Решение № 63 от 21.04.2026, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 63 гр. Велико Търново, 21.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

МАЯ НЕДКОВА

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело № 20264001000028 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството пред ВТАС е образувано по подадена от „М – Паувер – Оил“ ЕООД гр. Ветово против Решение № 170/ 08.12.2025 г. по т.д. № 67/ 2025 г. по описа на ОС – Русе, с което дружеството е осъдено да заплати на „Алкотека“ ЕООД гр. Русе сумата 27 600 лв. с ДДС, представляваща неплатена цена на продадени стоки – оборудване по договор за покупко-продажба от 18.11.2024 г., ведно със законната лихва, считано от 26.03.2025 г. до окончателното изплащане, както и сумата 2 300 лв. – неустойка по чл.9 от договора.

Жалбоподателят счита решението за недопустимо като постановено в нарушение на родовата подсъдност, а по същество – за неправилно и необосновано. Поддържа възраженията си, че договорът е нищожен поради липса на предмет и като абсолютно симулативен, сключен без намерение страните да бъдат обвързани от него, както и че вещите не са му били предадени. Съдът препятствал възможността му да докаже тезата си, като не уважил своевременно направените доказателствени искания, подходил формалистично, че исканите гласни доказателства са недопустими на основание чл.164 ГПК, без да съобрази нормата на чл.165, ал.1 ГПК. Счита, че в случая самият договор служи като начало на писмено доказателство и прави допустими свидетелските показания. Съдът не обсъдил в мотивите си житейската и икономическа нелогичност на ситуацията, при която той платил 30 000 лв. за предизборната кампания на законния представител на ищеца, а месец по-късно се задължава да плати още 23 000 лв. за активи, които вече фактически е откупил с подкрепата си. Моли решението да бъде отменено и съдът да отхвърли исковата 1 претенция на „Алкотека“ ЕООД.

В срока за отговор по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от „Алкотека“ ЕООД със становище за неоснователност на жалбата. Счита постановеното решение за валидно, допустимо и правилно. По делото останали недоказани възраженията на жалбоподателя за симулативност на сключения договор, като отказът на съда да допусне поискани от него гласни доказателства законосъобразно бил обоснован с недопустимостта на същите за установяване на съответните факти. Правилно съдът приел, че не са налице сочените от ответника основания за прогласяване на договора за нищожен. Излага твърдения относно фактическите отношения между страните. Заявява, че ответникът владее имота, в който се намира процесното оборудване, от датата на закупуване на имота – 09.10.2024 г., както било записано в нотариалния акт, а към настоящия момент го бил отдал под наем и ползвал оборудването. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Въззивната жалба изхожда от страна с правен интерес да атакува първоинстанционното решение, подадена е в законовия срок и отговаря на изискванията за редовност на процесуалния закон по чл.261 ГПК, поради което е процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Оплакването на жалбоподателя за допуснато от съда нарушение на родовата подсъдност, освен че е неоснователно, тъй като спорът с оглед цената на иска, определена по чл.69, ал.1, т.1 ГПК, е подсъден на окръжен съд като първа инстанция, не визира порок, който законът свързва с недопустимост на постановеното решение. Съгласно чл.270, ал.4 ГПК решението на окръжния съд не може да бъде обезсилено само поради това, че искът е бил подсъден на районния съд.

Съдът, като взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното:

На 09.10.2024 г. „М – Паувер – Оил“ ЕООД е придобил недвижим имот в гр. Русе, **********, който към момента на придобиването е ползван под наем от „Алкотека“ ЕООД като търговски обект – магазин „Алкотека“1 /център/. На 28.11.2024 г. между двете дружества е сключен договор за покупко-продажба на движими вещи, съгласно който „Алкотека“ ЕООД се е задължило да продаде на „М – Паувер – Оил“ ЕООД намиращото се в търговския обект цялостно оборудване за магазин, а купувачът се е задължил да заплати обща продажна цена в размер на 23 000 лв. без ДДС, платима на части при издаване на платежен документ /фактура/, както следва: сумата 5 000 лв. в срок до 06.12.2024 г., сумата 5 000 лв. в срок до 30.12.2024 г., сумата 5 000 лв. в срок до 30.01.2025 г. и сумата 8 000 лв. в срок до 15.03.2025 г. Съгласно чл.1 предмет на сделката са: 1. Мебели; 2. Xлaдилнa стьклена витрина вертикална /2 броя/; 3. Витрина хоризонтална фризер голям /1 брой/; 4. Стелажи склад; 5. Табела, брандиране; 6. Касово оборудване. В чл.4/1/ е уговорено, че собствеността 2 върху вещите преминава върху купувача в момента на предаването им, което се удостоверява с подписване на договора, като той служи за приемо-предавателен протокол за получаване на вещите и той няма забележки към тях. Пред въззивния съд, с молба от 26.03.2026 г. – стр.4, ищецът подробно е индивидуализирал вещите – предмет на договора, които поддържа, че е предал на купувача в деня на подписване на договора заедно с предаването и на ключа от магазина. Изложил е, че мебелите са изработени по поръчка специално за магазина и са сглобявани на място. Представена е оферта от „Арт Дизайн Русе“ ЕООД от 15.05.2023 г. и сключен с това дружество договор за изработка от 16.05.2023 г., като съгласно офертата същата е изготвена след оглед на обект, намиращ се в гр. Русе, **********, а в договора е посочено, че негов предмет е изработването, доставката и монтажа на мебелно обзавеждане и декоративни детайли за търговски обект на същия адрес.

