Решение № 3100 от 16.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3100 гр. Пловдив, 16.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20265330100769 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. М. К., ЕГН **********, с адрес обл. П., с.***, ул.**, № ** против „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД, с която са предявени обективно и кумулативно съединени искове, както следва:

За осъждане на ответника „Кредисимо“ ЕАД да заплати на ищеца сумата от 10,72 евро, представляваща недължимо платена сума за възнаградителна лихва по недействителен договор за кредит № ****** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 29.01.2026 г., до окончателното изплащане на сумата;

За осъждане на ответника „Ай Тръст“ ЕООД да заплати на ищеца сумата в размер на 53,44 евро, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за поръчителство от ****** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 29.01.2026 г., до окончателното изплащане на сумата;

На основание чл. 214 ГПК е допуснато изменение на предявения срещу „Кредисимо“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез намаляване на неговия размер от 30,58 евро на 10,72 евро.

На основание чл. 214 ГПК е допуснато изменение на предявения срещу „Ай Тръст“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез намаляване на неговия размер от 63,40 евро на 53,44 евро.

В исковата молба се излагат съображения, че между ищеца и ответника „Кредисимо“ 1

ЕАД е сключен договор за потребителски кредит № № ****** г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата в размер на 1000 лева. На същата дата бил сключен и договор за поръчителство с ответника „Ай Тръст“ ЕООД, по силата на който било уговорено възнаграждение за предоставено обезпечение. От правна страна се излагат съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и чл. 19, ал.4 ЗПК, доколкото посоченият в същия размер на ГПР е различен от действително приложения. Посоченото се извежда на база на обстоятелството, че възнаграждението за поръчителство се включва в понятието „общ разход по кредита за потребителя“ по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което е следвало да бъде включено в ГПР. Въз основа на изложеното се претендира връщане на платената по договора възнаградителна лихва. Твърди се още, че договорът за поръчителство, сключен с втория ответник, е недействителен, като са развити подробни съображения в тази насока. Въз основа на изложеното се претендира връщане на платеното възнаграждение за поръчител.

В срока по чл. 131 ГПК ответниците не са подали отговор на исковата молба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От доказателствата по делото се установява, че между ищеца и „Кредисимо“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит № ****** г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата в размер на 540,80 евро, както и че бил сключен и договор за поръчителство с ответника „Ай Тръст“ ЕООД, по силата на който било уговорено възнаграждение за предоставено обезпечение. В хода на делото ответниците признават факта на сключените договори, като представят и справки за извършените от ищеца плащания.

От приложената по делото справка за извършени плащания по договора за паричен заем /л.27/ се установява, че ищецът е заплатил на ответното дружество „Кредисимо“ ЕАД общо сумата в размер на 605,37 евро, от която 540,80 евро – главница, 10,72 евро – лихва и 53,44 евро – вноска по поръчителство.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Настоящият съдебен състав намира, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, 2 според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес.

Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. В случая действителният размер на ГПР надхвърля в пъти посочения в договора. При това положение е налице недействителност на договора.

Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От събраните по делото доказателства се установи, че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответното дружество „Кредисимо“ ЕАД по процесния договор за паричен заем сумата в размер на 605,37 евро, от която 540,80 евро – главница, 10,72 евро – лихва и 53,44 евро – вноска по поръчителство. От приложената от ответника „Ай Тръст“ ЕООД справка се установява, че сумата от 53,44 евро е събрана от „Кредисимо“ ЕАД и администрирана към другия ответник.

Съдът намира, че сключеният между ищеца и „Ай Тръст“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция също е недействителен поради противоречието му с добрите нрави – чл. 26, ал.1, предл. III ЗЗД. В разглежданата хипотеза обосновано може да се предположи, че ищецът-потребител е бил поставен в положение, при което отпускането на 3 кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия него. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен в деня на отпускане на кредита, с юридическо лицетърговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит. Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй като само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е за самия него. Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под формата на скрит разход по кредита.

Оттук следва, че исковете за връщане на недължимо платени суми за възнаградителна лихва и възнаграждение за поръчителство се явяват основателни и следва да бъдат уважени.

По отношение на разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищеца. В полза на ищеца следва да се присъдят сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 51,13 евро.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. М., като съобразно Договор за правна защита и съдействие е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за 4 адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по-горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание, в което са приети единствено писмени доказателства, както и съобразявайки ниския материален интерес по делото, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. М. следва да се определи възнаграждение в размер от 245, 42 евро с ДДС, което да бъде заплатено от поравно от двамата ответници.