Решение № 2030 от 29.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2030 гр. Пловдив, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева- Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330114489 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът З. Д. Д., ЕГН: **********, от *****, чрез пълномощник адв. Д. Б., е предявил против „Моят Кредит” ЕООД, ЕИК: 203939675, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Александър Стамболийски“ № 55, ет. 3, представлявано от управителя С. А., иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 364, 03 евро, платена при начална липса на основание по договор за паричен заем № **** г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба- 29.09.2025 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № **** г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 500 лева. Според даденото му приложени № 1 към договора, ищецът следвало да дължи още над главницата сумата от 1 089, 48 лева, с неясен произход, за периода 12.06.2024 г.- 12.02.2025 г. Твърди се, че всички парични задължения по кредита били вече погасени. Ответникът бил регистриран в ТР като кредитна институция, ищецът пък бил потребител, като договорът между тях бил недействителен, защото съдържането му не отговаряло на императивните изисквания на ЗПК, относно ГПР, лихвата и правата на потребителя. Предвид нищожността на договора, се дължало връщане само на заемна сума, а разликата над чистата стойност по кредита подлежала на връщане, като платена при липса на основание. Осъдителният иск се предявявал само за сумата от 10 лева, която щяла да бъде увеличена в последствие с оглед събраните доказателства. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание пълномощникът на страната се явява и поддържа иска.

1

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва искът.

Твърди се, че договорът за кредит не бил недействителен и нямало противоречие с императивни норми на ЗПК- чл. 10 и чл. 11. Договорът бил сключен в писмена форма, съдържанието му било ясно и разбираемо, шрифтът- читаем, лихвеният процент бил фиксиран, ГПР бил коректно посочен и отразявал разходите към момента на сключване на договора, съдържала се и необходимата информация за правата на потребителя. Била спазена и нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като в случая нямало основание да се прилага нормата на чл. 23 от ЗПК. Моли за отхвърляне на иска, претендира направените по делото разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С индивидуален договор за заем № **** г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 766, 94 евро, при следните условия: срок- 9 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 39, 73 % и годишен процент на разходите- 42, 56 %, при общ размер на всички плащания- 899, 39 евро.

Предвидено е заплащане на допълнителни услуги- услуга „комфорт“ и услуга „участие в бъдещи промоции“, на обща стойност 830, 45 лева.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, погасителен план, приложение 1 и разписка за получаване на заемната сума.

По делото е представена справка от кредитора за платените по договора суми, видно от която са платени общо 2 400, 74 лева.

Във връзка с представената справка от кредитора е увеличен размерът на осъдителния иск на сумата от 900, 74 лева, вместо първоначално предявения такъв от 10 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е 2 недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Ищецът релевира основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42, 56 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 39, 73 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

На следващо място, в приложение 1 към договора и разбивката за плащанията е посочено, че на ищеца са начислени допълнителни парични задължения за две допълнителни услуги- комфорт и участие в бъдещи промоции, като таксата за тя е в размер на повече от половината от стойността на кредита. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Съгласно чл. 144 т. 9 от ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146 ал. 1 от ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146 ал. 2 от ЗЗП- клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ответникът не доказва, а и не твърди индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на такса за допълнителните услуги. Оттук- така предвидената клауза според настоящия съдебен състав има и неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП, поради което по нея не се дължи парично изпълнение от длъжника.

На следващо място, дори и да не се приеме, че клаузата е нищожна или неравноправна, то по производството не са доказани от ответника обстоятелствата, налагащи начисляването на подобна такса, а именно- че такива действително са предоставени на клиента.

На основание чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. На 3 основание ал. 2 от цитираната разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такси за подобни услуги- налице е клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК, поради което и следва да се приеме, че и въпросната клауза се явява нищожна.

Ответникът признава в отговора, че в ГПР не е включена таксата по пакета за допълнителни услуги, като при прибавянето й ГПР би станал в размер над предвидения минимум по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.

При недействителност на договора потребителят дължи единствено връщане на получената по кредита чиста сума, но не и други разходи по заема. Кредиторът е представил справка за плащанията по договора, която съдържа неизгодни за страната обстоятелства и представлява признание за тях- а именно, че му е платена сума от общо 2 400, 74 лева, като длъжникът не оспорва това обстоятелство и не ангажира доказателства, че е заплатил сума в по- висок размер. След като договорът е нищожен, платеното над главницата се явява недължимо и подлежи на връщане, или в случая- това ще е разликата между дадената заемна 4 сума от 1 500 лева и върнатото от 2 400, 74 лева, или точно 900, 74 лева, но от нея следва да се приспадне отстъпката за предсрочно погасяване от 188, 75 лева, като тогава се получават за връщане точно 711, 99 лева/ 364, 03 евро, колкото се претендират. В този смисъл осъдителния иск следва да бъде уважен и претенцията за лихва да се присъди за съответната сума, поддържана след изменението на иска, която се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.