Решение № 180 от 25.03.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 180 гр. София, 25.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов при участието на секретаря Анжела Д. Богданова като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20248002100580 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България и насрещна касационна жалба на Д. П. М., срещу въззивно решение № 1202/30.10.2023 г. постановено по възз. гр.д. № 818/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която частично е отменено и частично е потвърдено решение № 3748/13.12.2022 г. по гр. д. № 1819/2022 г. на Софийски градски съд и като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ, да заплати на Д. П. М. сумата 50 000 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди ведно със законната лихва, считано от 16.04.2020 г. до окончателното й изплащане, вследствие на повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 3766/2017 г. на СпНС, като искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 50 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв. /с определение № 5083/07.11.2024 г. не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в останалата му обжалвана част/.

Ищецът Д. П. М. обжалва решението в отхвърлящата искът за обезщетение за неимуществени вреди част, а ответникът Прокуратурата на Република България оспорва жалбата на М. и обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен.

С определение № 5083/07.11.2024 г., касационното обжалване на въззивното решение, в горепосочената му част, е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса как 1 се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на иск с правно основание чл.2 ал. 1 т.3 от ЗОДОВ, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС.

В практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 407/26.05. 2010 г. по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № 395/18.01.2012 г. по гр.д. № 159/2011 г. на ІІІ г.о.; решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г., IV г.о.; решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III г.о. и др., се приема, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост.

По отношение на отговорността по реда на чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ, на обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в сферата на професионалната му реализация, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Следва да се извърши преценка по какъв начин наказателното производство се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Същевременно, при изграждане на преценката си за справедливия размер обезщетение по чл. 52 ЗЗД, съдът следва да съпостави относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други. В практиката е установено разбирането, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди, се определя след като се посочат всички обстоятелства, обосноваващи причинна връзка между воденото производство и причинените вреди, и се прецени тяхното отражение върху личността на пострадалия, изясни се стойността, която засегнатите неимуществени блага са имали за своя притежател, 2 при съобразяване на обществения критерий за справедливост, определен по вътрешното убеждение на съда. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:

Въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 09.05.2017 г. Д. П. М. е бил привлечен към наказателна отговорност като обвиняем в престъпление по чл. чл.282, ал.2, вр, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК за това, че в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т.1, б.“а“от НК, а именно - Министър на външните работи, при условията на продължавано престъпление, не положил достатъчно грижи за ръководене на повереното му имущество, като сключил две споразумения, от които произтекла вреда в размер на 494 458,03 лв. поради неспазено ценово предложение на изпълнителя и му била взета мярка за неотклонение „подписка“. С присъда от 29.10.2018 г. по н.о.х.д. № 3766/2017 г. на СпНС, ищецът бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение за извършване на престъпление по чл.217, ал.4, вр. ал.2, вр.ал.1 от НК /тъй като в съдебната фаза обвинението е било изменено/. Присъдата била протестирана пред АСпНС по в.н.о.х.д. № 185/2019 г., който потвърдил оправдателната присъда на първата инстанция. Срещу присъдата на въззивния съд постъпил протест, по който било образувано к.н.д. № 1087/2019 г. на ВКС, I н.о., приключило с окончателно решение от 16.04.2020 г., с което въззивна присъда на АСпНС № 6/07.06.2019 г. била оставена в сила.

За да приеме, че сумата от 50 000 лв. е справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид продължителността на наказателното производство /почти четири години според съда/ и проведени девет съдебни заседания по н.о.х.д. № 3766/2017 г. на СпНС; предприетата срещу ищеца мярка на неотклонение – „подписка”. Посочил е, че повдигнатото обвинение, се явява „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, като за извършването му се предвижда наказание до шест години лишаване от свобода; взел е предвид степента на засягане на емоционалния, личния и професионалния живот на ищеца. Посочено е, че воденото срещу него наказателно производство за извършване на продължавано престъпление по служба, с оглед широкото публично разгласяване на неговия ход, оповестяван от средствата за масова информация и естеството на длъжността която ищеца е заемал - министър, предизвикал по-голямо негативно отражение в неимуществената сфера на лицето. Обсъдени са и свидетелските показания, според които М. се е ползвал с името на успешен политик, имал забележителна за възрастта си кариера, но широко разпространеното в медиите обвинение спряло професионалното му развитие с години. Свидетелите посочили, че ищецът бил притеснен за себе си и за семейството си, затворил се, познатите му започнали да странят от него.

Повдигнатото и поддържано обвинение му причинило едновременно притеснение от несигурността и потиснатост от това, че разпространената информация за престъпление, което не е извършил, уронило добро му име. Посочено е, че като политик и общественик, 3 вкл. като участвал в управлението на страната в качеството си на външен министър, ищецът се е ползвал с безспорен авторитет в обществото. Тази сфера на изява на ищеца предпоставяла засилено очакване и изискване за почтеност, поради което и претърпените вреди от обвинението в престъпление поначало били по-големи. Техният размер бил още поголям, тъй обвинението било за престъпление именно от професионалната област на увредения, обстоятелство със значение за определяне на размера на обезщетението.

