Решение № 303 от 03.11.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 303 гр. София, 03.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20248002901521 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, „Дин строй“ ЕООД, обективирана в два документа вх. № 3238/15.04.2024 г. и вх. № 3252/16.04.2024 г. по описа на регистратурата на Апелативен съд – Пловдив, срещу решение № 42 от 06.03.2024 г. по т. д. 569/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което след отмяна на решение № 778 от 09.06.2023 г. по гр. д. 518/2022 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, е отхвърлен предявеният от „Дин строй” ЕООД срещу Н. Д. Б. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предложение трето ЗЗД за връщане на сумата 40 000 лева, част от общ размер на вземането от 100 000 лева, като получена на отпаднало основание - възнаграждение по развален едностранно от „Дин строй” ЕООД договор за консултантски услуги, свързани с придобиване на недвижими имоти от „Дин строй“ ЕООД в населени места по Българското Черноморие, сключен на 02.11.2012 г. между Н. Д. Б. като изпълнител и „Дин строй” ЕООД като възложител, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 21.02.2022 г., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че твърдяната между страните облигация е била по договор за консултантски услуги, за който договор 1 законът не предвижда писмена форма за действителност, поради което оспорва като противни на закона изводите на въззивния съд, че поради непредставяне на писмен договор от ищеца претенцията му се явява неоснователна. Счита, че въззивният съд е постановил съдебния акт в нарушение на разпоредбите на чл. 164 ГПК и чл. 165 ГПК, като не е съобразил, че по делото са събрани доказателства, че договор е изготвен и подписан в един екземпляр и останал за съхранение при ответника, който е вписан адвокат, както и не се е съобразил с практиката на ВКС, че при наличие на документ за предаване на сума по договор, какъвто е процесният случай, за останалите елементи от договора няма забрана да бъдат установявани със свидетелски показания. Изтъква, че съдът не е изпълнил задълженията си да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, като е игнорирал събраните гласни доказателства. Оспорва като противни на закона изводите на въззивния съд за недоказаност на фактическия състав на предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като се позовава на съдебната практика по ППВС № 1/1979 г. и поддържа, че и в трите хипотези на чл. 55, ал.

1 ЗЗД ищецът следва да докаже плащането, а ответникът наличието на основание за получаването, респективно задържането на сумата по това плащане. Излага, че безспорно по делото са установени фактите по предаване от ищеца на ответника чрез два превода по банковата й сметка на суми в общ размер на 100 000 лева с вписано основание – договор за консултантски услуги, които суми са получени от ответника без възражения и последният не е доказал да е изпълнил договора, на което основание същият е развален от ищеца, нито е доказал друго основание да задържи полученото, поради което предявеният иск е доказан и основателен. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което искът да бъде уважен, както и да му бъдат присъдени разноски за всички инстанции.

Ответникът по касация, Н. Д. Б., поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Сочи, че въззивният съд правилно е приложил нормата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, като изводимо и от цитираната от касатора практика изключение от забраната по последната норма е налице, само когато спорът не е за съществуването на договорното правоотношение, а за неговото съдържание, какъвто не е процесният случай, в който е оспорено наличието на облигация между страните. Изтъква, че тезата на ищеца, който чрез два платежни документа се домогва да обоснове предявения иск за сума в значителен размер, е противна на житейските и търговски практики, доколкото е неоправдано да бъде дадена сума в размер на 100 000 лева, без да бъде сключен писмен договор и сумата да не бъде потърсена в период от десет години. Оспорва и твърденията на ищеца, че е подписан договор, но само в един екземпляр, който е оставен в държане на другата страна, като счита, че последното би могло да бъде използвано за заобикаляне на закона и охраняваната с последния правна сигурност. Сочи, че именно за спазване на правната сигурност са въведени нормите на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК и института на погасителната давност, уреден в чл. 110 ЗЗД. Поддържа, че съдът 2 е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка и е достигнал до обоснования извод, че не се доказват твърденията на ищеца за валидно сключен договор между страните, в резултат на развалянето на който се претендира процесната сума. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

С определение № 1206 от 16.04.2025 г. по т. дело № 1521/2024 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „При наличие на писмени доказателства за предаване на сума по банков път с посочен договор като основание допустими ли са свидетелски показания за установяване на уговорките по договора?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предложение трето ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца платена му на отпаднало основание сума - като възнаграждение по развален договор за консултантски услуги, сключен на 02.11.2012 г. между ищцовото дружество като възложител и ответника като изпълнител, който се задължил да извърши консултантска дейност, свързана с придобиване на недвижими имоти от „Дин строй“ ЕООД в населени места по Българското Черноморие, която консултантска дейност се изразявала освен в устни и писмени консултации и в изготвяне и набавяне на всички необходими документи за сделките, комуникация с компетентен нотариус, изготвяне на предварителни договори срещу задължението на ищеца „Дин строй“ ЕООД да заплати възнаграждение в размер на 100 000 лева, което дружеството сторило с два банкови превода на 02.11.2012 г и на 30.01.2013 г. Позовал се е на изложените с исковата молба твърдения, че законният представител на „Дин строй“ ЕООД бил мотивиран да сключи договора и да заплати на ответника възнаграждение в размер на 100 000 лева, тъй като у него е била създадена представа и убеждение от ответника за това, че има връзка със съсобственици, наследници на земи в село Равда и други населени места по Черноморието, които ще се разпоредят със земите си и/или с притежаваните от тях идеални части от тях в полза на „Дин строй“ ЕООД, който в качеството си на инвеститор ще предприеме последващи действия по инвестиране и строителство в имотите. Съобразил е изложените с исковата молба твърдения на ищеца, че въпреки заплатеното възнаграждение в размер на 100 000 лева ответникът не е изпълнил нищо по договора - нито е извършил консултации, нито е подготвил договори, нито ищцовото дружество е придобило чрез посредничеството на ответника недвижими имоти по Българското Черноморие, поради което ищецът е развалил едностранно договора с ответника чрез връчено по реда на чл. 47 ГПК чрез ЧСИ Мариян Петков изявление за разваляне на договор за консултантски услуги от 02.11.2012 г. поради неизпълнението на задълженията без предоставяне на срок за изпълнение поради отпаднал интерес на възложителя предвид изминалия изключително дълъг срок от сключване на договора, липсата на 3 каквото и да е изпълнение по него, както и промяната в обществено икономическите условия в страната, както и че изявлението е изпратено и на електронен адрес [email protected], който е обявен в официалния регистър на вписаните адвокати, доколкото ответникът е адвокат, вписан в Софийската адвокатска колегия.

