Решение № 260 от 01.07.2026, Окръжен съд - Русе

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 260 гр. Русе, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николинка Чокоева

Членове:

Йордан Дамаскинов

Антоанета Атанасова при участието на секретаря Билген Байдинова като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско дело № 20264500500412 по описа за 2026 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл. 258 ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от В. К. Т. чрез адв. Г. П. АК Русе против Решение № 456/31.03.2026 г., постановено пo гр. д. 3267/2025 пo oпиca на РPC, с което съдът е допуснал до делба между него и Д. Й. Т. недв. имот, представляващ апартамент № ** на п. етаж във вх."*" в жил блок "МНО *", по ул."Т.К." № *в гр.Русе, състоящ се от две стаи, кухня, баня-тоалетна, коридор и балкон, със застроена площ от 61.28 кв.м., заедно с прилежащото ИЗБЕНО ПОМЕЩЕНИЕ № *, с площ 3,69 кв.м. и с 1,10% идеални части на сградата, заедно със съответното право на строеж върху терена при права 1/4 ид. част за Д. Й. Т. и 3/4 ид. части за В. К. Т.. Жалбоподателят намира решението за неправилно като необосновано, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Заема позиция, че с отговора на исковата молба е релевирал възражение за придобиване по давност на целия имот, което неправилно не е уважено от районния съд. Поддържа, че след фактическата раздяла между страните на 07.02.2011 г. той единствен владее имота, поддържа го, прави ремонти в него, заплаща всички данъци и такси за него, владее 1 като собственик, съместно със своята майка. Твърди, че Д. Т. в нито един момент не е била солидарен длъжник с него по отношение на ипотечния кредит, с който е закупен имота. Оспорва извода на съда, че е придобила ¼ ид. част от него в резултат на съвместен принос. Поддържа, че неправилно е прието в обжалваното решение, че придобивна давност е започнала да тече от датата на последното плащане от него към ищцата на 29.11.2016 г. Заема позиция, че тези плащания нямат характера на признание на притежавана от нея идеална част, а се явяват финансова помощ към бившата му съпруга и дъщеря му. Твърди, че между страните не съществува съсобственост. Претендира отмяна на решението и постановяване на друго, с което искът за делба да бъде отхвърлен.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата страна Д. Й. Т. не е депозирала отговор на въззивната жалба. В о. с. з. чрез процесуалния си представител адв. П. Г. АК Русе взема становище за неоснователност на жалбата, за което излага съображения. Иска решението като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено и да му бъдат присъдени разноски за адв. възнаграждение пред въззивната инстанция.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Д. Й. Т. против В. К. Т. иск за делба на недв. имот, придобит по време на брака им. Твърди, че е закупен от ответника и неговата майка на 01.06.2007 г. при равни права чрез ипотечен кредит. Бракът на страните бил прекратен на 21.03.2013 г. със споразумение, с което имуществените отношения между бившите съпрузи не са уредени. Заявява се, че майката на ответника починала и същият се явява единствен неин законен наследник, поради което претенцията към съда е да допусне имота до делба при права ¼ за ищцата и ¾ от за ответника.

По реда и в срока по чл. 131 ГПК ответникът В. К. Т. заема становище за допустимост, но неоснователност на иска. Не оспорва, че придобитата от него ½ ид. част от апартамента по време на брака му с ищцата е в режим на СИО, но възразява, че цената за него е заплатена с ипотечен банков кредит, който само той погасил.

Поддържа, че в режим на СИО страните са придобили и гараж с идентификатор ***. След прекратяване на брака им по споразумение между тях изплатил на ищцата равностойността на притежаваните от нея идеални части от гаража и апартамента. Позовава се на изтекла в негова полза за периода от 21.02.2013 г.прекратяване на брака до 24.07.2025 г. придобивна давност досежно идеалните части на ищцата от проецсния имот. Поддържа, че през целия този период ищцата не е имала претенции към него, не е плащала дължимите данъци, получила е и договорената равностойност на нейния дял по банков път, съгласно действащите към него момент пазарни цени. Възразява, че е правил множество ремонти в имота. Позовава се на издадения в негова полза констативен нотариален акт от 24.07.2025 г., с който е признат за собственик по давност на процесния недв. имот. Заема позиция, че между 2 страните не е налице съсобственост и претендира отхвърляне на иска.

С обжалваното в настоящото производство решение първоинстанционният съд допуснал до делба процесния недв. имот при права 1/4 ид. част за Д. Й. Т. и 3/4 ид. части за В. К. Т.. След анализ на събраните доказателства приел за неоснователно възражението на ответника, че е придобил процесния имот по давност, тъй като представените от него платежни документи опровергават установяване на фактическа власт върху имота с намерение за своене. С плащането на суми в периода 29.09.2015г.29.11.2016 г., според съда, ответникът признал правата на ищцата в имота и евентуално придобивна давност в негова полза би могла да започне да тече едва след датата на последното плащане, като към момента на подаване на исковата молба не е изтекъл изискуемият по чл. 79 ЗС десетгодишен срок.

Съдът, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели съдът намира решението за валидно и допустимо.

Въззивният съд счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, а правните изводи са прецизни и правилни, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.

При разглеждането на спора не са допуснати процесуални нарушения, правилно са установени релевантните за спора факти и правилно е приложен материалния закон.

