Решение № 3438 от 21.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3438 гр. София, 21.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело № 20251100509743 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба на Е. М. М., ищец в първоинстанционното производство, представляван от адв. Д. М., срещу Решение №12508/26.06.2025 г., постановено по гр. д. №19254/2025 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу за Прокуратура на Република България за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 2500 лв. до пълния предявен размер от 25 000 лв., за обезщетение за имуществени вреди за разликата над уважения размер от 1000 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв., както и претенцията за мораторна лихва, начислена върху неоснователните части на претендираното обезщетение.

Във въззивната жалба са развити съображения за неправилност на постановения съдебен акт в отхвърленителната му част, като се моли същият да бъде отменен, а вместо него да бъде постановен нов по съществото на спора, с който предявените от ищеца искове да бъдат уважени в цялост.

Въззивникът счита, че първоинстанционният съд правилно е установил правопораждащите факти, но не е приложил правилно нормата на чл. 52 ЗЗД.

Намира, че е подценена продължителността на воденото срещу него наказателно производство. Излага, че не са отчетени в пълна степен 1 претърпените от него неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, тревожност, усещане за отчуждение. Не било отчетено обстоятелството, че до момента на задържането му, въззивник е бил в изпитателен срок, като процесното обвинение е можело да доведе до налагане на ефективно наказание „лишаване от свобода“. Съдът не бил взел предвид в достатъчна степен събраните писмени и гласни доказателства, от които се установявало, че в хода на наказателното производство е изпитвал огромен стрес, страх и опасения от това да не бъде изпратен в затвора за нещо, което не е извършил.

Съдът не бил отчел отражението на обвинението в отношението му с близките, които загубили доверие в него. Едномесеченият престой в ареста се отразил негативно както на физическото, така и на емоционалното му състояние. Съдът не бил взел предвид условията в ареста и наличието на дървеници, които го лазели и хапели, което причинявало сериозни кожни обриви. По-нататък счита, че съдът необосновано е приел, че обезщетението за имуществени вреди следва да бъде редуцирано до размера от 1000 лв.

Подобен извод бил неправилен, тъй като адвокатският хонорар, заплатен от него по повод осъщественото процесуално представителство в наказателното производство, не бил обвързан от проведени заседание, а с общата правна стойност и отговорност на възложената защита. Сключеният договор за правна помощ обхващал цялото наказателно производство, независимо от неговата продължителност, развитие и процесуални фази. При тези съображения моли въззивната жалба да бъде уважена.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна Прокуратура на Република България.

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени в условията на кумулативност осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал.

1, т. 3 ЗОДОВ, предявени от Е. М. М. срещу Прокуратура на Република България, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно водено наказателно производство- досъдебно производство №1820/2024 г. по описа на 03 РУ-СДВР, пр.пр. №4590/2024 г. по описа на Софийска районна прокуратура, както и сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за заплатен адвокатски хонорар за оказано процесуално представителство и защита в хода на наказателното производството, двете обезщетения, ведно със законна лихва върху главниците от датата на влизане в сила на Постановлението за 2 прекратяване на наказателното производство- 08.02.2025г. до окончателното погасяване на задължението.

За да постанови своето решение, Софийски районен съд е приел за доказани правопораждащите вземанията факти, а именно, че ищецът е бил привлечен в качеството му на обвиняем по наказателно дело, което впоследствие е било прекратено с влязло в сила прокурорско постановление.

По отношение на иска за имуществени вреди е счел, че заплатеното адвокатско възнаграждение е пряка и непосредствена последица от незаконосъобразното обвинение, което е било повдигнато на ищеца М..

Намерил е релевираното възражение за прекомерност на адвокатския хонорар за основателно, като е отчел, че в процесния случай се касае за защита, осъществявана въпреки, че ищецът е имал назначен служебен защитник.

