Решение № 1366 от 27.02.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1366 гр. София, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-28 СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивайло Димитров при участието на секретаря Яна Огн. Лалова като разгледа докладваното от Ивайло Димитров Гражданско дело № 20251100104801 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79 от ЗС за установяване спрямо Ю. В. И., че С. Д. К. е собственик на основание давностно владение, установено от 16.08.1999 г. до настоящия момент, върху следните недвижими имоти:

НЕУРЕГУЛИРАНО ДВОРНО МЯСТО с идентификатор ***, находящо се в гр.

София, вилна зона „Симеоново-Север“, местността „Капанджийката“, съставляващ имот с пл. №559, заснет през 1994 г., нанесен в кадастрален лист №738, с площ 2160 квадратни метра, при съседи имот пл. № 558, имот пл. № 562 и имот пл. № 493, и при съседи, описани по друг начин: братя Р., Я.К., Н.К. и дере, и при съседи с идентификатори №№:

***, ***, ***, ***, ***,

***, ЗАЕДНО с построената в мястото ВИЛНА СГРАДА - вила „Астра С“, с идентификатор № ***, от вилно селище „Магдалена“, състояща се от: сутерен, включващ гараж, перално /мокро/ помещение антре, котелно, фитнес-басейн, склад, сауна, душ и тоалетна, баня; Първи етаж, включващ дневна, кътове за закуска и хранене, кухня, антре, кабинет, зимна градина и тоалетна; и Втори етаж, включващ входно антре, галерия, тераса, три спални, две бани и дрешник, цялата сграда със застроена площ от 165 кв. м. и разгърната застроена площ от 483,40 кв. м.,

В исковата молба са изложени твърдения, че с нотариален акт от 10.02.1999 г., том. I, peг. № 292, нот. д. № 10/10.02.1999 г., е учредено възмездно право на ползване на С. Д. К. от купувача Ю. В. И. срещу заплащане на сумата от 35 000 лв.

Твърди, че след постигнати договорености между собственика и ползвателя, с декларация от 16.08.1999 г. С. К. и бившият й съпруг са се отказали от правото на ползване, като С. К. по взаимно съгласие със собственика е продължила да ползва и да се грижи за имота необезпокоявано, считано от 16.08.1999 г. до момента на подаването на исковата молба, поддържайки го като собствен и извършвайки подобрения и ремонти в него.

Поддържа, че собственикът - ответник не е предявявал претенции до този момент, като се е дезинтересирал от гореописаните имоти и ищцата ги е приела в цялост като нейни собствени.

Сочи, че от представената данъчна оценка собственикът на имотите не е декларирал отпадането на правото на ползване в срока по чл. 14 от ЗМДТ и не е заплащал данъчните си задължения, като всички данъци са начислени на името на ищцата, с което ответникът се е 1 дезинтересирал от имот. Считано от 16.08.1999 г. партидите за ток, газ и вода се водят на името на собственика, но винаги са се заплащали от ищцата, която ползва имота необезпокоявано. След извършения отказ от правото на ползване платената от ищцата сума от 35 000 лв. не й е била възстановена, ответникът не я е отстранил от имота, а по взаимно съгласие тя е продължила ползването му и до този момент.

Поради изложеното счита, че на основание чл. 79 ал. 2 ЗС, тя се явява добросъвестен владелец на процесните имоти и ги е придобила на основание давностно владение найкъсно към 16.08.2009 г..

В срока по чл. 131 ГПК ответникът Ю. В. И. е подал отговор, с който признава ищцовата претенция и моли да се постанови решение при признание на иска, ако са налице предпоставките за това по чл. 237, ал. 1 ГПК.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Настоящият съдебен състав споделя съдебната практика, според която по исковете за собственост не се постановява решение при признание за иска (така и решение № 20 от 07.04.2014 г., по гр. д. № 5289/2013 г., I Г.О. на ВКС, определение № 278 от 21.06.2022 г., по гр. д. № 296/2022 г., ІІ Г.О. на ВКС), като, независимо от придобивния способ ищецът трябва да докаже осъществяването на фактическия състав за придобиване на вещта с допустимите за това доказателствени средства.

Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на собственост, чийто фактическият състав включва два елемента: владение и изтичане на определен срок.

Поради тази причина доказателствената тежест за осъществяването на фактическия състав на чл. 79 от ЗС е за ищцата, като тя е следа да установи, че е упражнявала с намерение за своене спокойно, явно, трайно, необезпокоявано, добросъвестно владение по смисъла на чл.

70, ал. 1 ЗС, върху процесните дворно място и сграда, в период от пет години, евентуално, ако това владение е недобросъвестно, същото е продължило повече от десет години. От представените по делото доказателства обаче съдът намира, че С. Д. К. не е доказала осъществяването на фактическия състав на придобивната давност. Съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 68 ЗС владението представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи като своя лично или чрез другиго. То се характеризира с два признака – упражняване фактическа власт върху вещ (обективен) и намерение за своене, изразяващо се в това, че лицето, което държи вещта, я държи като своя (субективен).

Съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а според втората алинея, когато владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на 5 години.

Разпоредбата на чл. 70, ал. 1 и 2 от ЗС дефинира добросъвестното владението като такова, установено на правно основание, годно да направи владелеца собственик, без той да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е опорочена, като тази добросъвестност се преценява към момента на възникване на правното основание и се предполага до доказване на противното.

По делото са предоставени множество писмени доказателства, които целят удостоверяването на продължително и непрекъснато владение върху имота. Голяма част от тях обаче са без никаква индивидуализация на имота или страна по тях не е ищцата. В действителност единствените доказателства, които могат да бъдат разгледани като свързани с предмета на делото, са: нотариален акт за учредяване на право на ползване и продажба на недвижим имот (л. 7), декларация за отказ от вещно право на ползване от 1999 г. (л. 10), договор за предоставяне на интернет услуги от 2010 г.(л. 67), вноски до ж. к. „Св.

