Решение № 1342 от 28.09.2023, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1342 гр. Русе, 28.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Т. Илиева при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело № 20234520101412 по описа за 2023 година

Ищцата Т. Х. С. твърди, че н а 18.10.2021 г. сключила Договор за потребителски кредит № 145219 с „Макроадванс” АД, по силата на който дружеството поело задължението да й предостави парична сума в размер на 400 лв., а ищцата се е задължила да я върне, ведно с възнаградителна лихва и други такси и разходи, както следва: Общ размер на кредита - 400 лв.; ГПР - 49,65 %; Фиксиран годишен лихвен процент на заема - 41,00 % или преференциален лихвен процент в размер на 26,65 % ако кредитополучателят отговаря на изискванията на кредитора за използване на преференциални лихвени условия; Лихвен процент на ден - 0,1138 %; Неустойка с обезщетителен характер в случай, че потребителят не представи обезпечението, предвидено в чл.23 от ДПК, в размер на 11,40 лв. плюс 0,800 % от усвоения размер на кредита за първия ден забава и 0,800 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. В случай, че кредитополучателят отговаря на изискванията на кредитора за използване на преференциални условия при отпускане на потребителски кредит на лоялни клиенти, се прилагала неустойка в размер на 8,04 лв. плюс 0,520 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,520 % от усвоения размер на кредита за веки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. При сключване на ДПК, на Т. С. бил представен и документ, озаглавен „Погасителен план”, от който било видно, че изначално й е начислена и неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 64,20 лв. /тоест - в пълния размер до края на срока на ДПК/. За отпуснатата сума от 400 лв. от ищцата се искало връщане на общо 473,08 лв. при срок на кредита от 30 дни.

1

Счита процесния ДПК изцяло недействителен поради противоречието му с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД.

В процесния ДПК б и л посочен ГПР, но само като абсолютна процентна стойност - 49,65 %. Не били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото било изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Липсвала каквато и да било конкретизация относно начина, по който бил формиран посочения ГПР, което водело и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл.10, ал.1 ЗПК/. Неясното определяне на ГПР било самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК.

Г П Р бил винаги с фиксиран размер от 49,65 %, независимо дали възнаградителната лихва е в размер на 41 % или за конкретния потребител се прилага преференциален лихвен процент в размер на 26,65 %, ако кредитополучателят отговаря на изискванията на кредитора за използване на преференциални лихвени условия. Тъй като ГПР следвало да включва всички разходи по кредита, водещи до оскъпяването му, като на първо място такъв разход бил възнаградителната лихва, участваща като параметър при калкулиране на окончателния размер на ГПР, то елементарната логика показвала, че ако се прилага преференциален лихвен процент в размер на 26,65 %, а не стандартния от 41 %, то следвало и ГПР да е значително по-нисък от 49,65 % в случай, че кредитополучателят се ползва от „преференциален лихвен процент”.

Според ищцата, към възнаградителната лихва /независимо дали е 41 % или преференциалната от 26,65 %/, следва да се добави и неустойката по чл. 13 от ДПК.

Ако тази стойност, която в конкретния случай била 64,20 лв. при чиста стойност на заема от 400 лв., се добави към възнаградителната лихва и участва в калкулирането на окончателния размер на ГПР, то възнаградителната лихва /дори и при преференциална стойност от 26,65%/, щяла да е в противоречие с добрите нрави, а ГПР щял да надвиши максималния таван от петкратния размер на законната лихва, приложима към датата на сключване на ДПК.

В Глава IV от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договора за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Разгледана в този аспект, клаузата на чл.13 ДПК, според която се дълж ала неустойка в размер, трудно определяем при обикновен прочит на документа, при неосигуряване в тридневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения чрез поръчителство на физическо лице в полза на дружеството - кредитор, се намираа в пряко противоречие със ЗПК.

Подобна уговорка прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на 2 платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника - потребител се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го стори, дългът му нараствал. Според чл. 16 ЗПК, проверката на кредитоспособността на потребителя трябвало да се извърши преди сключване на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му, да се сключи договора за кредит. В конкретния случай и с оглед обстоятелството, че изначално в погасителния план фигурирала сума, дължима като неустойка и оскъпяваща допълнително кредита, счита, че първо кредитът е бил разрешен, а от ищцата се изисква още изначално да представи обезпечение и да заплаща неустойка, предварително определена по размер за целия срок на кредита. Т.е. кредиторът явно не е очаквал, че потребителят изобщо ще е в състояние да представи заложеното в ДПК обезпечение при едностранно определени от икономически по-силната страна условия, поради което залагал неустойката като сигурна печалба още при сключване на ДПК. Т. С. с чита и че неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано с пряко претърпени вреди, е пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигане на неоснователно обогатяване за кредитора. Подобна неустойка обезпечавала вредите от това, че вземането евентуално няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК.

