Решение № 5309 от 15.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5309 гр. София, 15.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Виолета Йовчева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело № 20211100511595 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Д. Т. Щ. срещу решение № 20141121/17.06.2021год. по гр. дело № 1470/2021г. на Софийски районен съд, 40 състав, с което съдът е признал за установено, по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че жалбоподателката дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата 3083.82лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2019г. за топлоснабден имот, представляващ ап. № 38, находящ се в гр. София, ж.к. **** с аб. № 269059, ведно със законната лихва от датата на заявлението – 27.02.2020г. до окончателното плащане; сумата от 590,90лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2017г. до 18.02.2020г.; сумата от 35,42лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законната лихва от датата на заявлението – 27.02.2020г. до окончателното плащане и сумата от 5,58лв., представляваща мораторна лихва върху вземането за дялово разпределение за периода от 31.08.2017г. до 18.02.2020г. С решението ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 124,31лв. – разноски в заповедното производство и сумата от 587,38лв. – разноски в исковото производство.

Въззивникът - ответник обжалва решението, с оплаквания за неправилност и 1 незаконосъобразност на решението. Поддържа заявеното в отговора на исковата молба за липса на индивидуализация на претендираните вземания, както за главница, така и за лихви, в резултат на което първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба. Сочи, че дружеството - ищец с исковата молба е следвало да посочи всяка сума за кой месец се отнася и за каква част от услугата се претендира – отопление на имота, сградна инсталация, общи части и топла вода. Във връзка с така въведеното възражение, посочва, че липсва яснота коя от претендираните суми, представляващи лихва за забава, върху коя от главниците е начислявана. Релевира съображения за неправилност на изводите на съда за приложимост на правилото на чл.76 ЗЗД, доколкото, противно на установеното, с извършените от въззивника плащания, не са погасени първо най – старите задължения. С оглед изложеното, оспорва извода на съда, че не са налице погасени по давност вземания.

Жалбоподателят счита, че са допуснати процесуални нарушения при събиране, допускане и преценка на доказателствата, доколкото съдът изобщо не е обсъдил или взел предвид оспорени от въззивника доказателства, както и не е открил производство по оспорването им, въпреки изрично отправено искане в този смисъл. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение, като вместо него постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани, с присъждане на разноски.

Въззиваемият – ищец „Топлофикация София“ ЕАД в подаден отговор на въззивната жалба я оспорва като неоснователна и недоказана. Счита, че първоинстанционното решение е мотивирано, обосновано и постановено в съответствие със задължителната съдебна практика по този тип спорове, поради което и следва да бъде потвърдено. Излага, че възраженията на въззивникапочиват на недопустимо превратно и разширително тълкуване на закона. Моли съда да остави в сила обжалваното първоинстанционно решение, а въззивната жалба да отхвърли като неоснователна. Претендира разноски.

Третото лице – помагач на ищеца - „МХ ЕЛВЕКО“ ООД не заявява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в атакуваната част.

При преценка правилността на първоинстанционното решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното:

Предявени са по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК установителни искове за парични 2 притезания, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 10913/2020 г. по описа на СРС, 40 състав.

СРС е уважил исковете, като е приел, че по делото е проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца на наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, като по отношение на исковете за главниците и исковете за лихва за забава, е кредитирал заключението на приетите СТЕ и ССчЕ. По отношение на иска за главница за доставена топлинна енергия не е уважил възражението за давност, като е приел, че е налице прекъсване на давността по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД заради извършени от въззивника доброволни плащания преди подаване на исковата молба.

Неоснователен е довода за нередовност на исковата молба, тъй като процесните парични вземания са индивидуализирани с цена и период. Противно на довода в жалбата, вземането за топлинна енергия не е необходимо да бъде индивидуализирано как се формира с отделните компонентни като изискване за редовност на исковата молба.

Договорното правоотношение между главните страни по делото е възникнало съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, в сила от 2003г. и приложим за целия процесен период, при действие на Общите условия на ищцовото дружество. По делото е безспорно установено от представения Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот №18, том V, рег. №13048, дело №739 от 2011 год., че правото на собственост върху топлоснабдения имот е прехвърлено на въззивника Д. Т. Щ. от Л.М.П. и С.К.П.. Това е обстоятелството е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване и с доклада по делото. Предвид изложеното, се налага извод, че ответницата има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ, както и предвид задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 год., ОСГК.

Сградата, в която се намира процесният апартамент, е в режим на етажна собственост и в течение на процесния период ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Подаването на топлинна енергия към процесния имот през процесния период, се установява от приетите като писмени доказателства по делото документи за топлинно счетоводство и отчети за отдадена топлинна енергия, съставени от третото лице – помагач, както и от приетото от СРС заключение на СТЕ.