Магдалена“ за 2012 г., 2014 г. и 2015 г.(л. 61-63), 2 бр. съобщения от 2016 г.(л. 57-59) и 2 документите, удостоверяващи смяната на вратата и монтажа

(л. 51-55). От тях обаче не може да се извлече категорично заключение, че имотът е бил владян от ищцата добросъвестно или пък недобросъвестно.

Първоначалните доказателства от 1999 г. не удостоверяват наличието на владение върху имота, а даже напротив – от тях може да се направи извод, че ищцата към този момент не е била собственик, нито е имала намерение да свои имота. Плащането на вноски за жилищния комплекс също не доказва, че С. К. е владяла имота, тъй като самото им заплащане не е обусловено непременно от качеството на едно лице на владелец или собственик. Последващите съобщения от 2016 г. представляват изявления от управителя на ж.к. „Св. Мария Магдалена“ и от тях също не може да се заключи, че ищцата е владяла имота. Единствено закупуването и смяната на вратата би могло да индицира упражняването на фактическата власт върху вещта, както и за промяна в намерението от държане във владение, но то датира от 2025 г.

От свидетелските показания на П.П.Г. се установява единствено, че С. К. е живяла в комплекса от 1994 г. и той й е гостувал в периода 1998 г. - 1999 г. Същият сочи, че е ходил много пъти там, но не уточнява кога. От тези свидетелски показания съдът единствено може да заключи, че ищцата е живяла в процесния имот до 1999 г., т.е. годината, от която се претендира придобивната давност.

Тъй като не се твърди, а и не се доказва, ищцата да е установила владение на правно основание, годно да я направи собственик, то и е изключена хипотезата на чл. 70, ал. 1 ЗС С оглед на съвкупната преценка на представените по делото доказателства съдът намира, че не е доказано и владение върху имота в период от 10 години, тъй като представените доказателства мога да обусловят извод единствено, че ищцата е ползвала имота до 1999 г., въз основа на учреденото й право на ползване. След този момент не се установява фактическата й власт да е упражнявана с намерение за своене, променяйки държането във владение. Ищцата не доказва да упражнява фактическата власт изключително и само за себе си, а не за другиго, което да е намерило външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик Ю. И..

В конкретиката на настоящия казус не може да се направи извод, че ищцата след като се е отказала от вещното си право на ползване на 16.08.1999 г., дори и да се приеме, че е продължила да живее в имота и да упражнява фактическа власт, то е било с намерение да го придобие. Съществено е самото изявление в исковата молба, което следва да се цени като признание на неизгоден за С. К. факт, че след като се е отказала от правото на ползване, по взаимно съгласие със собственика - ответник тя е продължа да обитава имота. Следователно, между страните са се установили договорни отношения (напр. заем за послужване или за наем), които изключват владението, и сочат, че ищцата е била държател на имота.

Заплащането на консумативи и грижата за имота могат да бъдат житейски логично обяснени именно с факта, че ищцата е била заплатила за учреденото й право на ползване сумата от 35 000 лв., а след отказа й от това право, със съгласието на ответника, е продължила да живее в имота, т.е. отношенията им, макар и не юридически, фактически са продължили да наподобяват такива на упражняване на право на ползване или сходни с наемни, макар и юридически ищцата да не е имало възможност да защити това състояние.

Именно в този контекст е напълно резонно С. К. да продължи да ползва имота като заплаща консумативите, да се грижи за него и дори да стори разходи за смяна на порталната врата, която е нормално да се амортизира, считано от 1999 г. Следва да се отбележи, че смяната врата е принципно обстоятелство, което би могло да индицира промяна на намерението от държане във владение, но в случая това действие е осъществено едва през 2025 г. и от който момент не би могъл да изтече нито един от давностните срокове по чл. 79 ЗС.

За пълнота на изложението е необходимо да се отбележи, че съдът дължи да постанови решението си при преценка на всички събрани по делото доказателства, като изявленията на страните, включително съвпадащите такива, също следва да бъдат 3 съобразени с всички останали установени по делото факти (арг. чл. 175 ГПК). Аргумент за това е императивната норма на чл. 3 ГПК, която забранява процесуалните права да бъдат упражнявани недобросъвестно, и каквато форма на злоупотреба би бил симулативно воден процес или въведени от страните изявления, целящи да установят правно положение, различно от действително съществуващото. Ето защо съдът е задължен при постановяване на решението си да преценява всички доказателства по делото по вътрешно убеждение (чл.

12 ГПК) и да основава решението си върху приетите от него за установени по делото обстоятелства и върху закона (чл. 235, ал. 2 ГПК).

Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав не приема за доказан иска само на база признанието му от страна на ответника, тъй като това негово поведение е в противоречие с представените от ищцата писмени доказателства и нейните твърдения в исковата молба, че след като се е отказала от правото си на ползване е продължила да обитава имота по общо съгласие със собственика му Ю. В. И.. В подкрепа на извода за отсъствие на намерение за своене са и представените от самата ищцата фактури за заплащане на битови сметки към Овергаз мрежи в периода 2021 г. - 2025 г. (л. 101, 102, 104, 106, 113, 118, 119, 122, 123, 128, 129,132, 133, 136), в които за наредител е посочен именно ответникът. Тези доказателства сочат, че самият ответник в продължителен период от пет години преди иницииране на настоящото дело е заплащал значителни по размер задължения за комунални услуги за имот, на който според изявленията му не е собственик, което е напълно житейски нелогично и противоречиво.