Определение № 3639 от 17.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3639 гр. София, 17.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Снежанка Николова Касационно гражданско дело № 20238002103709 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационните жалби на И. Г. Я. и Е. Д. Я., двамата чрез адв. А. А.-Т. /с вх.

№ 4954 от 13.04.2023 год./ и на В. Т. М. и Г. Л. М., двамата чрез адв. Д. Л. /с вх. № 6191 от 15.05.2023 год./, срещу въззивното решение № 117 от 2.03.2023 год. по в. гр. д. № 1060/2022 год. на Окръжен съд – Благоевград.

След подаване на касационната жалба е починала касаторката Е. Д. Я. – на 24.04.2023 год. и с определение № 776 от 3.08.2023 год. на въззивния съд са конституирани като страна, на основание чл. 227 ГПК наследниците й – М. Г. Я. и И. Г. Я., последният участващ в процеса в лично качество. Първата се е отказала от наследството на майка й с вписан под № 54 от 22.05.2023 год. по ч. гр. д. № 682/2023 год. на РС - Петрич отказ от наследство /удостоверение № 2044 от 22.05.2023 год. на Районен съд – Петрич/ и с молба от 21.08.2023 год. е поискала прекратяване на производството по делото по отношение на нея.

Ответниците по касация М. Л. Т. и В. Л. С., чрез адв. Св. Г., са подали отговори на жалбите.

Поддържат, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв с оглед осъществената по делото безплатна адвокатска защита.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 182 от 15.07.2022 год. по гр. д. № 1439/2021 год. на Районен съд - Петрич, с което

- е признато за установено по отношение на Е. Д. Я. и на И. Г. Я., че ищците М. Л. Т. и В. Л.

С. са собственици по наследствено правоприемство от баща им Л. С. Я., починал на 1

2.12.2009 год. на по 1/12 ид. ч. от УПИ *-*, в кв. 19 по плана на 1989 год. на [населено място], общ. П., с площ 1665 кв. м. и от двуетажната масивна жилищна сграда със застроена площ от 80 кв. м., изградена в североизточната част на този имот;

- е признато за установено по отношение и на Г. Л. М. и В. Т. М., че ищците М. Л. Т. и В. Л.

С. са собственици по наследствено правоприемство от баща им Л. С. Я., починал на 2.12.2009 год. на по 1/12 ид. ч. от УПИ *-*, в кв. 19 по плана на 1989 год. на [населено място], общ. П., с площ 1665 кв. м. и от двуетажната масивна жилищна сграда със застроена площ от 80 кв. м., изградена в североизточната част на този имот и ответниците М. са осъдени да им предадат владението върху тези идеални части от имота.

Прието е от въззивният съд, че никой от ответниците не оспорва, че първоначалните собственици на процесния УПИ и на построената в него сграда са били С. и М. Б., придобили същия в режим на съпружеска имуществена общност /СИО/, по аргумент от чл.

103, вр. чл. 13, ал. 1 СК от 1968 год. /отм./. С прекратяване на СИО към момента на смъртта на С. Б. - 21.11.1979 год., преживялата съпруга М. Б. е придобила 1/2 ид. ч. от имота, а синовете му - Л. и Г. – по 1/4 ид. ч., на основание чл. 14, ал. 7 от действащия и към този момент СК от 1968 год. /отм./. Така всеки от тримата наследници на Л. Я. наследяват от него по 1/12 ид. ч. от горния имот.

С Нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден по обстоятелствена проверка, с № 4 от 23.01.2015 год. на нотариус Ел. В., преживялата съпруга на С. Б. – М. Б. е призната на основание наследство и давностно владение за собственик на 2/6 ид. ч. от процесния недвижим имот. С последващ Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 8 от 26.01.2015 год. М. Б. е продала целия имот на сина си Г. Я.. След смъртта на последния наследниците му Е. Я. и И. Я. са продали имота на Г. и В. М., ответници по предявения ревандикационен иск.

Във връзка с направеното от ответниците възражение за придобиване на имота по давност са разпитани свидетели, чиито показания са обсъдени от въззивния съд – Д. В., И. П. и Т. А..

От правна страна е прието, че ищците са доказали правото си на собственост върху имота на твърдяното от тях в исковата молба основание – наследствено правоприемство от баща им Л. Я., който е придобил по наследство от неговия баща 1/4 ид. ч. от имота, или всяка от ищците притежава по 1/12 ид. ч., колкото притежава и неучастващата в производството трета негова дъщеря. По делото няма спор, че имотът се владее от ответниците М., на основание разпоредителната сделка в тяхна полза от наследниците на Г. Я., като ответниците не са доказали релевираните възражения за придобиване по давност. Не е доказано, че преживялата съпруга на С. Б. – М. Б. е придобила по давност 2/6 ид. ч. от имота след смъртта на съпруга си през 1979 год. до снабдяването й с нотариалния акт от 2015 год. поради липса на субективния елемент от фактическия състав на владението на съсобствения имот, като съдът не е приел като обективиране на намерение за владение на чуждите идеални части извършването на еднократен ремонт в имота, нито еднократното й изявление, че се е считала за собственик, без да е осуетявала по някакъв начин фактическата власт на другите съсобственици. Същите са посещавали имота, в който живяла до смъртта си М. Б., като тези факти са установени от събраните свидетелски показания, които съдът е обсъдил.

