Решение № 428 от 20.08.2026, Районен съд - Дупница

РЕШЕНИЕ

№ 428 гр. Дупница, 20.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ели Д. Анастасова Мицевска при участието на секретаря Роза Д. Цветанова като разгледа докладваното от Ели Д. Анастасова Мицевска Гражданско дело № 20261510100620 по описа за 2026 година

Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.

Образувано е по предявени от „Ти би ай банк“ ЕАД срещу С. В. К., с ЕГН ********** и адрес: *** обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, с които се иска да бъде признато за установено по отношение на ищеца, че ответникът дължи следните суми:

- сумата от 318,28 лв. (триста и осемнадесет лева и двадесет и осем стотинки) – главница по сключен Договор за потребителски кредит № 720031258403/20.02.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 19.05.2025 г., до изплащане на вземането;

- сумата от 68,99 лв. (шестдесет и осем лева и деветдесет и девет стотинки) – договорна (възнаградителна) лихва за периода от 05.07.2024 г. до 05.05.2025 г.;

- сумата от 83,19 лв. (осемдесет и три лева и деветнадесет стотинки) – обезщетение за забава за периода от 05.07.2024 г. до 08.05.2025 г.;

Ищецът твърди, че между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит № 720031258403/20.02.2023 г., по силата на който ищецът, в качеството си на кредитодател е предоставил на ответника, в качеството му на кредитополучател банков кредит в размер на 600.00 лева. Било уговорено заплащането на годишен лихвен процент, възлизащ на 41.05% и ГПР в размер на 47.07%. В ИМ се твърди, че на 05.05.2024г. е настъпил падежът на вземанията по договора като ответникът не е заплатил процесните вземания. Към исковата молба са приложени писмени доказателства, които като относими към предмета на делото следва да бъдат допуснати. Претендира разноски.

В указания законоустановен едномесечен срок по реда на чл.131 от ГПК не е постъпил отговор от ответника.

В депозираното възражение по чл. 414 ГПК ответникът е оспорил вземанията като е заявил, че процесният договор е недействителен, доколкото включва неравноправни клаузи.

1

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV състав, като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Настоящата инстанция следва да отбележи, че така предявените обективно съединени установителни искове са допустими, тъй като същите са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, след инициирано от страна на ищеца заповедно производство по реда на чл. 410 ГПК, в хода на което ответникът е депозирал възражение в законоустановения срок.

Предявен е установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79 , вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за сума в размер на 318,28 лв. (триста и осемнадесет лева и двадесет и осем стотинки) – главница по сключен Договор за потребителски кредит № 720031258403/20.02.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 19.05.2025 г., до изплащане на вземането.

Основателността на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на следните императивно необходими предпоставки:

1. наличие на валидно облигационно правоотношение между страните по делото по сключен договор за потребителски кредит № 720031258403/20.02.2023г., с параметри посочени в исковата молба;

2. срок за погасяване на кредита и размер на задължението;

3. предаване на договорената сума на кредитополучателя;

4. настъпила изискуемост на вземането;

Видно от представения по делото договор за потребителски кредит № 720031258403/20.02.2023 г., /л. 6 и сл./ се установява, че между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът, в качеството си на кредитодател е предоставил на ответника, в качеството му на кредитополучател главница в размер на 600.00 лева като срокът на договора за кредит е до 05.05.2025г.; броят на месечните вноски възлиза на 26, от които 25 са по 35.21 лева и 1 е от 35.17 лева; ГПР възлиза на 47.07%; ГЛП възлиза на 41.05%, а общото задължение по кредита възлиза на 915.42 лева.

Във връзка със сключения договор за кредит, следва да се вземат предвид следните съображения: между страните е сключен договор за потребителски кредит, намиращ своята правна регламентация в ЗПК / обн. ДВ, бр.18/2010 г., в сила от 2

12.05.2010 г./. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл. 10, ал.1 ЗПК. За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен поради противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит, неравноправни клаузи“, според които всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото в чл.32, ал.4, е нищожна, а когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Ищцата поддържа, че договорът е недействителен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Съгласно т.9 и т.10 на чл.11 ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.

В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа информацията, посочена в т.9 и т.10 на чл.11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент - 41.05% %, посочен е ГПР – 47.07% /л. 7, стр. 2/.

Във връзка с гореизложеното, следва да се посочи още, че според дефиницията по чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. От представения по делото договор и погасителен план към него /л. 6 и сл./ се установява, че погасителната вноска включва два компонента: главница и възнаградителна лихва /л. 7/. Ето защо следва да се обоснове категоричния извод, че същият не надвишава максималния размер, предвиден в нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В посочената разпоредба законодателят е предвидил, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България като съгласно посочената разпоредба законодателят е предвидил, че годишният процент на 3 разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

За пълнота следва да се посочи и следното: константната практика на СЕС относно тълкуване на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. В този смисъл в Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.

С оглед възприетата от СЕС дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.

С оглед изложените съображения съдът счита, че договорът за потребителски кредит отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него е отразен действителният процент на ГПР.

С оглед гореизложените съображения искът се явява основателен и доказан изцяло.

Основателно е искането за присъждане на законна лихва, считано от 19.05.2025 г./датата на депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на вземането.

По отношение на предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за сума в размер на 68,99 лв.– възнаградителна лихва за периода от 05.07.2024г. до 05.05.2025г.

Основателността на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на следните императивно необходими предпоставки: основание и размер на дължимата 4 възнаградителна лихва; настъпила изискуемост.

Съгласно чл. 9 от договора /л. 6, стр. 2/ между страните е уговорено задължение за заплащане на възнаградителна лихва като фиксираният годишен лихвен процент по заема възлиза на 41.05%. По отношение на претендираната възнаградителна лихва следва да се вземе предвид следното: в случая е видно от съдържанието на договора, че между страните е била договорена възнаградителна лихва, каквато е допустима съобразно разпоредбата на чл. 430, ал. 2 ТЗ. Но волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най - високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.

Съгласно нормата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С-321/22). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл.145, ал.2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависи – чл.145, ал.1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по 5 делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.