Представена е и фактура за реализирано плащане по договора. В т. II, т.2 на уточняваща молба от 30.03.2026 г. е налице признание от „М – Паувер – Оил“ ЕООД, че на 28.11.2024 г. са предадени комплект ключове от имота, но се сочи, че е имало и друг комплект, който е предаден около средата на м.декември. В молба от 06.03.2026 г. е заявено, че „Това, което сме заварили в магазина, си стои. Нямаме информация да е оборудване на „Алкотека“ ЕООД, нашето предположение е, че е оборудване на старите собственици, което следва да сме придобили със закупуването на недвижимия имот, поне така ни беше казано при огледа и при извършване на сделката.“. В чл.9 от договора е уговорена неустойка в полза на продавача в случай, че купувачът не плати цената в срока, определен в договора, като за всеки просрочен ден купувачът дължи неустойка в размер на 0.5% от договорената цена, но не повече от 10%. Не е спорно, че плащане по договора не е реализирано. Ищецът е отправил до ответника покана за доброволно изпълнение на задължението за заплащане на дължимата продажна цена, но пратката е върната на подателя след отказ да бъде получена.

При изяснената фактическа обстановка настоящата инстанция изцяло споделя формирания от ОС – Русе правен извод за основателност на предявените от „Алкотека“ ЕООД искове с правно основание чл.327 ал.1 ТЗ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД.

Между страните е налице валидно облигационно правоотношение, основано на договор за покупко-продажба на движими вещи от 28.11.2024 г. Възраженията на купувача по него за нищожност на договора са неоснователни. Пред въззивния съд се поддържат две от възраженията – за липса на предмет на договора и за абсолютната му симулативност с оглед наличието на други отношения между страните и липса на намерение да се обвържат от него.

Договорът за покупко-продажба е консенсуален, т.е. сключва се в момента на постигане на съгласие без да е необходимо предаване на вещите – негов предмет. Безспорно, в случая движимите вещи – предмет на процесния договор – не са индивидуализирани в него със своите характеристики, но същите са родово определени, при което договорът не е лишен от предмет, а по аргумент от чл.24, ал.2 ЗЗД само се отлага моментът на преминаването на собствеността върху тях от продавача върху купувача. Съгласно цитираната норма, при такава хипотеза собствеността се прехвърля след 3 индивидуализацията на вещите по съгласие на страните или чрез предаването им.

По делото не е доказана абсолютна симулация – привидност на договора, която е основание за неговата нищожност на основание чл.26, ал.2 ЗЗД. Привидно е това съглашение, което е сключено при външно изразена воля на контрахентите по него да поемат насрещни задължения/ да разменят насрещни престации, но в действителност те са се съгласили, че не желаят настъпването на правните последици на договора, а целят да създадат само привидна обвързаност от него. При него е налице съзнателно несъответствие между желаното и изразеното. Ответникът твърди, че договорът между страните е подписан „не с цел реално прехвърляне на вещни права, а изключително като средство за създаване на „документално покритие“ … за осъществени нерегламентирани парични трансфери“, а именно предоставени от управителя на „М – Паувер – Оил“ ЕООД Г. Д. на управителя на „Алкотека“ ЕООД М. М. парични суми, предназначени за покриване на негови неформални организационни разходи във връзка с предизборната кампания на последния като кандидат за народен представител. По делото обаче не са ангажирани допустими доказателства в подкрепа на твърдения му, които да установят, че действителната воля на страните по сделката е била различна от посочената в договора и те не са имали намерение да се обвържат от него. Правилна е преценката на първоинстанционния съд, че гласни доказателства за разкриване на симулацията са недопустими на основание чл.164 ГПК, като не е преодоляна забраната на тази норма на основание чл.165, ал.2 ГПК, която предвижда допустимост на свидетелските показания за установяване привидност на изразеното в документа съгласие, само ако в делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно. По делото липсва „обратното писмо“, което по несъмнен начин да разкрива волята на съставилата го страна сделката да не произведе предвидените за нея правни последици, т.е. да не настъпи прехвърлителния ефект по отношение на движимите вещи, съответно да възникне задължение за купувача да заплати продажната цена. Правно абсурдна е поддържаната от ответника теза, че самият договор служи като начало на писмено доказателство и прави допустими свидетелските показания. Позоваването на симулативност е твърдение, че външно изразената воля на съконтрахентите, тази, която се възприема от всички, е различна от действителната им воля, т.е. няма как договорът да е симулативен, ако разкрива действителната воля, цел и намерение на страните. Нищо в съдържанието на договора не поражда съмнение относно волята на страните, нито „икономическата несъстоятелност и пълната алогичност на сделката са очевидни и крещящи.“

По изложението съображения съдът намира за неоснователни оплакванията на жалбоподателя срещу извода на първоинстанционния съд за валидност на процесния договор за покупко-продажба. Сключеният между страните договор е действителен и обвързва страните. По силата на договора за тях са възникнали насрещни задължения – за ищеца да прехвърли на ответното дружество собствеността върху вещите – предмет на договора и да му ги предаде, а за ответника – да заплати продажната цена в договорените 4 срокове и да получи вещите. Доказателствата по делото, обсъдени в тяхната съвкупност и наред с направените от ответната страна признания на неизгодни за нея релевантни за спора факти, установяват, че ищецът е изправна страна по правоотношението. Видно от чл.4/1/ на договора, същият служи като приемо-предавателен протокол и след като той е подписан от законния представител на купувача, с това е удостоверено получаването на вещите. Налице е и признание на ответника, че ключовете за обекта са му предадени именно на датата на сключване на договора – 28.11.2024 г. и че в него е заварено оборудване /неуточнено какво/.

Разпечатката съдържа 21 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/25b20a90-ac0f-4e3b-8405-5b9b1e79f681