Първоинстанционният съд е изградил преценката си за основателност на претенцията въз основа на задълбочен анализ на всички доказателства по делото, събрани по надлежния ред, и обосновано е приел, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.

С оглед наведените в жалбата оплаквания и доводи, следва да се отбележи следното:

Липсва спор, че страните са били в граждански брак от 07.07.1999 г., прекратен с развод по взаимно съгласие на 21.02.2013 г. без уреждане на имуществените им отношения. Безспорно е установено също така, че по време на брака, на 01.06.2007 г. ответникът и м. му Д.И. И. закупили при равни права процесния недв. имот с изцяло заемни средства, отпуснати на В. Т. по договор за кредит от 01.06.2007 г. след вписване 3 на договорна ипотека. Не се спори, че ответникът е единствен наследник на своята майка Д.И., поч. на 24.12.2014 г. Представени са платежни нареждания за извършени от ответника към ищцата преводи в периода от 29.09.2015 г.- 29.11.2016 г. с посочено основание „плащане на дял от апартамент в гр. Русе, ул. „Кап. М.“ *, МНО *“.

Приобщени към доказателствения материал са и доказателства, че освен процесното жилище по време на брака страните са придобили и гараж на 30.12.2009 г., като на 08.04.2009 г. ответникът изплатил на ищцата 2000 евро и двамата се споразумели той да стане единствен негов собственик. Приложен е и нот. акт от 24.07.2025 г., с който ответникът е признат за собственик по давностно владение на горепосочените два имота.

Съгласно задължителните указания, дадени в т. 2 от Постановление № 5/31.10.1972 г. на Пленума на ВС, меродавен за преценката дали имотът е съпружеска имуществена общност е моментът на юридическото придобиване на правото на собственост. Процесното жилище е придобито при действието на СК от 2009 г., чл. 21, ал.1 от който предвижда, че вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба, съвместният принос на съпрузите може да се изрази във влагането на средства и труд, в грижи за децата и работа в домакинството, като съгласно ал. 3, съвместният принос се предполага до доказване на противното. В случая с оглед момента на придобиване на собствеността (през време на брака на съделителите) и предвид законоустановената в разпоредбата на чл.21, ал. 3 от СК презумпция за наличие на съвместен принос, ½ ид. част от имота се явява съпружеска имуществена общност, като е установено и липсва спор, че е платена изцяло със заемни средства. СИО е прекратена с влязлото в сила на 21.02.2013 год. решение, с което се е трансформирала в обикновена съсобственост при равни дялове. Съгласно дадените в т. 4 на ТР № 5 от 29.12.2014 год. по т. д. № 5/2013 год. на ОСГТК на ВКС разяснения, при плащане на цената със заемни средства, когато задължението за връщането им е поето солидарно от двамата за нуждите на семейството – чл. 32, ал.2 СК/ чл.25, ал.2 СК, отм., както е в настоящия случай, изплащането на заема с лични на единия съпруг средства не променя възникналото в съпружеска общност вещно право, а между съпрузите възникват облигационни отношения. Даденото от първоинстанционния съд разрешение е изцяло съобразено с тези основни положения. Ето защо правилен и обоснован е изводът му, че между страните е налице съсобственост досежно придобития по време на брака им апартамент при права ¼ за ищцата и ¾ за ответника.

Безспорно е установено по делото също така, че последно на 29.11.2016 г. ответникът е превел по сметка на бившата си съпруга 1800 лв. с посочено основание „изплащане на апартамент“. Т. е., както правилно е посочил и районният съд, до този 4 момент ответникът е бил държател на нейната идеална част, но не и владелец, тъй като е признавал правото й на собственост върху съответната идеална част. От тогава до датата на подаване на исковата молба- 02.06.2025 г. не е изтекъл законоустановеният 10- годишен срок по чл. 79 ЗС, поради което и въведеното възражение за придобиване по давност е неоснователно. Доводите във въззивната жалба, че тези суми са превеждани като финансова помощ към бившата му съпруга и дъщеря му не кореспондират с писмените доказателства по делото, в които изрично е посочено основанието за плащане, а и са преклудирани, доколкото са въведени за първи път едва пред настоящата инстанция. Липсват каквито и да било други доказателства, че с установените по делото плащания страните са уредили изцяло имуществените си отношения относно този имот, както са направили по отношение на гаража.

В обобщение, решението е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора разноски се следват в полза на въззиваемата. Такива се претендират в размер на 700 евро за платено адв. възнаграждение пред настоящата инстанция. От страна на процесуалния представител на въззивника е своевременно въведено възражение за неговата прекомерност, което настоящият състав намира за основателно. Като взема предвид само като ориентир размера на възнагражденията по Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС с оглед неприлагането й поради несъответствие с правото на ЕС, съгласно дадените разяснения в решение по дело С-438/22 на СЕС, материалния интерес по делото, участието на процесуалния представител в едно открито съдебно заседание и като отчита фактическата и правна сложност на делото, съдът намира, че претендираният размер на адв. възнаграждение за защита на въззиваемата по настоящото дело следва да бъде намален до 500 евро.

Мотивиран така, Русенският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 456/31.03.2026 г., постановено пo гр. д. 3267/2025 пo oпиca на РPC.