Решение № 4874 от 11.08.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

11.08.2020г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на петнадесети юли две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ при секретаря Донка

Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 4700 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 561642 от 13.12.2018г. по гр.д. № 80913/2017г. Софийски районен съд, 168 състав отхвърлил предявените от М.В.П.-Т., ЕГН **********, срещу „З.У.Ж.“ АД, ЕИК *******, искове с правно основание чл. 242, ал. 1 КЗ (отм.) за сума в общ размер 1 446.45 лв., представляваща обезщетение в размер на платените от нея суми по договор за кредит № BL41415/27.12.2012г. за периода от 21.12.2016г. до 20.03.2017г., и по договор за кредит № BL46717/30.01.2014г. за периода от 21.12.2016г. до 20.03.2017г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане на сумата. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 200.00 лв. – разноски по делото, а на основание чл. 77 ГПК – 150 лв. депозит за вещо лице.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата М.В.П.-Т., която го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. Ищцата не следвало да се държи отговорна за дължимите съгласно договорите за кредит лихви до пълното погасяване на кредита, които се дължали по причини извън нейната воля и поведение. Това следвало да важи в още по-голяма степен за дължимите премии през този период, в който застрахователят ликвидира щетата и определя размера на дължимото застрахователно обезщетение. Настъпването на застрахователното събитие имало двояко значение – от една страна в полза на застраховащия (ползващото се лице) възниквало притезателно право да поиска заплащането на застрахователната сума, като упражняването на това право било предоставено на волята на ползващото се лице, а от друга страна се погасявало задължението на застрахованото лице – кредитополучател, чието изпълнение било обезпечено със сключването на застрахователния договор. Дължимата при настъпване на риска застрахователна сума нямала обезщетителен характер, тъй като не покривала причинени на банката вреди, а обезпечавала изпълнението на договорното задължение на кредитополучателя. В случая със сумата от общо 1 446.45 лв., платени от ищцата, били погасени дължими плащания по двата договора за кредит. Предметът на застраховката бил именно този – при реализиране на риска застрахователят поемал задължението да покрие дължимите от момента на настъпване на застрахователното събитие насетне плащания по договорите. Поради това наследникът на кредитополучателя, погасил задълженията по договора за кредит, имал възможността да поиска възстановяване на платеното от застрахователя. При настъпило застрахователно събитие – смърт на кредитополучателя, застрахователят бил в риск, като същевременно не били налице основания, освобождаващи го от отговорност за плащане на обезщетение. При застраховка, сключена в полза на кредитор, застрахователят отговарял пред кредитора до размера на непогасената част от задължението, за обезпечение на което е сключен застрахователният договор, заедно с лихвите и разноските. При плащане на задълженията по кредита ищецът встъпвал в правата на банката – застраховано лице, по силата на даденото му в закона право на регрес. Възприетият от СРС начин на определяне на застрахователното обезщетение противоречал на нормативните разпоредби и поради това за ответника не било възникнало право на отказ от изплащане на претендираните суми. Цитираните клаузи противоречали на разпоредбите на КЗ, тъй като същите можело да се разглеждат като договорено между страните основание за отказ от заплащане на застрахователно обезщетение. В КЗ законодателят бил предвидил изрично и изчерпателно случаите, в които застрахователят може да се освободи от задължението за заплащане на застрахователно обезщетение, а конкретният случай не попадал в нито една от законовите хипотези. Съгласно действащото законодателство, при настъпване на застрахователно събитие застрахователното обезщетение следвало да е равно на действителната стойност на вредата. Реалният размер на вредата се съизмерявал с дължимите плащания по договорите за кредит от датата на настъпване на застрахователното събитие насетне. Нормативните разпоредби били императивни и имали приоритет пред клаузите на общите условия, предвиждащи нещо различно, поради което последните били нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна „З.У.Ж.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 242, ал. 1 КЗ (отм.) за сумата от общо 1 446.45 лв., представляваща дължимо от ответника застрахователно обезщетение в размер на платените от ищцата (като наследник на починалия на 30.11.2016г. Д.С.Т. – съдружник в дружеството – кредитополучател) суми за лихви и премии по договор за кредит № BL41415/27.12.2012г. за периода от 21.12.2016г. до 20.03.2017г., и по договор за кредит № BL46717/30.01.2014г. за периода от 21.12.2016г. до 20.03.2017г.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:

Груповият договор, сключен между „Ю.Б.” АД и ответното застрахователно дружество, има за предмет живота, здравето и телесната цялост на трети лица.

Правната му регламентация към момента на сключване на договора се съдържа в разпоредбата на чл. 233, ал. 1