Съгласно констатациите на СТЕ, остойностяването на потребената топлинна енергия и разпределението е извършвано в съответствие с действащите към този момент нормативни разпоредби. Заключението е изготвено въз основа на ежемесечните отчети по общия топломер за процесната сграда и сметките за дялово разпределение на дружеството за топлинно счетоводство, съставени от трето за правоотношението между страните лице и по възлагане от етажните собственици.

Достъп до топлоснабдения недвижим имот не е осигуряван на редовните дати за отчет.

3

Начислявана е топлинна енергия за отопление на имота, топлинна енергия за сградна инсталация и топлинна енергия за БГВ. Вещото лице дава констатации, че за периодите 2016/2017 год. и 2017/2018 год. е начислявана топлинна енергия на база екстраполация по максимален специфичен разход на сградата, съобразно разпоредбата на чл. 70, ал. 4 от Наредба № 16-334/06.04.2007г., съгласно която на клиентите, неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява енергия по реда на т. 6.5 - от приложението по чл. 61, ал. 1, а за периода 2018/2019 год. не е начислявана изобщо топлинна енергия за отопление на имота поради демонтиране на уредите. Аналогично е разделението за начислената топла вода, където за периодите 2016/2017 год. и 2017/2018 год. е извършвано по реда на чл.69, ал.2, т.2 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 год., а на база реален отчет е начислявано единствено за периода 2018/2019 год. Начисляването на ТЕ за сградна инсталация, вещото лице посочва, че е извършено по формулата, посочена в т.6.1.1 от Приложението към Наредба №16-334 от 06.04.2007 год.

В жалбата не са релевирани конкретни оплаквания относно определеното количество доставена топлинна енергия и размера на начислените за това суми.

Неоснователни са доводите на въззивницата за неправилно приложение на чл. 76, ал. 1 ЗЗД. В правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е прието, че този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тълк. д. № 3 /2017 г., ОСГТК на ВКС, условията и поредността за погасяване на задълженията по чл. 76, ал. 1 и по чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат, ако липсва уговорка между страните, която да определя други условия и ред за прихващане на изпълнението. При предложено от длъжника и прието от кредитора изпълнение по условия и ред, различни от определените в договора или от закона, нормите на чл. 76 ЗЗД не се прилагат. При липса на уговорка между страните за реда на погасяване на задълженията и ако са налице условията по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изборът на длъжника кое от няколкото еднородни задължения погасява обвързва кредитора. В случай, че длъжникът не е направил избор, погасяването задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3 ЗЗД. В настоящия случай, предвид констатациите на вещото лице, следва да се приеме, че жалбоподателката не се е възползвала от правото да заяви за погасяването на кои свои задължения е извършила плащанията, поради което и правилно с тях са погасени най – старите задължения. Неоснователни са възраженията, направени във въззивната жалба в тази насока, доколкото е видно от заключението, че с първото плащане от 08.02.2017 год. са отнесени към задължения за месеците май, юни и юли 2016 год., които са първите от заявения в исковата молба 4 период, а с плащанията, извършвани в периода 04.10.2017 год. – 29.07.2019 год. са погасявани частично задължения, отразени в обща фактура от 31.07.2017 год. и в следващата обща фактура № 96772707/31.07.2018г. съобразно момента им на плащане.

С оглед изложеното, е неоснователно оплакването, че е следвало първо да бъдат погасявани суми за дялово разпределение.

Безспорно е, че доброволните плащания са извършени преди завеждане на делото и съгласно заключението на ССЧЕ, същите са съобразени и не са включени в цената на исковете. С оглед изложеното, решението за уважаване на исковете по размер е правилно.

По отношение на възражението за давност досежно главницата за топлинна енергия следва да се отбележи, че СРС е приел, че е налице прекъсване на давността, каквото не е налице според настоящия съдебен състав. Признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. Поначало "плащането" не покрива характеристиките на "признание" по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД. Признанието не би могло да има за предмет невъзникнало, т.е. неизискуемо вземане, поради което е логически изключено за бъдещи спрямо момента на извършването му, невъзникнали задължения, макар на същото основание и по същото правоотношение между страните. Това е така, защото признание с последиците на чл. 116, б. "а" ЗЗД не е признанието за възникването на задължението, за произхода или размера му, а за съществуването на задължението към момента на самото признание, при условие че е извършено до изтичане на срока на погасителната давност и е отправено до кредитора или негов представител. Плащането на помесечно дължима сума /периодично задължение/ за определен период /периоди/ от съществуването на облигационното правоотношение, не съставлява признание по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД за дължимостта му и за останалите периоди от същото, предхождащи или следващи периода на платеното повтарящо се задължение, съответно не съставлява основание за прекъсване погасителната давност за същите, на основание чл. 116, б. "а" вр. с чл. 111, б. "в" ЗЗД. Независимо от изложеното, в случая не се налага различен извод като краен резултат досежно цената на иска за главница за 5 топлинна енергия, при приложение на нормата на чл. 118 ЗЗД.

Разпечатката съдържа 31 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/251e1aae-45c5-48e5-be0d-03c1eb543e32