгласили, че към датата на неговото сключване лихвата по кредита, формирана при условията на договора за кредит е в размер на общо 6,59%.

Съобразно допълнителното заключение на ССчЕ, изслушана и приета от СРС, общият размер на дължимите месечни анюитетни вноски с включени годишни такси на управление за процесния период, изчислени с оглед уговорения лихвен процент в допълнителното споразумение от 24.03.2011 г., при съобразяване размер на главницата при приложим лихвен процент от 6,09% респ. без да се взема предвид извършената капитализация на просрочени суми към главницата в горецитиранато споразумение, възлиза на 21 964, 56 евро като общия размер на платените суми за главница, възнаградителна лихва и такси за управление за същия период са в размер на 28 096, 35 евро. С оглед горните изчисления, ВЛ е достигнало до извод, че за процесния период получената разлика възлиза на сума в размер на 6 131, 79 евро / отговор на 21 въпрос от допълнителното заключение, стр. 376-377 в делото на СРС/. Обоснован е и извод, че реално от възстановяване на лихви по сметка на ищците е постъпила сума в размер на 2 355, 55 евро. Тези изводи на ВЛ са кредитирани от СРС при постановяване на обжалваното съдебно решение. Същите са правилни въпреки извода на състава на СРС за недоказаност на заявените установителни искове за проглА.ване нищожност на договорни клаузи.

3

В тази връзка и с оглед императивния характер на разпоредбите, уреждащи материята досежно наличието респ. липсата на неравноправни клаузи съдът следи за наличието на такива служебно и без да е наведено възражение /решение № 23/07.07.2016 г. по дело 3686/2014 г. на Първо ТО на ВКС/, поради което същият дължи произнА.не по тяхното наличие въпреки липсата на жалба в тази връзка.

Не е спорен по делото фактът, че въззивникът е кредитна институция по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, а съконтрахентът – ищец е потребител, съгласно легалната дефиниция, дадена в § 13 т.1 от ДР на ЗКИ. С оглед на което правната регламентация на договорната им връзка намира своето приложно поле в Закона за защита на потребителите, в сила от 10.06.2006 г. т.е. действащ към датата на сключване на процесния договор. Дефинитивната норма на чл. 143 от ЗЗП, установява характеристиките на неравноправната клауза, а именно това е всяка договорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването на добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката като позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание /т.10 от същата разпоредба/ или му дава право да увеличи цената на услугата без потребителя да има право да се откаже от договора /т.12 от същата разпоредба/. Санкцията при наличие на такава уговорка е установена в нормата на чл.146 от ЗЗП, където законодателят е предписал нищожност на неравноправните клаузи в договорите с изричното изключение - освен ако не са индивидуално договорени. В нормата на чл. 144 от ЗПП са предвидени и други хипотези, изключващи приложното поле на чл. 143 от ЗПП и касаещи клаузи, с които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим се от потребителя или към сделки с финансови инструменти и услуги, чиято цена е свързана с колебанията на борсов курс или индекс. Клауза, предвиждаща възможност за едностранна промяна на БЛП е предвидена в чл. 7 от договора респ. чл. 9.1 от приложимите ОУ към него. В изричното изискване на чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ е посочено, че договорът следва да съдържа методиката и условията за определяне на лихвата до края на договора. В договора респ. общите условия към него такава методология за определяне на БЛП не се съдържа, липсва и препращаща разпоредба в договора към тази методология респ. няма данни при наличие на 4 такава тя да е доведена до знанието на потребителя - ищец. В писмения отговор на въззивника – ответник се съдържа изрично съдебно признание, касаещо едностранно увеличение на уговорения между страните лихвен процент, извършено на 21.10.2008 г., респ. второ такова от 28.08.2011 г.

Двустранно съглашение, постигнато между страните по договора, досежно тези промени в лихвения процент по делото не е представено респ. не са и навеждани твърдения за съществуване на такова.

При ангажираните по делото доказателства съдът намира, че нормата на чл. 144, ал.2, т.1 ЗЗП не може да намери приложение. Това е така, защото за попадането й под приложното поле следва доставчика на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и другата страна по договора да има възможност незабавно да го прекрати доколкото липсва предвидена възможност кредитополучателят незабавно да прекрати договора. При тези изложени съображения, настоящият съдебен състав намира, че липсва основание за банката – кредитор едностранно и периодично да повишава лихвения процент, с оглед нищожността на клаузата на т. 7 изр.3 от договора респ. чл. 9.1 от ОУ към него . Предвид което размерът на дължимите вземания на ищеца следва да се определи съобразно уговорения в договора лихвен процент, а именно – 6,09% до 24.03.2011 г., когато е сключено допълнителното споразумение между страните и откогато следва да се приложи уговорения там лихвен процент – 6, 59%.

На следващо място и съобразно задължителните указания, дадени с ТР 1/27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Предвид констатираното служебно задължение на съда, настоящият съдебен състав намира, че с извършената капитализация на лихви /т.Б от споразумението/ е постигнат анатоцизъм по смисъла на императивната норма на чл. 10 ал.3 от ЗЗД, който е допустим, на основание чл. 294 ал.1 ТЗ само при уговорка между търговци, каквото качество въззиваемата страна – ищец очевидно не притежава.Поради което в тази си част допълнителното споразумение е нищожно на основание чл. 26 ал.4 от ЗЗД, тъй като към момента на 5 сключването им не е налице подзаконов нормативен акт на БНБ, който да предвижда възможност за олихвяване на изтекли лихви / в този смисъл е константната съдебна практика решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г. на Второ ТО на В К С , решение № 150/20.03.2020 г. по т.д. № 279/2019 г. на Второ ТО на ВКС, решение № 30/20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г. на Първо ТО на ВКС, решение № 112/28.10.2020 г. по т.д. № 2029/2019 г. на Първо ТО на ВКС и др.). Нищожността на споразумението в тази част произтича пряко от сочената уговорка, поради което съдът следи служебно за нея.

Поради което извода на СРС, въпреки липсата на изложени мотиви в тази връзка респ. изложени такива за липса на неравноправни клаузи като краен правен резултат е правилен.

Въпрос на проста аритметична операция е да се изчисли, че разликата между платените от ищците суми и реално дължимите за процесния период, след приспадане на възстановената от банката – кредитор сума възлиза на 3 776, 24 евро /6 131, 79 – 2 355, 55/, колкото е присъдил и СРС.