Определение № 1985 от 23.04.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1985 гр. София, 23.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Частно касационно гражданско дело № 20238003105439 по описа за 2023 година

Производство по чл. 274, ал. 1, т.1 във вр. с ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна жалба на Д. П. Д., чрез адв. В. срещу определение №7649/23.06.23г./21.06.2023г., поправено с определение №4182/22.03.2024г., постановено по възз. частно гр. дело №2516/2023г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството и връщане на исковата молба. Жалбоподателят счита определението за неправилно поради съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Оспорва извода на съда за наличието на идентичност между заявените с исковата молба правопораждащи правото му на собственост обстоятелства и тези, предмет на приключилото съдебно производство по гр. дело №30055/2017г., образувано по предявения от него положителен установителен иск. Твърди, че при отхвърляне на положителен установителен иск се формира сила на пресъдено нещо, че ищецът не е носител на претендираното от него право и то на наведеното от него основание, но не се формира такава, че ответникът е притежател на същото право. Различен е случаят, при който е отхвърлен отрицателен установителен иск, при които се формира сила на пресъдено нещо, че ответникът е собственик, поради което последващ положителен установителен иск от страна на същия ищец срещу същия ответник не е допустим, но настоящият казус не е такъв. Противно на приетото от СГС соченото от ищеца придобивно основание по двете дела не е идентично, тъй като периодите, през които се твърди, че ищецът е упражнявал владение по двете дела не са едни и същи, като по настоящият иск се твърди владение през значително по-дълъг период от време, вкл. такъв след предявяване на отхвърлените положителни установителни искове и след приключване на устните състезания пред последната инстанция по същество по това дело. Докато по вече приключилото дело е твърдял фактическа власт, упражнявана в периода 2000г.-2017г., по 1 настоящото е за периода 2000г. — 2021г., поради което счита, че е налице не само разлика в основанията, но и новонастъпили факти, които не са преклудирани от силата на пресъдено нещо. На следващо място се позовава и на разясненията, съдържащи се в ТР №8/27.11.201Зг. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело №8/2012г., в което са посочени и други хипотези в които съществува правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск - защита на фактически състояния, напр. когато владението е смутено /но не е отнето/, преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик или когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендиралите от ответника права, като посочва, че той упражнява владение върху процесните имоти до настоящия момент, което несъмнено е смутено от неоснователните претенции на ответниците. С оглед изложеното моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, като делото се върне на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си, касаторът посочва, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, като формулира следните правни въпроси, който са обусловили изхода на делото, а именно:

1. При позоваване на придобивна давност, когато е налице съвпадане на част от посочения в исковата молба период от време, с периода от време, за които е направено позоваване в друг правен спор между същите страни имащи същите процесуални роли - ищеца и ответник, налице ли е идентичност на предмета на спора?

2. Има ли владелецът на недвижим имот правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу лице, претендиращо да е собственик, когато самият ищец няма подобно качество?

3. Следва ли въззивният съд в мотивите към определението си да обсъди всички правно релевантни факти, както и доказателствата, събрани от първата инстанция?

Първият въпрос счита, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 184/17.11.2015г. по гр.дело №239/2015г., като посочва, че периодите, през които е твърдял, че е упражнявал владение по двете дела не са едни и същи, като по настоящия иск се твърди владение през значително по-дълъг период от време, вкл. такъв след предявяване на отхвърлените положителни установителни искове и след приключване на устните състезания пред последната инстанция по същество по първото дело. Т.е. придобивната давност се основава на различни фактически твърдения относно периода на упражняваното владение - в първия случай през периода 2000г. - 2017г., а във втория от 2000г. до 2021г.

Вторият въпрос счита, че е решен от СГС в противоречие със задължителната практика, а именно ТР №8/27.11.201Зг. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 8/2012г., в т.1 на което се приеме, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, като излага, че осъществяваното от него владение несъмнено е смутено от неоснователните претенции на ответниците.

По третия въпрос твърди, че разрешението на СГС е в противоречие със задължителната 2 практика на ВКС в ТР № 6/15.01.2019г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 6/2017г., тъй като въззивният съд в мотивите си не е обсъдил възраженията му, че липсва идентичност в предмета на спора на двете дела, нито тези свързани с упражняваното от него владение върху процесиите имоти, с което е дал отговор на поставеният въпрос различен от този, който е даден от ВКС в цитираните по-горе актове.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивно определение, подлежащо на триинстанционно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 вр. чл. 274, ал. 4 ГПК, следователно е допустима.

