Решение № 2085 от 27.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2085 гр. София, 27.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Т. като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело № 20251100508981 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищцата в първоинстанционното производство И. Б. Т., чрез процесуален представител адв. П. срещу решение № 8193/07.05.2025 г., постановено по гр. дело 74 794/2021 г. по описа на СРС, 178 състав, в частта, в която заявеният иск по чл. 200 от КТ е отхвърлен за горницата над 3 750 лв. до пълния заявен размер от 60 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, претърпяна на 03.01.2017 г., призната за трудова с разпореждане 21157/16.03.2020 г., както и в частта, в която иска по чл. 200 ал.1 от КТ за сумата от 7 060, 63 лв., формирана като сбор от 6 590, 63 лв. – разходи за лекарсва и лечение в периода 03.01.2017 г. – 03.10.2024 г., 470 лв. – дължими, но незаплатени 47 лв. месечно за периода 27.01.2017 г. – 12.11.2017 г., представляващи разликата между трудовото възнаграждение на ищцата и изплатените обезщетения по общественото осигуряване, представляващи обезщетение за имуществени вреди е изцяло отхвърлен.

В жалбата са развити оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното съдебно решение, поради нарушаване на материалния закон и 1 допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В жалбата се твърди, че СРС е допуснал съществено процесуално нарушение като не е зачел влязлото в сила решение относно претърпяната трудова злополука, причинените в следствие на нея травми и пряката причинно-следствена връзка между тях като неправилно приел, че последващите усложнения в здравословното състояние на ищцата не били в следствие с претърпяната злополука.

Заявени са и възражения за неправилно приложение на чл. 52 от ЗЗД, съобразно задължителните указания, дадени с ППВС 4/1968 г., предвид ангажираните по делото доказателства. Заявени са и твърдения, че размерът на причинените имуществени вреди е изцяло доказан като без значение било липсата на приложени медицински документи и рецепти за лекарствени продукти, тъй като фактът на закупуванет им не променял факта, че тя е похарчила парични средстава за тяхното закупуване. Иска от въззивния съд да отмени решението на СРС в неговата обжалвана част и постанови решение, с което заявените искове да бъдат изцяло уважени. Претендират се сторените в производството съдебни разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника в първоинстанционното производство „АБ Експрес Маркет“ ЕООД, чрез процесуален представител адв. В., в който са изложени съображения относно правилността на съдебния акт в тази му обжалвана част и е заявено искане, същият да бъде потвърден.

Производството по делото е образувано и по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство „АБ Експрес Маркет“ ЕООД, чрез процесуален представител адв. В. срещу решение № 8193/07.05.2025 г., постановено по гр. дело 74 794/2021 г. по описа на СРС, 178 състав, в частта, в която е осъден да заплати на основание чл. 200 от КТ на И. Б. Т. сумата от 3 750 лв. - представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, претърпяна на 03.01.2017 г., призната за трудова с разпореждане 21157/16.03.2020 г.

В жалбата са развити оплаквания за неправилност на постановеното съдебно решение в тази му обжалвана част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Заявени са твърдения, че исковете са предявени след 2 изтичане на предвидената в чл. 358 ал.1 т.3 вр. с чл. 358 ал.2 т.2 от КТ тригодишна давност, поради което на основание чл. 119 от ЗЗД се явявали погасени и лихвите за забава. Заявени са възражения относно извода на СРС, че давността започва да тече от деня, в който трудовата злополука била призната за такава по реда на специалното административно производство, предвид възможността същата да не бъде установена по надлежния ред и въпреки това да се претендира обезщетение по реда на чл. 200 от КТ. Излага съображения, че задължението за заплащане на обезщетение за вреди, претърпени от трудова злополука става изискуемо от датата на злополуката и тригодишният давностен срок започва да тече от тази дата и е изтекъл на 03.01.2020 г. тъй като подаването на заявление по чл. 57 ал.2 от КСО няма за последица спиране на давностния срок.

Заявени са и възражения, че от представените по делото писмени доказателства и ангажираните гласни такива не се установява телесните увреждания на ищцата да са свързани с настъпил на 03.01.2017 г. инцидент, което било самостоятелно основание за отхвърляне на претенцията.

Заявени са съображения за необоснованост на съдебното решение относно извода, че настъпилото увреждане е настъпило при или по повод на извършваната работа респ. по време на работния ден на 03.01.2017 г..

Заявени са и възражения, че от общия размер на обезщетениео за имуществени и неимуществени вреди следва да бъде приспаднато и полученото такова за временна неработоспособност като с оглед редакцията на чл. 200 ал.3 от КТ не се правило разлика между имуществени и неимуществени вреди и обезщетението следвало да бъде допълнително намалено. Заявени са и съображения относно неправилен извод на СРС относно наведеното възражение за съпричиняване, тъй като длъжностната характеристика на ищцата не включвала извършване на действия, свързани с пренасяне на тежки стоки и кашони респ. предприемайки същите тя е нарушила длъжностната си характеристика и съзнателно е застрашила здравето си като не е спазила пралата за вътрешен трудов ред. Иска се от въззивния съд да отмени решението на СРС в тази му обжалвана част и постанови решение, с което заявения иск да бъде изцяло отхвърлен. Не се претендират съдебни разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ищеца в 3 първоинстанционното производство И. Б. Т., чрез процесуален представител адв. П. , в който са изложени съображения относно правилността на съдебния акт в тази му обжалвана част и е заявено искане, същият да бъде потвърден.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

В пъроинстанционното производство е разгледан осъдителен иск с правно основание чл. 200 ал.1 от КТ.

Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, установени в нормата на чл. 154 ал.1 от ГПК, за да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно /от ищеца/ доказване следните материални предпоставки, в тяхното кумулативно съотношение: наличие на трудова злополука; вреда, водеща до неблагоприятни последици - болки и страдания и п р я к а причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, установяваща, че причинените болки и страдания са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието.

Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда е безвиновна обективна отговорност, която възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането по арг. на чл. 200 ал. 2 КТ, п оради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия - при проявена от същия небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Отговорността на работодателя би отпаднала само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). С оглед разпоредбата на чл. 201 ал.2 от КТ, дори при съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината отговорността на работодателя може само да бъде намалена.

Страните не са формирали спор, че са били в трудово правоотношение.

4

Това обстоятелство се установява и от представения трудов договор № 191/09.01.2015 г. и допълнително споразумение към същия № 221/01.04.2015 г.

Видно от доказателствата, събрани пред СРС, е издадено разпореждане № 21157/16.03.2020 г. на НОИ, Териториално поделение – София, с което на основание чл. 60 ал.1 от КСО декларираната злополука вх. № 893/07.09.2017 г. от пострадалия И. Б. Т., станала със същата на 03.01.2017 г. се приема за трудова злополука. Съобразно текста на разпореждането, същото е издадено в изпълнение на указанията, дадени с решение 7346/05.12.2018 г. по адм.д.

511/2018 г. на АССГ и решение 7346/16.01.2020 г. по адм.д. 2356/2019 г. на ВАС, и двете представени по делото. Отново видно от текста на разпореждането, трудовата злополука е станала при носене на щайги и зареждане на рафтове в магазин. Няма данни разпореждането да е обжалвано, не се и твърди такова, поради което същото е влязло в сила. Това разпореждане по естеството си съставлява индивидуален административен акт, който установява факта на настъпила трудова злополука респ. констатациите в същия обвързват съда в производство по чл. 200 ал.1 от КТ.

Посоченото в разпореждането не подлежи на преразглеждане по съдебен ред , тъй като е акт на компетентен държавен орган, издаден по специален административен ред, регламентиран в КСО / в този смисъл е и константната съдебна практика решение № 36 от 18.02.2020 г. по гр. д. № 3334/2019 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение 180/05.11.2019 г. по гр.д. 1885/2018 г. на Трето ГО на ВКС, решение 319/22.06.2010 г. по гр.д. 204/2009 г. на ВКС и др./, поради което заявените възражения във въззивната жалба на ответника, касаещи датата на злополуката, механизма на увреждането и нейния характер като трудова такава не подлежат на пререшаване пред настоящия съдебен състав.

С оглед датата на издаване на разпореждането на НОИ не могат да бъдат споделени възраженията във въззивната жалба на ответника, че заявените в производството искове са погасени по давност. Релевантният тригодишен давностен срок по чл. 358 ал.1 т. 3 от КТ тече от датата, на която злополуката е призната за трудова, доколкото това се установява само по надлежния административен ред / чл. 57 от КСО респ. НУРРОТЗ/ и това е денят, от който правото по иска е могло да бъде упражнено. В случая, трудовата злополука е установена с решението по административното дело, 5 което е влязло в сила на 16.01.2020 г., поради което давността не е изтекла към 31.12.2021 г., когато е депозирана исковата молба/ в този смисъл решение 1/03.01.2025 г. по гр.д. 335/2024 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение 319/22.06.2010 г. по гр.д. 204/2009 г. на Трето ГО на ВКС, решение 336/23.11.2012 г. по гр.д. 303/2012 г. на Трето ГО на ВКС/.

Съобразно изводите на изслушаната пред СРС комплексна съдебно медицинска и икономическа експертиза, в нейната медицинска част, изготвена от вещото лице д-р Ц.Н.Г., същият е посочил, че в приложените медицински документи няма регистрирани прегледи на ищцата, включително липсват данни да са проведени преглед и изследвания за причинени й травматични увреждания от дата 03.01.2017 г., както и от близки дати.

Посочено е, че същата е изпълнявала трудовите си задължения в периода 0327.01.2017 г., поради което и предвид липсата на данни за медицински преглед е обоснован извод, че дори да е имало травма от 03.01.2017 г. същата не е била тежка и функционално значима. Вещото лице е посочило, че са налични болнични листи за периода 27.01.2017 г. – 09.02.2017 г. за временната нетрудоспособност на ищцата – въззивник с диагноза – изкълчване на коляно.