Решение № 466 от 07.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 466 гр. София, 07.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова при участието на секретаря Иванка П. Палашева като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20258002103264 по описа за 2025 година

Производство по чл. 290 ГПК.

С определение № 5708 от 09.12.2025г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на И. Н. И., подадена чрез адв. К. Ц., на въззивно решение № 2348 от 15.04.2025 г., поправено с решение № 2894 от 13.05.2025, постановени по в. гр. д. № 14929/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в частите, с които като краен резултат е: отхвърлен предявеният от И. Н. И. против Административен съд – Пловдив иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за разликата над 500лв. до размер 10000лв.; отхвърлен е предявеният от И. Н. И. против Върховен административен съд иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника солидарно с Административен съд – Пловдив да му заплати сумата 10000 лв. обезщетение ; отхвърлен е искът на И. Н. И. за солидарно осъждане на Административен съд – Пловдив и Върховен административен съд да му заплатят законната лихва върху претендираната главница, считано от 23.08.2016г.; както и в частта за разноските.

Въззивното решение в частта, с която като краен резултат Административен съд – Пловдив е осъден да заплати на И. Н. И. на основание чл.2б ЗОДОВ обезщетение в размер 500лв. е извън предмета на касационната жалба и е влязло в сила.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност – неточно приложение на материалния закон – чл. 2б ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД, както и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 12 и чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК, вр. чл. 269 1

ГПК и необоснованост на решението – касационни основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове, ведно със законната лихва, считано от 23.08.2016 г. Претендира се и присъждането на разноските, сторени пред трите съдебни инстанции.

В проведеното открито съдебно заседание касаторът не се явява и не изпраща представител. Постъпила е писмена защита, подадена чрез адв.Ц., с която се иска отмяна на решението в обжалваната част, уважаване на исковете в пълен размер със законната лихва и присъждане на разноски.

Върховен административен съд, чрез юрк. В. Х., в подаден писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Не изпраща представител в откритото съдебно заседание.

Отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил и от Административен съд – Пловдив, чрез процесуалния му представител А. Р., с който се поддържа становище за неоснователност на жалбата и се претендират разноски.

Прокуратурата на Република България като контролираща страна не взема становище по жалбата в срока за отговор. Не изпраща представител в проведеното открито съдебно заседание.

С цитираното по-горе определение № 5708 от 09.12.2025г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обуславящите изхода на делото правни въпроси: кои са релевантните обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок; по тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК – следва ли въззивният съд да обсъди релеватните за въззивното производство обстоятелства, доводи и възражения на страните, и по тълкуване на чл. 236, ал. 2, вр. чл. 269 ГПК – за необходимото съдържание на въззивното решение.

По тези въпроси има многобройна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в множество съдебни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, която настоящият състав напълно споделя. Съображенията на различните съдебни състави на ВКС са добре синтезирани и обобщени в решение №691 от 18.11.2025г., постановено по гр.д.№926/2025г. на ІV ГО на ВКС, и се свеждат до следното :

По тълкуването на чл.2б ЗОДОВ:

При определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съдът изхожда от общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база взема икономическите показатели и стандарт в страната към момента на увреждането и съобразява как се възприема понятието справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата, намерило израз в съдебната практика по идентични казуси. От значение са още ангажираността на страната в съдебното производство – брой участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната (жертва); значението на делото за страната (в този смисъл може да е от значение и процесуалното качество на страната:

2 ищец/ответник, жалбоподател/ответник, трето лице), вкл. вида на защитавания правен интерес.

Тежестта на горните обстоятелства, които съдът не изброява изчерпателно, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ; съдът ги преценява с оглед конкретния спор.

Моментът, към който се преценява увреждането, е този, в който е приключило производството, което може да стане и в хода на съдебното производство по иска по чл. 2б ЗОДОВ (чл. 235, ал. 3 ГПК). Когато забавеното производство е все още висящо, съдът преценява увреждането към датата, на която е даден ход на устните състезания пред съответната инстанция по съществото на спора – първа, съответно въззивна.

Размерът на обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и се отчита още, че осъждането на държавата по чл. 2б ЗОДОВ (признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия.

В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди (настъпването им се презюмира, но оборимо).

