Решение № 3 от 09.01.2023, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№3 гр. С., 05.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Светослава К.а

Членове:

Ваня Анг. Маркова

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Радост Д. Гърдева като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно гражданско дело № 20222200500277 по описа за 2022 година

Производството се разглежда по реда на чл. 258 вр. чл. 294 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 23513/12.11.2018 г., на М. П. П., ЕГН **********, от гр. С., кв. „К.“, бл. **, вх. *, ап. *, чрез адв. Н. П. от АК С., срещу Решение № 1215/22.10.2018 г. по гр. д. № 58/2018 г. на РС С., с които е отхвърлен предявения от ищцата установителен иск по отношение на ГД „ИН“ при МП гр. София, че има право на 107 дни допълнителен годишен отпуск за положен от нея извънреден труд над 50-те часа за всяко тримесечие, положен в периода 01.05.2004 г. - 30.06.2013 г. Въззивницата е осъдена да плати разноски в размер на 100 лв. за първоинстанционното производство.

Във въззивната жалба са формулирани доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон и необоснованост. С исковата молба ищцата претендирала установяване по отношение на ответника съществуването на претендирани от нея права на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 212, ал. 9, вр. с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 97 г. и чл. 229, ал. 3, вр. с чл. 212, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 г. Правният интерес ищцата обосновала с необходимостта да установи по безспорен начин спрямо ответника съществуването на правата си и техните конкретни размери, с оглед възможността да ги ползва. В тази връзка счита, че правата са възникнали за всяка календарна година, поради положен извънреден труд в определени размери, както и че същите тези права към настоящия момент не са ползвани.

Посочва, че първоинстанционният съд приел, че правото на ищцата да заяви ползване на законоустановените и допълнителни отпуски за положен извънреден труд, е погасено по давност. Въззивницата счита, че с този извод съдът е изместил предмета на спора, който касае дали тези права съществуват, а не дали могат да бъдат упражнени. Искът следвало да бъде отхвърлен като недопустимо, а не като неоснователен, щом като правото и било погасено по давност. Този извод на съда обуславял недопустимост, поради нарушение на принципа на диспозитивно начало, регламентиран в чл. 6 от ГПК.

1

Въззивницата счита, че решението е и нищожно, тъй като противоречи на основополагащи принципи на българския правен ред, залегнали в глава втора от КРБ от 1991 г. Съдът не бил отчел, че правната регламентация за правото на отпуск след 1992 г. се е променила и е създал ново конституционно задължение, игнорирайки задължителните правни норми, за да приложи други, които вероятно му се стрували по-справедливи. При съществуваща изрична правна норма в общ закон – чл. 176, ал. 4 от КТ, с която е отменена давността за ползване на правото на отпуск, и която поради празнота в ЗМВР от 1997 г. е приложима за претендираните от ищцата права в периода от 01.04.2005 г. до 2010 г.

Въззивницата счита за недопустимо съдът да прилага общите правила на института на погасителна давност при налични специални норми – т. 13.3 от заповед № ЛС-03-26 ОТ 26.01.2007 г. на МП на ползване на отпуските, издадени от оправомощен изпълнителен орган, по силата на специален закон ЗМВР от 2006 г. – чл. 212, ал. 5. Така посочената заповед и заповед № 94 от 29.08.2013 г. на МП, въззивницата твърди, че е дописана от първоинстанционния съд. Видно от тях било, че нямало ограничения за непогасени по давност отпуски. Счита за неуместна аналогията потестативното трудово право на отпуск да се свързва с облигационното правоотношение, което би могло да възникне при неизползвани права до края на службата. Правото на допълнителен годишен отпуск за положен извънреден труд по ЗМВР счита, че възниквало по силата на съществуващо служебно правоотношение и настъпване на допълнителен юридически факт – положен извънреден труд над определени размери. Тоест не възниква по силата на облигационно правоотношение. Като неотменимо и непогасимо, основно конституционно право, правото на отпуск в този вид не би могло да се погаси по давност по общите правила на погасителната давност. Законодателят не бил предвидил изрично нито преклузивен, нито давностен срок за упражняването му в ЗМВР от 1997 г. до 2006 г. и общите правила не намирали приложение, защото анализът на всички преобразуващи права в българското право, показвал, че не се погасяват по давност или преклудират и се открояват с една обща характеристика – ако законодателят не е предвидил изричен прекратителен срок за упражняването им или са изрично регламентирани основни конституционни права на гражданите, или пък са производни на тях.

Изложеното според въззивницата обосновавало извод за неправилност на обжалваното решение, поради това, че са погазени редица основни правни принципи – за правова държава, за върховенство на Конституцията, гарантираност от държавата на труда, неотменимост на основните конституционни права на гражданите, на разделението на властите, за дължимост и съдействие за защита на правата и законните интереси съгласно чл. 2 от ГПК, принципа за осигуряване на възможност за ползване на платените отпуски. В контекста на последния от изброените принципи обжалваното решение било постановено и в противоречие на практиката на СЕС, постановено по преюдициално запитване по тълкуването на чл. 7 от Директива № 2003/88/ЕО – решение на съда от 29.11.2017 г., съгласно което самото съществуване на правото на платен годишен отпуск не може да се обвързва с условие, тъй като посоченото право е предоставено пряко на работника от Директива 2003/88. С цитираното решение е прието още, че за разлика от положение на натрупване на право на платен годишен отпуск от работник, който не е в състояние да го ползва поради болест, работодателят, който не дава възможност на работника да упражни своето право на платен годишен отпуск, трябва да понесе свързаните с това последици. Така при липса на нормативна или договорна уредба, ограничаване на прехвърлянето на отпуска в съответствие с изискванията на СЕС не можело да се тълкува ограничително.

