Определение № 233 от 28.01.2025, Окръжен съд - Бургас
- Съд
- Окръжен съд - Бургас
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 84/2025
- Вид
- Определение № 233
- Подписан
- 28.01.2025
- В сила
- 28.01.2025
- Състав
- Албена Янчева Зъбова Кочовска, Таня Димитрова Евтимова, Радостина Петкова Иванова
Цитирани разпоредби
- чл.275 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.413, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- член 10, параграф 2, буква ж) · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- член 14 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- член 23 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл.26, ал.4 · Закон за задълженията и договорите
- чл.9 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 · Закон за защита на потребителите
- чл.145, ал.2 · Закон за защита на потребителите
- §13 т.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.11,ал.1,т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.19,ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.5 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл.23 · Закон за потребителския кредит
- §1 · Закон за потребителския кредит
- §1,т.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.37,ал.1 · Закон за правната помощ
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 233 гр. Бургас, 28.01.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:
Таня Д. Евтимова
Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно частно гражданско дело № 20252100500084 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.413, ал.2 от ГПК.
Образувано е по частната жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: 175074752 със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „България“№ 49, бл.53Е, вх. В чрез пълномощник ю.к. Ивета Тенева, подадена против Разпореждане №1306/17.12.2024г., издадено от Районен съд – Айтос по ч. гр. д. № 1008/24г. В ЧАСТТА, в която е отхвърлено заявлението на дружеството да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжник Иб ИС. Иб, ЕГН: ********** от ****3, за заплащане на следните суми: 82,99 лева, представляващи неплатено договорно възнаграждение по договор за потребителски кредит(ДПК) №40015125114 от 31.01.23г. за периода 15.04.23г.-15.01.24г.; сумата 99,89лв.- лихва за забава от 16.03.23г.- датата на изпадане на длъжника в забава- до 15.01.24г. и за сумата от 102,76 лв.обезщетение за забавено плащане (законна лихва) за периода от 15.01.24г.(датата на изтичане на погасителния план) до 27.11.24г.
Моли се за отмяна на горепосоченото разпореждане в посочените части и за произнасяне на въззивния съд ,като се разпореди издаването на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против длъжника за горепосочените суми.Дирят се и деловодни разноски в размер на 15лв. за заплатената за настоящото производство държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Не се ангажират нови доказателства.
В частната жалба се твърди, че разпореждането в обжалваната част е неправилно, тъй като заповедният съд не разполага с правомощия да се произнася по валидността на договора между страните в това производство, от който заявителят черпи правата си.
Правомощията на съда се определят в рамките на визираното в чл.411, ал.2,т.3 от ГПК(извършването на проверка е само за това дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това). Според страната съдът е превишил своите правомощия и е нарушил съдопроизводствените правила,като същевременно не е извърши дължимата по закон проверка за неравноправни клаузи, предвид 1 критериите, визирани в чл.143 от Закона за защита на потребителите(ЗЗП), каквито уговорки в случая не се съдържат в процесния ДПК, респективно неправилно е приложил и разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП.
Дружеството поддържа, че ДПК е валиден, т.к. са спазени всички изисквания на закона: кредитодателят е предоставил на кредитополучателя Стандартен европейски формуляр двукратно преди сключването на договора, с което е спазило задължението си да даде на потребителя преддоговорна информация във форма съгласно ЗПК, а и параметрите от формуляра съвпадат с тези по сключения договор; изготвен е погасителен план, договарянето е проведено на ясен и разбираем за потребителя език, договорът отговаря на всички императивни законови изисквания за форма и съдържание.Длъжникът не е изразил също така желание да се откаже от сключения договор, каквато възможност му е дадена по закон и в ОУ към договора.