Относно тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД:

Както е изяснено в решение № 74/25.07.2019 г. по гр.дело № 2999/18 г. на IV г.о. на ВКС, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК), като съобразява и законовите ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства по делото, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Релевантните и надлежно заявени аргументи съдът следва задължително да разгледа и прецени (чл. 235, ал. 2 ГПК), на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. Въззивният съд, който е по съществото на материалноправния спор, също дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, преценка на относимите доказателства и изграждане на последователни фактически изводи, въз основа на които и излагане на правни съображения.

Въззивният съд не анализира събраните пред въззивна инстанция доказателства, за да направи извод дали те потвърждават или опровергават фактическите констатации на първата инстанция; въззивният съд не оценява доколко правилно или неправилно първата инстанция е установила даден факт, а сам го установява по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК.

Съдът по същество преценява доказателствата, за да установи наличността или отсъствието на определени факти и с оглед на това да реши спора, а контролноотменителната инстанция ги преценява, за да провери дали е правилна, или не, преценката, която съдът по съществото е направил, дали са правилни и логични изводите на съда, и с оглед на това да 3 признае решението за надлежно обосновано и законосъобразно или не.

Относно тълкуването на чл. 236, ал. 2, вр. чл. 269 ГПК и необходимото съдържание на въззивното решение.

Въззивният съд е втора по ред инстанция по съществото на спора, която е ограничена в рамките на въззивната жалба, като прави свои собствени фактически и правни изводи в рамките на въззивното обжалване. Въззивният съд не действа като контролноотменителна инстанция (дали едно разрешение на първата инстанция е правилно или не); независимо от съображенията в първоинстанционното решение, сам излага мотиви според изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК и разясненията в Постановление № 1 от 13.VII.1953 г., Пленум на ВС.

Въззивният съд, по силата на чл. 272 ГПК, когато има съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои, ползвайки се от анализа и обосновката, като по този начин осъществи своята решаваща дейност. Мотивите на съдебния акт, както е разяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ и множество решения и определения на състави на Върховния съд и на Върховния касационен съд, задължително трябва да съдържат отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване, като съдът конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено и какви правни заключения прави, излагайки аргументите си. Изчерпателното, ясно и разбираемо мотивиране на съдебното решение е гаранция и за справедлив съдебен процес, защото само така се гарантира правото на страните да узнаят волята на съда, както и да упражнят пълноценно правото на защита.

По касационните оплаквания:

За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:

Ищецът е предявил иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Поискал е солидарно осъждане на ответниците Административен съд – Пловдив и Върховен административен съд.

С въззивното решение в частта, предмет на настоящото производство, съдът като краен резултат е отхвърлил предявения от И. Н. И. против Административен съд – Пловдив иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за разликата над 500лв. до размер 10000лв.; отхвърлил е предявеният от И. Н. И. против Върховен административен съд иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника солидарно с Административен съд – Пловдив да му заплати сумата 10000 лв. обезщетение; отхвърлил е иска на И. Н. И. за солидарно осъждане на Административен съд – Пловдив и Върховен административен съд да му заплатят законната лихва върху претендираната главница, считано от 23.08.2016г.

За да постанови този резултат, съдът е счел за установено от фактическа страна, че производството по адм. дело № 1035/2009 г. пред Административен съд – Пловдив е образувано по жалба на И. И. от 09.06.2009 г., с която се иска отмяна на Заповед на командира на отделение 44220 за прекратяване изпълнението на военната служба на ищеца, като същият е зачислен към мобилизационния резерв; че решението по делото е постановено на 06.10.2009 г., т. е. четири месеца след подаването на жалбата; че впоследствие решението 4 на първоинстанционния съд е отменено с Решение 11563/08.10.2010 г. по адм. д. № 234/2010 г. на ВАС, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда; че пред Административен съд – Пловдив е образувано адм. № 2164/2010 г., приключило с Решение от 30.01.2013 г., който акт е отменен с Решение № 87/28.08.2014 г. по адм. д. № С-20/2013 г. на ВАС, с което е приключило окончателно производството.

При тези данни е счел като единствено нарушение на Конвенцията непроизнасянето по молбата на ищеца за предоставяне на правна помощ по реда на чл. 95 ГПК от страна на Административен съд – Пловдив по адм. д. № 1035/2009 г. Намерил е, че именно поради тези мотиви съдебният състав на ВАС е отменил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане с Решение № 11563/08.10.2010 г. по адм. д. № 234/2010 г. на ВАС.