Решение № 19 от 20.02.2024, Районен съд - Раднево

РЕШЕНИЕ

№ 19 гр. Раднево, 20.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Асен Цветанов при участието на секретаря Росица Д. Динева като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело № 20235520100654 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 9 ЗПК.

Производството е образувано по искова молба на „АПС Бета България“ ЕООД, действащ чрез пълномощника юрисконсулт Ц., срещу П. Б. Б., с която се предявява иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 9 ЗПК. Ищецът твърди, че на 02.11.2016 г. между „Кредисимо“ ЕАД и ответника П. Б. бил сключен договор за потребителски кредит № 755809 от 02.11.2016 г., с който бил отпуснал кредит в размер на 2000 лв., която била преведена по Б. сметка на ответника. Твърди, че главницата била разсрочена на 18 месечни вноски по 130,72 лв. в срок до 10.05.2018 г. Твърди, че бил уговорен ОЛП в размер на 41,24% и ГПР от 50,00 %. Твърди, че в общите условия било уговорено, че при забава се дължи лихва в размер на законната лихва върху всяка забавена вноска. Твърди, че вземането на кредитодателя било прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 02.03.2021 г. и приложение № 1 от 23.02.2021 г., за което длъжникът бил уведомен на 01.04.2021 г., че било прехвърлено вземане в общ размер на 2979,64 лв. Твърди, че претендира главница в размер на 1904,67 лв. за всички вноски с настъпил падеж, сумата от 317,57 лв. договорна лихва, дължима за периода от 02.11.2016 г. до 10.05.2018 г., както и сумата от 757,40 лв. мораторно обезщетение за периода от 02.11.2016 г. до 02.03.2021 г.

Твърди, че правили опит да уредят отношенията с ответника извънсъдебно, 1 но били неуспешни, тъй като ответникът отказвал да погасява задълженията си. Твърди, че било образувано чгд № 391/2023 г. по описа на РС-Раднево, по което била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за претендираните вземания, но ответникът подал възражение в срока по чл. 414 ГПК. Поради това иска от съда да постанови решение, с което да бъде признато вземането му от 1904,67 лв. главница по договора за кредит за всички вноски с настъпил падеж, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.

410 ГПК, сумата от 317,57 лв. договорна лихва, дължима за периода от 02.11.2016 г. до 10.05.2018 г., както и сумата от 757,40 лв. мораторно обезщетение за периода от 02.11.2016 г. до 02.03.2021 г.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника П.

Б. Б., чрез адв. Г., с който оспорва исковете. Твърди, че никога не е имала отношения с ищцовото дружество, което не е материално легитимирано да претендира вземания по процесния договор. Твърди, че не оспорва сключването на договора за кредит с Кредисимо ЕАД, но твърди никога да не е била уведомявана за прехвърляне на вземането на трето лице. Твърди, че вземането е погасено по давност към датата на уведомяването й за прехвърленото вземане, в който смисъл прави възражение за погасяване на задължението по давност. Твърди, че било напълно неясно по какъв начин бил формиран ГПР от 50% при лихва от 41,24%, поради което договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 10 и чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК поради липса на посочен ГПР, при което съгласно чл. 23 ЗПК се дължала само чистата стойност на кредита. Излага съображения за липса на ясна методика за изчисляване на претендираните възнаградителни лихви и мораторно обезщетение, които били силно завишени. Иска отхвърляне на исковете.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С протоколно определение от 23.01.2024 г. е обявен за окончателен проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между П. Б. Б. и „Кредисимо“ ЕАД е бил сключен договор за потребителски кредит № 755809 от 02.11.2016 г., с който й е 2 отпуснат кредит в размер на 2000 лв., която сума била усвоена от ответника.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест като е възложил по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9 ЗПК ищецът следва да докаже настъпил падеж на всички месечни вноски за главница в размер на 1904,67 лв. и дължима договорна лихва в размер на 317,57 лв., дължима за периода от 02.11.2016 г. до 10.05.2018 г., а по иска за мораторно обезщетение наличие на главен дълг и настъпил падеж на вземането.

На ответника му е указано да докаже наведените възражения за нищожност на клаузи от договора.

С оглед установените безспорни факти е видно, че ответникът е получил в заем сумата от 2000 лв. по договор за потребителски кредит № 755809 от 02.11.2016 г. /л.17-18/ и се е задължил да я върне на 18 вноски по погасителен план, посочен в приложение № 1 към договора за кредит /л.19 от делото/.

Видно е, че първата месечна вноска е с падеж 10.12.2016 г., а последната с падеж 10.05.2018 г. Всички месечни вноски имат посочена еднаква стойност от 130,72 лв.