2

На основание принципа, че никой не може да прехвърли права, които няма, съдът е направил извода, че разпоредителната сделка на М. Б. в полза на сина й Г. не е произвела вещнопрехвърлително действие относно спорните части, тези на ищците, наследници на другия й син поради това, че тя не е била техен собственик. Същите не са могли да бъдат придобити и по давностно владение от приобретателя по сделката, на основание чл. 79, ал. 2 ЗС поради опровергаване на презумпцията за добросъвестност с оглед изключително близката родствена връзка и междуличностните отношения с праводателката му. Съдът заключил, че Г. Я. няма как да не е знаел за начина, по който майка му е упражнявала фактическата власт върху тези идеални части, на брат му, респ. последващата разпоредителна сделка с тях също не е породила вещноправно действие в полза на последните купувачи. Поради това и тяхното владение на имота се явява без основание.

В изложението към касационната жалба на касаторите И. Г. Я. и Е. Д. Я., починала след подаване на касационната жалба и заместена от първия, са формулирани материалноправни въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

-Действията, изразяващи се в заплащането на данъци за целия имот, разходи за подържането му, както и разходите за неговото ползване, съставляват ли проявна форма на обективиране на намерението за своене на даден имот?

-Неупражняването от страна на част от наследниците на действия по владение и ползване на наследствен имот за период повече от десет години, може ли да се квалифицира като отказ от права или като признание на променено субективно намерение за своене на този имот от друг наследник, който в същия този период ползва и владее целия имот еднолично?

Във връзка със съображенията на въззивния съд по приложението на чл. 79, ал. 2 ЗС относно възражението на тези касатори за придобивна давност на основание добросъвестно владение от страна на техния наследодател, са формулирани и следните въпроси:

-Добросъвестността, предвидена в правната норма на чл. 70, ал. 1, пр.2 ЗС, освен че следва да е съществувала към датата на придобиване на имот /т. е. при възникване на правното основание/ отпада ли само с просто узнаване от приобретателя, че друго лице претендира права върху същия имот или следва да са налице конкретни действия от претендиращото лице

-Отпада ли добросъвестността в хипотезата на направено възражение на основание чл. 79, пр. 2 ЗС ако между момента на придобиване на имот на основание покупко-продажба и момента, от който трето лице претендира права върху същия имот, е изтекъл предвидения 5годишен давностен срок, при направено възражение за придобиването му на това основание?

Произнасянето по тези въпроси според касаторите противоречи на посочените решения № № 134 от 27.07.2015 год. по гр. д. № 6161/2015 год. на ІІІ г. о. на ВКС и 141 от 30.11.2015 год. по гр. д. № 2944/2015 год. ІІ г. о. на ВКС, като се релевират основанията по чл. 280, ал.

1, т. 1 и т. 3, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Тази практика на ВКС, приложена към изложението, е неотносима към въпроса относно правните последици на добросъвестното владение, което е релевирано като евентуално 3 основание за придобиване правото на собственост от Г. Я., тъй като приетото в тези решения касае значението на вида владение за правата на подобрителя, владелец. Затова същата не може да обоснове противоречие с практиката на ВКС като основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че с оглед изключително близката родствена връзка между страните по продажбата от 26.01.2015 год. приобретателят Г. Я., наследодател на ответниците Я., е знаел, че праводателката, неговата майка М. Б., не е била собственик на целия имот, предмет на прехвърлителната сделка. Тези родствени отношения изключват незнанието на факта, че той и неговият брат наследяват идеални части от имота от техния баща, поради което съдът е направил извод за опровергаване на презумпцията за добросъвестност у него. Въз основа на това е прието, че същият не е придобил собствеността върху идеалните части на ищците не само на основание разпоредителната сделка, но и по давност.

Произнасянето на въззивния съд по въпроса относно приложението на института на придобивната давност в отношенията между съсобственици, чиито права в съсобствеността са възникнали въз основа на наследствено правоприемство, обуславят изхода на конкретния правен спор, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС.

Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 год. по тълк. д. № 1/2012 год., ОСГК, когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на частите на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, т. е. да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на невладеещите съсобственици.

Въззивният съд приел, че събраните доказателства не установяват наличието на такова поведение от страна на М. Б. спрямо наследодателя на ищците, поради което и нотариалният акт, с който се е снабдила не я легитимира като собственик на неговите идеални части от имота. Установените по делото действия от нейна страна сочат на обикновено ползване на имота, но не и владение.

Изводите на въззивния съд не са обосновани с различно тълкуване на закона, а с констатацията му, че ответниците, чиято е доказателствената тежест с оглед позоваване на придобивните основания сделка и добросъвестно владение, не представят доказателства в подкрепа на твърденията си. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това поставените въпроси в изложението на касаторите Я. не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.

280, ал. 1, т. 1 и т. 3, нито по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съдът не се е произнасял по въпроси, свързани с плащане на данъци, разходи за имота, нито е обсъждал отказ от права или признание, за да може формулираните в тази връзка въпроси да обосноват наличие на 4 общо основание за касационно обжалване. Същите представляват защитна теза на ответниците, която е подлежала на обсъждане при разглеждане на делото, доколкото представлява предмет на същото, респ. на доказване, но не може да обоснове основание за допускане на касацията.