Относно наличието на предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., съобрази следното:

Производството по гр. дело №34254/2021г. по описа на СРС съд е образувано по отрицателни установителни искове, предявени от Д. П. Д. за приемане за установено, че Столична община тя не е собственик на поземлен имоти с идентификатор *** и идентификатор ***, двата находящи се в [населено място], [улица] и №111, а по отношение на ответниците С. А. Б. и Р. К. К.- че не притежават право на собственост по 1/6 ид.ч. от втория недвижим имот. Ищецът излага, че за него е налице правен интерес, тъй като осъществява давностно владение по чл.79, ал.1 ЗС явно, спокойно и непрекъснато в периода от 2000г. до датата на предявяване на исковете, а от своя страна ответниците смущават владението му.

Чрез подадените в срока по чл.131 ГПК писмени отговори, ответниците посочват, че с влязло в сила съдебно решение е отхвърлен положителен установителен иск по чл. 124 ГПК, предявен от ищеца срещу тях за правото на собственост по отношение на същите имоти въз основа придобивна давност, с оглед на което считат, че доколкото спорът за собствеността вече е разрешен, то предявеният отрицателен установителен иск е недопустим.

С обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил извода за недопустимост на иска, направен от първоинстанционния съд. Приел е, че е налице идентичност между заявените от ищеца с исковата молба правопораждащи правото му на собственост обстоятелства и тези, предмет на приключилото съдебно производство по гр. дело гр.д.№30055/2017г. по описа на СРС, образувано по предявения от него положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗС по отношение на същите имоти и спрямо същите ответници. Изложил е, че след като искът е отхвърлен с влязло в сила съдебно решение, то спорът между страните относно правото на собственост върху имотите е разрешен със сила на пресъдено нещо /чл.298, ал.1 ГПК/, поради което е налице отрицателната процесуална предпоставка по чл.299, ал.1 ГПК. Въззивният съд се е позовал и на разясненията в ТР №8/27.11.2013г. по тълк.д.№ 8/2012г., според които правният интерес при отрицателнен установителен иск за собственост е поставен в зависимост от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Посочил е, че в случая въведеното с исковата молба твърдение на ищеца е, че е станал собственик на имотите въз основа придобивна 3 давност, което право на същото правно основание при същите фактически обстоятелства е отречено с влязлото в сила съдебно решение по гр.д.№ 30055/2017г. по описа на СРС, от което следва, че ищецът не разполага с противопоставими на ответниците права и в този смисъл с правен интерес от отрицателния установителен иск за отричане техните права.

При така изложените мотиви на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните съображения:

В посоченото от касатора решение №184/17.11.2015г. по гр.дело №239/2015г. на ВКС, касационно обжалване е допуснато по въпроса: установителен иск за собственост, основан на друг период на осъществявано давностно владение, който включва част от периода, посочен по предявен по-рано друг иск, по който производството е прекратено поради направен отказ от иска, има ли различен предмет и дължи ли съдът произнасяне по него, по който е прието, че съвпадането на част от посочения период от време, с периода от време, за който е направено позоваване в друг правен спор между същите страни, не съставлява идентичност на предмета на спора. Посочено е, че когато е било направено позоваване на период от време, който по продължителност не е достатъчен, за придобиване на вещни права, позоваването на друг период от време, частично съвпадащ с предходния не означава идентичност на срока. Предметът на иска е различен, като на установяване подлежи упражняването на фактическа власт върху имота през този нов период от време с намерение да се придобият вещни права върху него. По съществото на спора, касационният съд е приел, че въззивният съд неправилно е счел, че продължителността на посочения придобивен способ е недостатъчен за придобиване на имота по давност.

Фактите по настоящото дело са по-различни, поради което разрешението, съдържащо се цитираното решение не може да намери приложение.

С влязло в сила на 16.03.2021г. решение №544326/23.11.2018г. по гр. дело №30055/2017г. по описа на СРС, са отхвърлени предявените от ищеца Д. П. Д. субективно съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК срещу Столична община, С. А.

Б. и Р. К. К. за признаване за установено по отношение на първия ответник, че ищецът е собственик на поземлен имот, находящ се в [населено място] с идентификатор № ***, придобит въз основа на давностно владение и за признаване за установено по отношение на тримата ответници, че ищецът е собственик на поземлен имот, находящ се в [населено място], с идентификатор [№], придобит въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност, осъществяван по твърдения на ищеца в периода от 1993г. до предявяване на исковете през 2017г. За да отхвърли иска срещу Столична Община, съдът е приел, че имот пл. №3, идентичен като цяло с имот с идентификатор [№], последователно е притежавал статут на държавна собственост, а от 2014г. – и на частна общинска собственост, след което са развити съображения, че този имот не може да бъде придобит по давност след 01.06.1996г. респективно след 31.05.2006г. с оглед установените в ЗС забрани.