Решение № 4034 от 16.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4034 гр. Пловдив, 16.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20235330116821 по описа за 2023 година

По делото е предявен иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата Д. Г. Р., ЕГН: **********, от ** ** **** ****************, чрез пълномощник адв. К. К., е предявила против „Неткредит” ООД, ЕИК: 201253421, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Лъчезар Станчев” № 3, ет. 10, „Литекс Тауър“, представлявано от ********** И. Х. С., иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 678 лева- платена при начална липса за основание по договор за потребителски кредит № *****/ 06.12.2018 г. след покриване на главницата по договора, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба- 17.11.2023 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *****/ 06.12.2018 г. По същия на лицето се предоставила сумата в размер на 500 лева, при фиксиран лихвен процент- 38, 75 % и ГПР в размер на 46, 42 %.

Договорът бил сключен съгласно ЗПФУР, като допълнително се подписал и анекс към договора, с който се изменил чл. 2. Договорът бил недействителен на няколко основания.

Първо- нарушена била нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, като договорната възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Тя надвишавала двукратния и трикратния размер на законната лихва и била несъществуваща, а освен това в договора не бил посочен и начинът на нейното прилагане. Второ- нарушена била нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по 1 който бил формиран и каква била общата дължима сума. Не се съдържали конкретните параметри, като нямало и разписани правила, който да посочват как се определя тази обща сума и от какви пера е съставена. Ако била включена и неустойката, ГПР щял да надвиши 50 % , с което да се наруши нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Отделно от това, неустойката била нищожна и прекомерна, уговорена в нарушение на добрите нрави. Относно прекомерносттанямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи. Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба. Предявява се иск за връщане на недължимо платените суми над главницата, защото те били заплатени при начална липса на основание. Целият договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Търси се и законната лихва върху сумите от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва като неоснователен. Твърди се, че страните не били обвързани от облигационно правоотношение, поради което се моли за отхвърляне на иска. В с.з. чрез пълномощника си поддържа отговора, като взема и писмени становища.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № *****/ 06.12.2018 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 500 лева, при следните условия: вноски- 6 месечни, с краен падеж- 07.06.2019 г., при фиксиран годишен лихвен процент- 38, 75 % и годишен процент на разходите- 46, 42 %, с общ размер на всички плащания- 558 лева.

Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на банкова гаранция в размер на 420 лева, платима разсрочено.

На същата дата- 06.12.2018 г. е сключен и анекс към договора за кредит, съгласно който с част от кредита се погасява задължение в размер на 303, 34 лева по друг кредит между страните от 15.07.2015 г.

Представена е от трето неучастващо лице- „Изипей“ АД справка на хартиен носител и на CD, за извършени парични преводи от ищцата към ответника.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило, че общо платената по договора за кредит сума е в размер на 1 185, 22 лева, разпределена, както следва: главница- 500 лева, възнаградителна лихва- 58 лева, неустойка- 420 лева и остатък- 207, 22 лева, за които нямало данни как са отнесени.

Прието е и допълнително заключение, изготвено от същото вещо лице, на база 2 справките от „Изипей“ АД, според което по кредита е платена сума в общ размер на 1 178 лева. Вещото лице обаче изрично посочва, че ответникът не й е предоставил конкретна информация за разпределението на сумите от ищцата и отнасянето им до договора за кредит. В устния си доклад пред съда експертът също потвърждава, че не е получила исканите справки от кредитора, въпреки неколкократните си заявления до него.

Предвид процесуалното поведение на ответника, свързано с неизпълнение на указанията на съда по оказване на съдействие на вещото лице, съдът в с.з. е приложил по отношение на страната неблагоприятните последици по чл. 161 от ГПК, поради което е приел за доказано обстоятелството, че по процесния договор за кредит ищцата е заплатила на ответника общо сумата от 1 178 лева.

Във връзка с горното, е допуснато изменение на осъдителния иск, като той е увеличен в размер до 678 лева (разликата между полученото по договора от 500 лева и платеното от 1 178 лева), вместо първоначално предявения такъв от 30 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай ищецът поддържа становище, че клаузите по договора относно възнаградителната лихва и неустойка, били нищожни, поради противоречието им с добрите нрави и материалния закон и затова търси връщане на платените за тях суми. В тази връзка съдът следва да дължи произнасяне само по тези наведени от страната основания, без да е необходимо да се изследват всички изложени от ищеца доводи за нищожност на договора за кредит.

По отношение на възнаградителната лихва- в исковата молба е релевирано основание 3 за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 46, 42 %, а възнаградителната лихва- 38, 75 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 38, 75 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

На второ място, още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 6 ще се заплаща разсрочено, като общият й размер е 420 лева (при отпусната заемна сума от 500 лева). Така въведените изисквания в договора за вида обезпечение (банкова гаранция) и срока за представянето му (еднодневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в съответен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение.

Така и ГПР от 46, 42 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за 4 неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.