Решение № 8623 от 11.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8623 гр. София, 11.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Гражданско дело № 20251110128160 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава осемнадесета, Раздел I, чл. 235 ГПK.

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът Т твърди, че е налице облигационно правоотношение с ответника, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е необходимо изричното им приемане по отношение на топлоснабден имот с адрес: **.

Поддържа, че съгласно тези ОУ е доставял на ответника за процесния период топлинна енергия, за която не е заплатена дължимата цена. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът му дължи сумите, за които по ч. гр. дело № 45630/2024 г. по описа на СРС, 74 състав, както следва: 6 223,93 лева, равняващи се на 3182,24 евро, представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. в имот, находящ се в **, ведно със законната лихва от 25.07.2024 г. до изплащане на вземането; 1 170,06 лева, равняващи се на 598,24 евро, представляваща мораторна лихва за периода от 15.08.2022 г. до 16.07.2024 г. върху вземането за главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия; 23,20 лева, равняващи се на 11,86 евро, представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2022 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от 25.07.2024 г. до изплащане на вземането; и 7,99 лева, равняващи се на 4,09 евро, представляваща 1 мораторна лихва за периода от 15.08.2021 г. до 16.07.2024 г. върху вземане за главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение.

Ответникът С. М. М., чрез назначения по делото особен представител адв. И. А., е подал в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба, в който оспорва предявените искове при доводи за тяхната недоказаност и неоснователно. Оспорва обективираните в представените от ищеца фактури данни за количеството и стойността на доставената до процесния имот топлинна енергия. Навежда твърдения, че срокът на договора между СЕС и „Нелбо инжинеринг“ ООД е с изтекъл срок на действие. Оспорва да е изпаднал в забава и да дължи мораторни лихви. Въвежда възражение за изтекла погасителна давност. Моли за отхвърляне на исковете.

Третото лице – помагач, конституирано на страната на ищеца, Н не изразява становище по предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ:

Основателността на предявения иск за установяване, че ответникът дължи претендираната цена по договор за продажба на топлинна енергия се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително възникнало между страните облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия, 2) продавачът да е доставил през исковия период топлинна енергия в твърдяното количество и на претендираната стойност на купувача, и 3) изискуемост на задължението за плащане на продажната цена. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е установяване на горните предпоставки при условията на пълно и главно доказване. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на претенцията. В случай, че ищецът установи посочените по-горе обстоятелства, ответната страна следва да докаже опровергаващия довода за неизпълнение факт – точно във времево и количествено отношение изпълнение на задължението за плащане на потребената топлинна енергия за процесния период.

Правната регламентация на правоотношението по продажба на топлинна енергия се съдържа освен в общата уредба по чл. 183 и сл. Закон за задълженията и договорите (ЗЗД), още в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ). Съгласно последния правоотношението по продажба на топлинна енергия е договорно, сключвано при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) - чл. 150, ал. 1 ЗЕ.

Предвидена е писмена форма на договора, която не е форма за действителност, а за 2 доказване. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ), в отклонение от правилото на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.

Характерна особеност за правоотношението по продажба на топлинна енергия е обстоятелството, че за възникването на договорната връзка не е необходимо изрично волеизявление, като същото следва по силата на законовата презумпция на чл. 153, ал.

1 от Закона за енергетиката, в приложимата за процесния период редакция, съгласно която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти/потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба. Следователно, за да се приеме, че ответната страна има качеството потребител на топлинна енергия, то достатъчно е да се установи, че същата е собственик/ползвател на недвижим имот и е налице решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

В константната и задължителна съдебна практика безпротиворечиво е изведено, че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Клиенти (потребители) на топлинна енергия могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.

3

От приетите по делото писмени доказателства – Нотариален акт № 155, том XII, дело № 2707/1974 г., съставен от ПП, нотариус при Софийски районен съд, и удостоверение за идентификация с изх. № 68-00-1481/5/21.11.2012 г. на ГИС-София, се установява, че на 09.10.1974 г. М. Жв М. е признат за собственик на процесния недвижим имот на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД по силата на съдебно решение от 20.05.1974 г. по гр.д. № 1556/1974 г. на СРС.

От приетото по делото удостоверение за наследници с № 418/а от 23.04.1988 г., издадено от Община Триадица, гр. София, се установява, че М. Жв М. е починал на 17.12.1991 г., като е оставил за свои законни наследници синовете си С. М. М. и Ж М.

М..

Видно от удостоверение за наследници с № 419/а от 23.04.1998 г., издадено от Община Триадица, гр. София, след настъпилата на 22.10.1995 г. смърт на Ж М. М. същият е бил наследен от брат си С. М. М..

От така приетите доказателства съдът приема, че ответникът С. М. М. е бил титуляр на правото на собственост върху процесния имот за исковия период, съотв. същият е имал качеството на битов клиент (съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ (редакция ДВ, бр. 54/2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Според практиката на ВКС, обективирана в решение № 437/17.01.2012 г. по гр. дело № 70/2011г. на III ГО на ВКС, нормата на чл. 48 ЗН съставлява законова презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството под опис или отказ от наследството. В случая, видно от направената справка в особента книга на Софийски районен съд по чл. 49, ал. 1 ЗН за периода 17.12.1991 г. – 17.02.2026 г. не се установява наличието на вписани по предвидения в чл. 52, вр. чл.

49, ал. 1 ЗН ред откази от наследството на починалите лица – М. Жв М. и Ж М. М., от страна на техния правоприемник С. М. М.. Същевременно следва да се има предвид, че по аргумент от разпоредбите на чл. 49 ЗН и чл. 51 ЗН възражението, че наследството не е прието, е от категорията на личните възражения и следва да се релевира лично от страната или от изрично упълномощен от нея пълномощник, не и от назначен особен представител, вкл. в тази хипотеза не следва да се дават указания и чл. 51 ЗН, доколкото определяне на такъв срок на страна, представлявана от особен представител, не може да доведе до регламентираните в разглежданата норма правни последици, тъй като особеният представител не разполага с правната възможност да изразява воля в тази насока, която е свързана изцяло с лична преценка на призования наследник и се отразява пряко в неговата имуществена сфера. По делото не са налице данни впоследствие правото на собственост да е било прехвърлено, да е било учредено вещно право на ползване на трето за спора лице, или да е бил сключен изричен писмен договор за доставка на топлинна енергия с друго лице, различно от ответника, доказателствената тежест за което се носи от последния.

4

По делото се установява и от приетите доказателства, че през исковия период сградата - етажна собственост, в която се намира процесният имот е била присъединена към топлопреносната мрежа. Не е спорно, че за сградата се извършва услуга „топлинно счетоводство“, за което е сключен договор от 21.05.2002 г. между „Нелбо инженеринг“ ООД /с настоящо търговско наименование и организационна форма Н/ и представител на етажната собственост за извършване на услуга за дялово разпределение на топлинна енергия, за което е взето решение по протокол от 23.04.2002 г. от общо събрание на етажната собственост с адрес в **. Влязлото в сила решение на общото събрание на етажната собственост обвързва всички етажни собственици, включително и тези които не са го подписали, както и правоприемниците в задълженията на подписалите го етажни собственици. От данните по делото става ясно още, че през исковия период третото лице - помагач Н е осъществявало дяловото разпределение на топлинна енергия в сградата в режим на етажна собственост, за което е представен и Договор № Д-0-68/03.06.2020 г. при Общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, по чл. 139в от Закона за енергетиката, сключен между Т като възложител и Н като изпълнител, от което дружество са съставяни изравнителни сметки след края на всеки отоплителен сезон, на което етажните собственици не са се противопоставили.