Следователно чл. 7 от Директива 2003/88 трябвало да се тълкувала в смисъл, че не допуска национални разпоредби или практика съгласно които работникът не може да прехвърля или да натрупва до момента на прекратяване на трудовото му правоотношение право на платен годишен отпуск. В конкретния случай въззивницата счита, че претендирания от нея допълнителен платен годишен отпуск, не само, че не е ограничен с нормативна или договорна уредба, но точно обратното, с уредбата на ЗМВР и подзаконови нормативни актове изрично се уреждало носителят на правата да ги упражни до края на службата си, а ако не го направи, след прекратяване да бъдат заплатени от работодателя. Така изложените 2 доводите въззивницата счита, че обуславят нищожност и недопустимост на обжалваното решение, но в случай, че съдът не ги квалифицира като такива, въззивницата иска да се считат като такива обуславящи неправилност на решението.

Иска от съда да отмени обжалваното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за отстраняване на констатираните пороци, или да отмени обжалваното решение и да уважи предявения установителен иск за съществуването на претендираните от нея права на допълнителен годишен отпуск в исковия период в претендираните размери. Претендират се и разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ГД „Изпълнение на наказанията“ гр. София, затвор С., чрез ст. юрк. П. С., с който въззиваемият счита въззивната жалба за неоснователна. Сочи, че допълнителният отпуск за положен извънреден труд не е в чистия вид право на платен годишен отпуск, който размер се определял в началото на всяка календарна година до достигане на максималния размер от 40 работни дни с оглед чл. 212, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗМВР / отм. / Счита за неоснователен доводът на въззивницата, че е необходимо каквото и да било съдействие от страната за да се осъществи самото субективното право на чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР / отм./, а точно обратното, с по-пълна сила важи и за допълнителния отпуск за положен извънреден труд, чиито вземания с изтичане на 3 годишна давност се погасявали. Този труд ищцата не доказала през годините назад до 2003 г., нито е доказала, че е положила и евентуално, че има право на допълнителен отпуск. Бездействала в продължение на 14 години и правото отпаднало на 01.07.2014 г. от когато са изминали 3 г. и половина в които ищцата отново бездействала. Допълнителният отпуск за положен извънреден труд било необходимо да се установи своевременно, след изтичане на годината през която е положен извънреден труд над 50 ч. на тримесечие. При исковете за трудови спорове следвало да намери приложение три годишният период съгласно чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ, който срок започвал да тече от деня, в който правото на допълнителен отпуск за всяка година е станало изискуемо, т.е. след изтичането на календарната година в която има установен извънреден труд над 50 ч на тримесечие. В конкретния случай правото за 2013 г. е станало изискуемо през 2014 г., при доказване наличието на извънреден труд, от когато са изтекли и 3 години, през които ищцата е имала правото на иск, но е бездействала, поради което искът и е неоснователен.

Разпоредбата на чл. 125 от ЗДСл също указвала, че имуществените спорове се предявяват в 3 годишен срок по общия исков процес. Погасителната давност се прилагала за защита на всички субективни права – притезателни и непритезателни. Паралелът между решението на КС на РБ и обжалваното счита за неправилен. Условие за предявяване на установителен иск е претендираното право да съществува към предявяване на иска и постановяване на съдебното решение в случая правото не съществува от 01.07.2014 г. Докато то е съществувало ищцата не е предявявала съдебни или извънсъдебни претенции по отношение на извънредния труд, определените отпуски за календарна година.

Иска от съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Настоящото производство се развива след постановяване на Решение № 48/28.06.2022 г. по касационно гр. д. № 908/2019 г. на четвърто гражданско отделение на ВКС на Република България, с което е отменено въззивно Решение № 201/20.12.2018 г. постановено по въззивно гр. д. № 544/2018 г. на С.ски окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В мотивите на решението на ВКС е указано на въззивният съд, при новото разглеждане на делото, да изслуша ново заключение на вещо лице, което да установи има ли превишаване на нормалната продължителност на работното време с повече от 50 часа за всяко тримесечие през исковия период, като съобрази, че правото на допълнителен платен годишен отпуск е измеримо в дни и не може да надвишава 12 дни всяка календарна година.

В с. з. въззивникът чрез адв. П. от АК С., поддържа въззивната жалба, като счита същата за основателна и иска решението да бъде отменено, а предявеният иск уважен с 3 оглед допълнителното заключение на назначената пред въззивната инстанция експертиза.

Претендира разноски и представя договор за правна помощ и списък по чл. 80 от ЗН.

В с. з. въззиваемият чрез юрк. С., оспорва въззивната жалба и иска обжалваното решение да бъде потвърдено, тъй като видно от събраните по делото доказателства, служителите могат да упражнят правото на отпуск след едностранно писмено волеизявления, с което определят времето на ползване, но в случая такова не е направено от въззивника в продължение на години. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение и релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивника, като иска същото да бъде намалено до минималното.

Въззивният съд намира подадената въззивна жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, като подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд и срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Разпечатката съдържа 27 от 99 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/25bc49c8-723e-42f6-8b77-7a8ff84117b8