В случая нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента на ГПР, както и клаузата, регламетираща възнаградителна лихва в размер от 41% и клаузата на чл. 13 ЗПК, вменяваща задължение за заплащане на неустойка при непредоставено обезпечение, не можели да бъдат заместени по право от повелителните норми на закона. Не можело да се приеме и че ДПК би бил сключен, ако в него не били включени посочените по-горе нищожни клаузи. Включването на клауза за договаряне на ГПР, която да отговаря на задължителните изисквания на ЗПК, било въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази връзка счита, че сключеният между страните ДПК следва да бъде прогласен от съда за недействителен/нищожен поради противоречието му със задължителните изисквания на материалния закон и като такъв не бил в състояние да породи присъщите за този тип сделки правни последици.

Н а ищцата н е били представяни Общи условия, тя не ги е приемала и подписвала на всяка страница, което било още едно неизпълнение на задължителни изисквания на ЗПК, водещо до пълната недействителност на процесния ДПК.

В условие на евентуалност, Т. С. счита отделни клаузи, съдържащи се в процесния договор за потребителски кредит, з а нищожни. Такава била клаузата, в която неясно и неточно бил определен ГПР, клаузата, според която договорната лихва 3 била в размер на 41%, както и чл.13 от ДПК, възлагащ в нейна тежест заплащане на неустойка при непредоставено обезпечение. Договорната лихва противоречала на добрите нрави дори и в „преференциалния” размер от 26,65 %, тъй като в ДПК било записано изрично, че договорът е обезпечен. Възнаградителната лихва по обезпечени кредити, съгласно константната практика на ВКС, не противоречала на добрите нрави, ако е до два пъти размера на законната.

Моли да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена недействителността на Договор за потребителски кредит № 145219, сключен между страните на 18.10.2021 г. , поради противоречието му със ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на евентуалност претендира прогласяване нищожността на отделни клаузи от договора, предвиждащи задължение за ищцата да заплати неустойка при непредоставено обезпечение, регламентиращи размер на възнаградителна лихва от 41 %, както и размер на възнаградителната лихва от 26,65 %, като противоречащи на добрите нрави при обезпечен кредит, както и поради неясното и неточно определяне на ГПР в размер на 49,65 %. Претендира и присъждане на разноските в настоящото производство.

В срока по чл.131 ГПК ответникът „Макроадванс“ АД оспорва и с к а като неоснователен и неодказан. Счита, че не са налице неравноправни клаузи в процесния договор, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, съгласно чл.143, ал.2 от ЗЗП. Заявява, че в настоящия спор е неприложима разпоредбата на чл.

146, ал.2 ЗЗП, тъй като кредитополучателят се е запознал с клаузите и общите условия по договора преди неговото сключване и се е съгласил с тях, въпреки че върху съдържанието им потребителял е могъл да влияе. От негова страна нямало депозирани искания за извършване на корекции във връзка с договора и приложенията към него, което водело до извода, че същите следва да бъдат тьлкувани като индивидуално уговорени между страните.

На потребителя била предоставена пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. На същия била предоставена информация как е образуван размера на ГПР и общодължимата сума по договора. Съгласно чл. 10, ал.4 от същия, към датата на подписването му се прилагал преференциален лихвен процент в размер на 26,65 %, а съгласно чл. 5 о т договора преференциалните лихвени условия се отнемат в случай на повече от 60 дни просрочие, което в настоящия случай било налице. Съгласно действащото законодателство единствено уреден бил максималният размер наГПР по сключените договори за кредит и същите не следвало да надвишават пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължсния, определена с Постановление на Министерски съвет.

4

Така и в двата случая, ако бъдели изчислявани с преференциалния лихвен процент или не, то същата не надвишавала посочения размер. Ако потребителят е бил спазил условията, предвидени в договора, съгласно предоставената преференция, то същата следвало да бъде отчетена счетоводно при ответника с по-малкия размер.

От страна на „Макроадванс" АД б и л а извършена предварителна оценка за кредитоспособността на потребителя и неговите финансови сксперти преценили, че не са налице основания, за да получи отказ. Проверката била извършена преди сключване на договора. Ищцата първо отправила своето искане за кредит, като преди да бъде сключен договор била извършена оценка от страна на ответника. Въз основа на нея бил изготвен проект на процесния договор, ведно с погасителния план към него и останалите приложения, които впоследствие били изпратено до ищцата, която да се запознае с тях и да изрази своето съгласие или не с така заложените клаузи и ако се налага да бъде извършена корекция.

Счита за неоснователни твърденията, че неустойката по процесния договор е нищожна. Неустойката по чл.10 от договора за кредит се дължала поради неосигуряване от кредитополучателя на обезпечение по кредита с поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на поставените в общите условия изисквания.

Клаузата била проявление на принципа за автономия на волята в частното право, съгласно чл.9 от ЗЗД. С него страните уговарят предварително размера на обезщетението, което следва да заплати неизправната страна в случай, че не изпълни поетото задължение, без да е необходимо доказване размера на вр едите. Договорната неустойка не водела до неравноправие на страните, защото чрез нея кредиторът обезпечавал и гарантирал своето вземане, без да поставя в неравноправно положение кредитополучателя, който като страна по договора изразил своята воля за съгласие и се задължил да върне съответната сума.

Разпечатката съдържа 26 от 77 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/250c0554-8ee7-4ad5-add7-6a9db2b1bedb