Въззивният съд е съобразил, че с отговора на исковата молба ответникът, чрез назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, е заявил възражения, които поддържа и с въззивната жалба: оспорва сключването на посочения в ИМ договор; не е получавал сумата от 100 000 лева, респ. не е титуляр на банковата сметка, по която са постъпили; вземането, предмет на иска, е погасено по давност. Съобразил е поддържаните доводи от ответника: че плащането не доказва съществуването на процесния договор, както и че е извършено именно по твърдения от ищеца договор, а не по друго правоотношение или без основание; че в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд е допуснал доказване на процесния договор с гласни доказателства, въпреки че се касае за договор на стойност над 5 000 лева и въпреки изричното възражение на ответника против допускането на свидетел за тези обстоятелства.

При така очертания предмет на делото е посочил, че съгласно чл. 154, ал.

1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения, като в тежест на ищеца е да докаже възникването на твърдяната облигационна връзка с ответника, по която е платена претендираната сума, която се твърди, че впоследствие е развалена. Счел е, че самият ищец е заявил, че писмен договор с посочения в ИМ предмет не е подписван с ответника. Изтъкнал е, че с оглед предмета на конкретния договор законът не изисква писмена форма за действителност на същия, но предвид твърденията за размера на уговореното и платено на ответника като консултант възнаграждение от 100 000 лева, следва да се заключи, че се касае за договор на стойност над 5 000 лева, доказването на сключването на който е недопустимо да се извършва със свидетелски показания на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, освен ако насрещната страна не даде изрично съгласие за това (чл. 164, ал. 2 ГПК), каквото в случая не е дадено от ответника. Счел е, че разпитаният по делото свидетел К. е давал показания именно относно сключването на договор между страните и уговорките по същия между тях, които факти предвид несъгласието на ответника не е допустимо да се установяват със свидетелски показания, съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК.

Подчертал е, че само ако не е спорно сключването на конкретния договор, то би било допустимо да се разпитват свидетели за конкретните обстоятелства, при които е бил сключен същия, какъвто не е настоящия случай. Добавил е, че несъмнено законодателят е въвел ограничението за доказване сключването на договори на стойност над 5 000 лева именно с оглед правната сигурност и с цел да стимулира страните в гражданския и търговския оборот да сключват писмени договори. По тези доводи е приел, че не следва да обсъжда показанията на св. К., дадени пред първоинстанционния съд по спорните въпроси дали е сключен описаният в исковата молба договор между страните, относно предмета на същия, както и дали ответникът е получил плащане на 4 възнаграждение по договора в размер на 100 000 лева.

Въззивният съд е посочил, че от събрани по делото доказателства - 2 броя извлечения по сметка, касаещи движенията по банковата сметка на ищцовото дружество (с IBAN BG28RZBB91551086909012), разкрита в „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, се установява, че на 02.11.2012 г. има отразен превод от 70 000 лева с бенефициент Н. Д. Б., по сметка IBAN BG08BUBI98881032775600, като в детайли на плащането е посочено: аванс по договор за консултация, а на 30.01.2013 г. превод в размер на 30 000 лева, с детайли на плащането: по договор за консултация. Добавил е, че данните от посочените извлечения се потвърждават от представеното по делото писмо от „ОББ“ АД, с което се удостоверява и че сметката на получателя Н. Д. Б. е заверена с горните суми. Изтъкнал е, че тези писмени доказателства не доказват твърденията на ищеца за сключването на описания в исковата молба консултантски договор с ответника, доколкото извършените от едно лице в полза на друго плащания, за което свидетелстват въпросните документи, не обосновават извод за постигнато от страните съгласие относно сключването на определен договор, а единствено за извършена транзакция от едната в полза на другата страна, при това с основание, посочено едностранно от наредителя на превода. Подчертал е, че съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 ЗЗД договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях, като ищецът при условията на изискуемото пълно и главно доказване не е доказал наличието на неформално съглашение между него и ответника, постигнато на 02.11.2012 г. с твърдяното в исковата молба съдържание, а именно - за извършване от ответника срещу възнаграждение на консултантска дейност, свързана с придобиване на недвижими имоти от „Дин строй“ ЕООД в населени места по Българското Черноморие, която консултантска дейност се изразявала, освен в устни и писмени консултации и в изготвяне и набавяне на всички необходими документи за сделките, комуникация с компетентен нотариус, изготвяне на предварителни договори, нито че по това съглашение е уговорено заплащане на 100 000 лева възнаграждение на ответника, съответно и че извършените на 02.11.2012 г. и 30.01.2013 г. плащания в общ размер на 100 000 лева са получени от ответника именно на твърдяното в исковата молба основание - по договор за консултантски услуги от 02.11.2012 г.