ГЛП се сочи за уговорен съобразно законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави (предвид възможността дадена от чл.9 от ЗЗД за свободно договаряне между правните субекти); спазено е и ограничението за максималния размер на ГПР,визиран в чл.19, ал.4 от ЗПК; поддържа се, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методиката на формирането на ГПР, т.к. е уговорен фиксиран, а не референтен лихвен процент; спазена е и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК; в следствие което и договорното възнаграждение е определено съответно на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. Акцентира и че предходната трайна съдебна практика, приемала за нищожни поради противоречие с морала възнаградителни лихви, надвишаващи трикратния размер на законната такава при необезпечени и двукратния й размер при обезпечени вземания, е вече изоставена.
По отношение на законната лихва, дружеството – жалбоподател се позовава на решение № 75/16.07.2015г., постановено от ВКС по т. д. № 519/2014г., според което законната лихва се дължи като законова последица от предявяване на иска и не е нужно претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начина, характерен за иска по чл.86, ал. от ЗЗД, като е съобразено в тази връзка и ТР №3/17г. на ВКС.
Относно лихвата за забава, частният жалбоподател счита, че тя е обезщетение за просроченото плащане, дължи се наред с възнаграждението за ползването на парите извън уговорената дата на плащане, начислява се само върху невърнатата част от главницата във вноската и т.к. не е налице анатоцизъм , кредиторът има право и на двете вземания- за забава и за възнаграждение.
Предвид естеството на производството , препис от частната жалба не е връчен на насрещната по делото страна.
Проверката на частната жалба по чл.275 от ГПК сочи същата за допустима, като подадена от надлежна страна, в рамките на визирания в закона процесуален преклузивен срок, против акт, подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол и пред компетентния да се произнесе по нея съд.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, а съображенията за това са следните:
Ч.гр.д.№1008/24г. е образувано пред РС-Айтос на 28.11.24г. по заявление за издаване на заповед за парично изпълнение на основание чл.410 от ГПК, подадено от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу длъжника Иб С. Иб от с. Р. за следните суми: 420,53лв. неплатена главница по ДПК № 40015125114/31.01.2023г.;неплатено договорно възнаграждение в размер на 82,99лв., дължимо за периода от 15.04.23г. до 15.01.24г.; неплатено възнаграждение за закупена услуга 2
„Фаст“ в размер от 162,23 лв.;неплатено възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ в размер от 187,50лв., неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер от 30 лв., начислени на 30.03.23г.; неплатени такси за събиране на вземания по горната тарифа при забава с повече от 90 календарни дни- за плащане на вноска по ДПК в размер от 200 лв., начислени на 15.07.23г.; лихва за забава от 99,89лв. от дата 16.03.23г.(изпадането на длъжника в забава) – до 15.01.24г.; законна лихва от 102,76лв. за забавата за плащане от 15.01.24г. до 27.11.24г. и законна лихва за забава от подаването на заявлението до изплащането на вземането, като са претендирани и деловодните разноски за производството в размер от 25,12лв. за държавна такса; 180 лв. за юрисконсултско възнаграждение и 80 лв. за подготовка на документи, на основание чл.78, ал.8 от ГПК,вр. чл.37,ал.1 от ЗПП и чл.13, ал.2 от НЗПП.
С Разпореждане №1306/17.12.24г. и издадената въз основа на същото Заповед № 478/17.12.24г. по горното дело, сезираният заповеден съд е постановил заплащането на претендираната главница по сключения между страните ДПК, ведно със законната лихва върху нея от 28.11.24г. до окончателното плащане, както и на сумата от 25,16лв. разноски по делото, от които-8,41лв. за държавна такса, съразмерно с уважената част от заявлението и 16,75 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
В останалата си част заявените претенции са отхвърлени с обжалваното в настоящото производство разпореждане, т.к. ДПК е счетен за недействителен.