Съобразил е извършените от адв. М. процесуални действия, а именно вземане на участие в проведеното на 22.10.2024 г. по производството по обжалване на наложената мярка за неотклонение. Намерил е, че искът следва да бъде уважен до размера от 1000 лв. като действително дължимо възнаграждение, определено по реда на чл.13, ал, т. 2 от незадължителната Наредба №1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, която представлява ориентир за добри практики. По отношение на обезщетението за неимуществени вреди е приел, че с оглед кратката продължителност на производството, наличието на предходни осъждания, възрастта на ищеца, доказаното паническо разстройство с нисък интензитет, справедливият размер възлиза на 2500 лв.

Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение №1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира по правилността на решението следното.

Доколкото във въззивната жалба не са въведени оплаквания относно фактическите изводи, изложени в обжалваното решение, то същите не подлежат на преразглеждане, а и настоящият състав ги споделя като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

Спорът между страните се концетрира единствено върху въпроса дали първоинстанционният съд е определил дължимите обезщетение за имуществени и неимуществени вреди при правилно приложение на материалния закон, така щото последните функционално да послужат за реално претърпените от въззивника вреди.

По отношение на предявения иск с право основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди съдът намира следното.

Наведеното с въззивната жалба оплакване относно размера на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение съдът намира за неоснователно. По отношение на приложението на чл. 52 ЗЗД е установена 3 задължителна и казуална съдебна практика относно критериите, които подлежат на индивидуална преценка при определяне размера на дължимото обезщетение, така щото последното да репарира в пълна степен претърпените от увреденото лице неимуществени вреди (т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и множество решения на състави на ВКС, напр. – решение №95/29.04.2015 г. по гр. д.

5462/2014 г., III ГО на ВКС, решение № 197/16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2016 г., III ГО на ВКС, решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г., IV ГО на ВКС, решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III ГО на ВКС, решение № 174/12.12.2018 г. по гр. д. № 546/2018 г., IV ГО на ВКС, решение №538/22.08.2024 г. по гр. д.1085/2023 г., IV ГО на ВКС и др.). Съгласно визираните съдебни актове под внимание следва да бъдат взети предвид всички обстоятелства, които обуславят вредите. Същевременно, при изграждане на преценката си за справедливия размер, съдът следва да съпостави относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията.

Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в сферата на професионалната му реализация, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, който винаги се основава на конкретни факти и на индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. Принципът на справедливост изисква в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране.

Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.

Съдът отчита, че всяко незаконно водено наказателно производство предизвиква и причинява неимуществени вреди под формата на стрес и уплах.

В настоящия случай от представените медицински доказателства, както и от свидетелските показания се установява, че пострадалият е изживял случващото се трудно, имал е проблеми със съня, получавал е паник атаки.

Видно от представения амбулаторен лист №11778/28.10.2024 г. на въззивника е поставена диагноза паническо разстройство (епизодична пароксизмална тревожност), за което медицинско състояние му е предписана медикаментозна 4 терапия. От дадените свидетелски показания на св. С., които съдът кредитира като достоверни, се установява, че по време на задържането си М. се чувствал зле, не можел да спи, защото условията в килията били лоши. След като бил пуснат на свобода започнал да получава паник атаки, будел се от сън, говорел на сън, бил уплашен. Свидетелят излага, че към настоящият момент М. е подобре. При така събраните доказателства, съдът намира, че въззивникът е претърпял страх и уплаха, които са отключили и паническо разстройство, респективно е понесъл тежко воденото срещу него наказателно производство.

От друга страна, по делото се установява, че воденото срещу въззивника М. наказателно производство е приключило в изключително кратък срок- три месеца, един от които обвиняемият е бил с наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“. От представената справка за съдимост се установява, че ищецът М. е осъждан, като към дата му на привличане в качеството на обвиняем по процесното наказателно производство е бил в изпитателен срок по едно от осъжданията си. Анализирайки тези обстоятелства в тяхната съвкупност, както и с оглед младата възраст на пострадалия, която предполага по-бързо емоционално и психическо възстановява, както и социалноикономическата обстановка в страната към 2024 г., съдът намира, че определеното обезщетение от 2500 лв. отговаря на критерия за справедливост.