Относно възражението за липса на уведомяване за цесията от 02.03.2021 г., съдът намира следното:

Ищецът е цесионер, а уведомяването на длъжника от последния е без правно значение (чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД; така и Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и Р № 123-2009-II т.о. на ВКС), поради което не може това да стане в хода на процеса от страна на ищеца като цесионер. В съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 1232009-П т.о. на ВКС, е прието, че доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано. В същото решение е посочено още, че това уведомление следвало да изхожда от цедента, а не от цесионера, а именно уведомление от цедента, с което той уведомява ответницата, че е цедирал на ищеца процесните вземания с договора за цесия от 02.03.2021 г., което не е извършено и не било връчено на ответника. Връчената й искова молба изхождала от ищеца/цесионер, а не от цедента. Поради това не може да се приеме, че с нея последният е съобщил на 3 ответницата договора за цесия. Ето защо не може да се приеме, че ответницата е уведомена от цедента за цедиране на процесните вземания на ищеца и с връчването на препис от договора за цесия от 02.03.2021 г. с останалите приложения на исковата молба, защото в този договор въобще не било посочено кои вземания се цедират на ищеца. Поради това връчването му не удовлетворява изискванията на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД.

Установеното в чл. 99, ат. 3 и 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за прехвърляна на вземането, за да произведе то своето прехвърлително действие спрямо него и третите лица, имало за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на задължението му на лице, което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор (цедента), напълно логично е въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето му да бъде извършено именно от стария кредитор (цедента).

Едно такова уведомяване ще създаде за длъжника достатъчна сигурност за извършената замяна на стария му кредитор с нов и щяло да обезпечи точното изпълнение на задълженията му на лице, овластено по смисъла на чл. 75 ЗЗД да ги получи. Поради това правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника извършено от цедента (стария кредитор), а не и от цесионера (новия кредитор). Докато предишният кредитор не съобщи на длъжника за станалата цесия, тя не произвеждала за него и третите лица своето прехвърлително действие. Поради това за тях кредитор на прехвърленото вземане си оставал единствено цедента, докато не настъпи посоченото в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД отлагателно условие (чл. 25 ЗЗД). А това означава, че докато цедентът не съобщи на цедирания длъжник за станалата цесия, тя не произвежда своето прехвърлително действие за него и всички трети лица. Поради това не може да им бъде и противопоставена от новия кредитор. За длъжника и третите лица кредитор на цедираното вземане си остава до съобщението по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД само цедента и то без оглед на това, че в отношенията му с цесионера то е произвело своето действие между тях и вече не принадлежало на първия от датата на цедирането му.

Независимо, че с постигането на съгласие за преминаване на вземането новият му носител става титуляр на същото в отношенията си със стария кредитор, за да има това прехвърляне същото действие и спрямо третите лица и длъжника, цесията му следва да бъде съобщена на последния от цедента (чл.

4

99, ал. 4 от ЗЗД). Докато това отлагателно условие не настъпило, в отношенията между цесионера и длъжника това вземане не е прехвърлено.

Поради това за последния негов титуляр не е бил цесионера, на което основание не той е и активно материалноправно легитимиран да иска признаване на съществуването му в негова полза /изпълнението му от длъжника, защото за него то не принадлежи/ не съществува в полза на цесионера, а на цедента. Такава е постоянната и задължителна практика на ВКС по този въпрос (така ТР № 142-7 от 11.11.1954 на ОСГК на ВС, което е задължително за всички съдилища съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ; Р № 1232009 г.-П т.о., ТК на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК; Р № 640-2005 г.- II г.о. на ВКС и Опр. № 623-2009 г. П г.о., ТК на ВКС).

С оглед на всичко изложено е видно, че нито в основното производство, нито в присъединените частни граждански дела, има документи, изхождащи от цедента за уведомяване на ответницата за извършено прехвърляне на вземането в полза на ищеца. Това води до единствения извод, че ищецът не е материалноправно легитимиран да претендира вземането по договора за кредит на ответницата с „Кредисимо“ АД. Това пък води до закономерен извод за неоснователност на исковата претенция и съответно нейното отхвърляне като неоснователна.

Извън горното пък по същество могат да се отбележат следните обстоятелства:

От погасителния план е видно, че е уговорен лихвен процент по кредита от 21,24% и ГПР от 50%. Не е ясно дали е техническа грешка посочения ОЛП в погасителния план, с оглед посоченото в ИМ същият да е 41,24%.

В случая е видно, че договора за кредит е сключен при ГПР в размер на 50%, което означава, че като обезпечен кредит е сключен на максималния праг по ЗПК в размер на 50 %. От друга страна обаче „Кредисимо“ ЕАД като финансова институция, даваща много кредити на физически лица, едва ли е убягнала съдебната практика за нищожност на клаузи за възнаградителна лихва, за неустойки, при сключване на обезпечени кредити при ГПР над 30 %. Служебно известно е на съдията-докладчик от съдебните дела на физически лица с „Кредисимо“ ЕАД, че разпоредбата на чл. 4-1 от договора за кредит предвижда, че когато кредитополучателят посочи в заявлението, че ще предостави обезпечение, същият следва да представи Б. гаранция или 5 договор за поръчителство с одобрено от „Кредисимо“ ЕАД лице, в кратък срок от подписване на договора за кредит. Настоящият случай не е поразличен от стандартния масов случай на сключен бланков договор да потребителски кредит с „Кредисимо“ ЕАД.

Сключеният между страните договор за кредит попада под правната регламентация на Закона за потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия. В случая обаче договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит задължителна следва да съдържа „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР в нулев размер. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Разпечатката съдържа 30 от 54 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/25661cf0-d1ef-440e-85e6-7a241843fdf3