За да приеме този правен извод, АРС е изложил следните съображения: в договора и общите условия не е отразено от какви компоненти се състои ГПР, а само бланкетно е посочен крайният му размер, което според трайната съдебна практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които е формиран и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19,ал.1 ЗПК, както и не позволявало на потребителя да направи информиран и икономически обоснован избор дали да сключи този договор; не е спазена и разпоредбата на чл.11, ал.1,т.10, изискваща изрично и изчерпателно да бъдат посочени в договора всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формирането на ГПР. При нарушение на чл.11,ал.1,т.10 ЗПК, целият договор е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, а на основание чл.23 от ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита.В допълнение и предвид направеното пред АРС уточнение за елементите на ГПР от заявителя, съдът е приел, че невключването в ГПР на всички уговорени за кредита разходи(вкл. „фаст“и „флекси“) го прави невярно посочен, което според цитирано решение на СЕС се приравнява на липсващ ГПР, а това е самостоятелно основание за недействителност на процесния ДПК и задължение за връщане само на чистата стойност по него.На следващо място съдът съобразява,че при превишаването на допустимия ГПР, визиран в чл.19, ал.4 ЗПК, ал.5 от същата разпоредба предвижда нищожност само на клаузата относно размера на ГПР, но намира разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД, отричаща недействителността на отделната клауза да влече такава за целия договор, когато императивна разпоредба може да замени нищожната клауза или ако договорът би бил сключен и без нея за неприложима тук, поради липсата на така посочените предпоставки. В случая не съществува императивна клауза, която да замени недействителната, а и ДПК не би бил сключен без недействителната уговорка, предвид възмездния характер на сделката.
Въззивният съд намира за правилно разпореждането на първата инстанция в обжалваната от заявителя част.
От представения ДПК,сключен на 31.01.23г. е видно, че физическото лице е поискало 3 кредитиране за задоволяване на лични нужди със сумата от 500лв., която да бъде върната за срок от 12 месеца, при размер на вноската от 50,36лв. месечно, при ГПР от 48,81%, при ГЛП от 41% и лихвен процент на ден от 0,11%. Крайната дължима сума по кредита е 604,24лв.
При сключването на договора е закупена и допълнителна услуга „Фаст“срещу уговорена допълнителна цена от 200лв., както и допълнителна услугата“Флекси“за цена от 225лв.
Последните две са платими допълнително по 35,42лв. месечно. заедно с месечните погасителни вноски и възлизат на
С тях погасителната вноска на кредитополучателя възлиза на по 85,78лв. месечно, а общото задължение по кредита е 1029,24лв.
Твърди се, че длъжникът не е върнал заетата сума, ведно с разноските по кредитирането до края на договорения срок, поради което те се претендират ведно с обезщетение за забавата в настоящото заповедно производство.
Допълнителните уточнения на кредитора, дадени по делото в отговор на указания на АРС досежно подаденото заявление са в насока, че в ГПР по договора е включен само размерът на възнаградителната лихва, но не и възнагражденията за допълнителните услуги „фаст“ и „флекси“, нито такси по тарифата на кредитора.
При тази фактическа обстановка, БОС изцяло споделя решаващите правни изводи на първата инстанция, че по процесния по делото ДПК се дължи връщането само на чистата му стойност и никакви други суми, включително такива за възнаграждение на кредитодателя, респективно за обезщетение за настъпилото закъснение при връщането на кредита, чийто краен срок е 15.01.24г.(т.к. това е падежът на последното погашение по договора според приложения погасителен план, отразяващ горепосочените параметри, възприети от страните по кредитното правоотношение).
Според БОС договорът за потребителски кредит е нищожен, на основание чл.22 от ЗПК.
Това е така, защото чл.5 от ОУ на кредитора, а също и конкретният ДПК не предвиждат посочване на разходите, които се включват при формирането на представения като крайна величина ГПР, съобразно изискванията на §1,т.1 от ДР на ЗПК, определящ като "Общ разход по кредита за потребителя" всички разходи по кредитирането, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит , както и застрахователните премии, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, без тук да се включват нотариалните такси.
Разпечатката съдържа 34 от 68 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/25920b43-b10f-441e-8463-7bfe03daf819