В двете касационни жалби са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваните му части, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. И двамата касатори поддържат, че при определяне на обезщетението съдът не е анализирал всички релевантни факти и обстоятелства, както и че размера на присъденото обезщетение не кореспондира с критериите и принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и не съответства на действително претърпените от незаконното обвинение вреди.

Предвид отговора на правния въпрос, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за частично основателна, а касационната жалба на Д. П. М. за изцяло неоснователна, поради следните съображения:

Правилно по делото е прието, че са налице предпоставките по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ, тъй като по повдигнатото срещу ищеца обвинение същият е бил оправдан. В тази насока въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но не е съобразил в достатъчна степен значението на някои от тях и връзката им с основанието, на което се дължи репариране на вредите. Вследствие на това неправилно е приложен материалният закон - чл. 52 ЗЗД, като необходимият за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е незаконосъобразно завишен.

Касационната жалба на ответника в тази насока е частично основателна. Доводите в касационната жалба на ищеца за присъдено обезщетение за неимуществени вреди в нарушение на принципа на справедливост, предвиден в чл.52 ЗЗД са необосновани.

Основателно е оплакването в касационната жалба на Прокуратурата на РБ, че въззивният съд е възприел продължителност на наказателното производство от 4 години, докато действителният период на наказателно преследване спрямо ищцата е около 3 г. /ищецът е бил привлечен като обвиняем на 09.05.2017 г., а наказателното производство е приключило с окончателно решение от 16.04.2020 г./. Преценен с оглед фактическа сложност и обем на делото, необходимостта от извършването на множество и различни процесуални действия във връзка с разследването, вкл. и броя инстанции, които са разглеждали делото, поведението на страните, значението на делото за обвиненото лице, този срок не надвишава разумния за приключване на производството. От значение е също, че с постановената присъда в съдебна фаза присъда /от м.10.2018 г./ ищецът е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение.

На следващо място, следва да се посочи, че действително през целия период на висящността на наказателното производство М. е следвало да понася злепоставящото положение на обвинен, да знае, че държавното обвинение го счита за правонарушител, както и че е 4 предмет на обсъждане и коментари в медиите и сред обществото, но търпените в тази връзка морални вреди, при отчитане на тяхното значение, не са последица единствено от действията на прокуратурата и предоставяна информация за хода на образуваното наказателно производство. Отзвукът на делото срещу ищеца в медиите е бил обусловен и от обстоятелството, че Д. М. е бил публична личност, доколкото е заемала длъжността министър на външните работи. Следва да се посочи, че публичните личности /политици, органи на централната и местна изпълнителна власт, държавни и общински служители на ръководни позиции, общественици и др./, за разлика от частните лица, са изложени на много по-голям интерес от страна на обществото и медиите, именно във връзка със заемана от тях длъжност или позиция в обществения живот. В практиката на ЕСПЧ трайно е прогласен принципът, че свободата на словото и правото на информация, е една от основите на демократичното общество и се отнася и за информация и идеи, които обиждат, шокират или смущават. В решението си по к.д. № 1/1996 г., прието по тълкуване разпоредбите на чл. 39 чл. 41 от Конституцията на РБ, Конституционният съд посочва, че трябва да се прави разлика между обществен интерес от факти и информация, които обслужват обществената дискусия, и такива, по отношение на които интересът е равнозначен на любопитство към интимната сфера на човека. Критичните мнения и факти, които биха могли да имат негативно влияние за авторитета на дадена личност, не могат да бъдат изключвани априори от съдържанието на правото на свободно изразяване, а правото на информация на гражданите /правото „да знаят”/ може да бъде ограничавано само в регламентираните от Конституцията и закона хипотези. В този смисъл, колкото по-известна е една личност /политик, депутат, магистрат, държавен или общински служител и др./, толкова повече засилен интерес, укори и намеса в частноправната си сфера се налага да понася, тъй като обществеността има право да бъде информирана /вкл. и чрез медиите/ за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите й. Предвид изложеното, медийната разгласа на обвинението срещу ищеца не може еднозначно да бъде определена като източник на неимуществени вреди с по-голям интензитет, както е приел въззивният съд. Обвинението е имало за предмет престъпление, което поначало предпоставя засилен обществен интерес. Въззивният съд не е съобразил, че във връзка с повдигнатото обвинение, по делото липсват данни прокуратурата неправомерно да е предоставяла невярна или съдържаща злепоставящи внушения информация за М. /копията от публикации представени по делото възпроизвеждат вида на престъплението и хода на производството/.