Решение № 3430 от 28.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3430 гр. София, 28.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Стойчо Попов при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело № 20221100500619 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 4317 от 01.12.2021 г., постановено по ГД № 40045 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 34 състав, по предявения от ищеца М. Т. П. срещу ответника С.о. отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439 от ГПК е признато за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 200,00 лв. – глоба, наложена с наказателно постановление № 314546/27.06.2017 г., въз основа на което е образувано изп. дело № 20218380406218 по описа на ЧСИ М. Б.. С обжалваното решение СРС се е произнесъл и по дължимостта на разноските исковото, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, съразмерно с уважената част от иска.

Решението на СРС е обжалвано от ответника С.о.. Въззивникът поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно. В жалбата са изложени съображения, че става въпрос за действително извършено административно нарушение по Наредбата за реда и условията за пътуване с обществения градски транспорт на територията на СО, за което ищецът е санкциониран с наказателно постановление (НП). То е влязло в сила и са предприети действия за събиране на наложената глоба от административно наказващия орган СО и това е станало преди да е изтекла погасителната давност за събиране на наложени глоби, представляващи по своето естество публични задължения. Твърди се, че се явява неоснователно претендирането за изтекла погасителна давност. Позоваването на Тълкувателно решение № 2/12.04.2017 г. визира изтичане на обикновена давност, но се счита, че по отношение на ищеца не е настъпила погасителна давност. Още повече, че 1 преценката за заличаване на дадено публично задължение по давност е в компетентността на съответния административно-наказващ орган. В случаите, когато се събират принудително публични задължения представляващи наложени глоби по наказателни постановления е налице и обществен интерес, както и постигане на превантивната функция на закона, като се предотвратяват по-нататъшни нарушения, които се извършват с конкретната цел да не бъде заплащана ползваната услуга. Съдът следва да вземе предвид и факта, че искът е предявен след като са предприети действия по събиране на сумата. Ето защо отправя искане до Софийски градски съд като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение, като вместо него бъде постановено друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна М. Т. П., с който се изразява становище за нейната неоснователност, респективно за правилност на обжалвания съдебен акт по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Предявен е за разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание по чл.

439 от ГПК.

Безспорно е във въззивното производство, а и от доказателствата по делото се 2 утановява, че изп. дело № 20218380406218 по описа на ЧСИ М. Б., с рег. № 838 при КЧСИ и район на действие СГС, е било образувано на 19.05.2021 г. по възлагателно писмо на С.о. въз основа на наказателно постановление № 314546/27.06.2017 г. на заместник-кмета на С.о., с което на ищеца е наложено наказание „глоба“ в размер на 200,00 лв. Наказателното постановление е влязло в сила на 20.12.2018 г.

Съгласно чл. 82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН административното наказание не се изпълнява, ако са изтекли две години когато административното наказание е глоба. Съгласно чл. 82, ал.

2 от ЗАНН давност започва да тече от влизане в сила на акта, с който е наложено наказанието, и се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието. След завършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност.

Съгласно цитираната разпоредба от ЗАНН настоящият състав намира, че за наложеното наказание давността е две години.

Погасителната давност е сложен юридически факт, съвкупност от два елемента: бездействие на титуляря на правото и изтичането на определен период от време. Съгласно чл. 82, ал. 2 от ЗАНН давността започва да тече от влизане в сила на акта, с който е наложено наказанието, и се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието. След завършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност.

В случая от влизането в сила на наказателното постановление до образуване на изпълнителното дело на 19.05.2021 г. е изминал период, по-дълъг от две години, през който не са извършвани действия насочени към изпълнение на наложеното наказание и същото е погасено по давност.

Неоснователни са възраженията направени във въззивната жалба, че в случая за вземането следва да се прилага десетгодишната абсолютна давност, тъй като тя е неприложима в конкретния случай доколкото давността за наложеното наказание глоба не е спирана и прекъсвана.

Аналогично е и разбирането прието в Тълкувателно решение № 2 от 28.02.2018 г. по ТД № 2/2017 г. на ОСНК на ВКС, съгласно което образуването на изпълнително производство по своята същност е действие, което прекъсва давността, т. е. от осъществяването му започва да тече нов 2-годишен срок. Ако в този срок не се предприемат никакви изпълнителни действия, наказанието глоба става неизпълнимо по принудителен ред.

По отношение на разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият и ищец в производството пред първата инстанция. Същият претендира и доказва разноски в размер на 400,00 лв. за адвокатско възнаграждение, които на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да му се присъдят в пълен размер.

3

Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо от ГПК, тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4317 от 01.12.2021 г., постановено по ГД № 40045 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, ГО, 34 състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК С.о., ЕИК **** да заплати на М. Т. П., ЕГН ********** сумата от 400,00 лв., представляваща разноски, сторени в производството пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4