Решение № 6416 от 23.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6416 гр. София, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Весела Т. Аврамова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Весела Т. Аврамова Въззивно гражданско дело № 20251100506306 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 6398/10.04.2025 г., постановено по гр. д. № 72716/2024 г., по описа на СРС, 180 състав, първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от И. Й. Д. срещу „Поделение пътнически превози – София“ към „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. с чл. 225 КТ за отмяна на Заповед № 66Лд/10.10.2024 г., с която трудовото правоотношение между страните е прекратено и признаване на уволнението за незаконно, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „машинист, локомотивен“ и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 9924 лв. – обезщетение за времето през което е останал без работа за периода 11.10.2024 г. – 11.04.2025 г.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е постъпила въззивна жалба с вх. № 145089/24.04.2025 г., подадена от ищеца в първоинстанционното производство И. Й. Д., чрез адвокатска кантора „Д. и О.“, в която се излагат съображения за неправилност на постановения съдебен акт. Твърди се, че районният съд не е разгледал доводите на ищеца.

1

Въззивникът намира, че от събраните по делото доказателства се установява, че след настъпилото на 17.04.2024 г. произшествие работодателят не е предприел никакви дисциплинарни и административни мерки спрямо него, а вместо това бил изпратен в платен годишен отпуск противно на желанието му.

Поддържа, че поради липсата на определяне на курсове, бил принуден да ползва отпуск по болест. Сочи, че твърдяното от свидетелите отстраняване на въззивника от работа не отговаря на закона, както и че не е допускан на работа за периода от 17.04.2024 г. до 10.10.2024 г. Твърди, че в трудовия му договор не са посочени работно място и работно време, което дава възможност на работодателя да злоупотребява с обстоятелството, че ищецът е страна по договор за обучение и при неизпълнение на задължението си да полага труд при ответника за определено време, в негова тежест ще възникне задължение за заплащане на стойността на обучението. Посочва, че изложеното доказва упражнявания от страна на работодателя психически тормоз, както и извършените незаконосъобразни действия. Намира, че доколкото в заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение са налице зачертавания в графата за основанието за това, както и с оглед обстоятелството, че в същата не е посочен срок на предизвестието и от коя дата започва да тече, то е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 326, ал. 4 КТ. Предвид изложените във въззивната жалба доводи, отправя искане до съда за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и постановяване на друг акт по съществото на спора, с който предявените искове да бъдат уважени изцяло.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор на въззивната жалба с вх. № 187821/29.05.2025 г., подаден от „Поделение пътнически превози – София“ към „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, чрез юрк. Х., в който се изразява становище за неоснователност на същата и се отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното решение в неговата цялост, както и за присъждане на сторените в хода на въззивното производство разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията на страните, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 260 ГПК и чл. 261 ГПК, поради което е процесуално 2 допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Съобразявайки установените по делото факти и в изпълнение на задължението си да обсъди всички доводи и твърдения на страните, настоящият въззивен състав намира следното по отношение на правилността на обжалвания съдебен акт:

Пред първата инстанция са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. с чл.

225 КТ.

Основателността на конститутивния иск с правно основание чл. 344, ал.

1, т. 1 КТ се предпоставя от установяване от страна на ищеца съществуването на трудово правоотношение между страните, което е прекратено на посоченото в исковата молба основание. При установяване на горните обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже фактите, обуславящи законността на стореното прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца именно на посоченото основание.

В настоящата хипотеза с проекта за доклад по делото, приет в открито съдебно заседание за окончателен без възражения от страните, първоинстанционният съд е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че по силата на Трудов договор № 26/16.09.2021 г. между страните е възникнало трудово правоотношение, като ищецът е престирал труд в полза на ответника на длъжност „шлосер“, че между страните е подписано Допълнително споразумение № 835/09.05.2022 г., по силата на което ищецът е преназначен на длъжност „локомотивен машинист“, че със Заповед № 66 Лд/10.10.2024 г., трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 и ал. 2 КТ, както и че евентуално дължимото се 3 обезщетение по чл. 225 КТ за периода 11.10.2024 г. – 11.04.2025 г. е в размер на 9924 лв.

Спорът и пред настоящата инстанция се концентрира в обстоятелството относно законосъобразността на прекратяването на съществувалото между страните трудово правоотношение.

С представеното и прието като писмено доказателство по делото пред първата инстанция Заявление с рег. № 93-01-125/11.09.2024 г., адресирано до Директора на „Поделение за пътнически превози“ – София към „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, ищецът е упражнил правото си да иска прекратяване на сключения с ответника трудов договор след изтичане на уговорения между страните 30-дневен срок на предизвестие. В резултат от това и на основание чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ трудовото правоотношение е прекратено с изтичане срока на предизвестието, а именно считано от 12.10.2024 г. В тази хипотеза, както правилно е посочил и районният съд, издаването на писмена заповед за прекратяване на трудовия договор от страна на работодателя има само декларативен характер.

При предявена претенция с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ съдът се произнася само по въведените от ищеца с исковата молба доводи за незаконност на уволнението, респ. прекратяването на трудовото правоотношение, тъй като няма задължение да следи служебно за фактите, които пораждат правото на уволнение, съответно правото на прекратяване на трудовото правоотношение или надлежното им упражняване. В този смисъл предмет на преценка в случая се явяват твърденията на ищеца, че подаването на заявление за прекратяване на трудовия му договор с ответника е продиктувано от упражнени спрямо него заплахи от преките му ръководители, както и твърдяната незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение поради непосочване в съдържанието на същата на полагащото се на работника обезщетение за неизползван годишен отпуск, както и началото и размера на срока на предизвестието. Колкото до изложените едва във въззивната жалба твърдения за наличие на зачертавания и поправки в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, то същите не следва да бъдат разглеждани, тъй като не са били своевременно въведени в рамките на исковото производство.

Страните не спорят, че по време на изпълнение на трудовите си 4 задължения, ищецът е участвал в събитие, създаващо опасност за настъпване на тежък железопътен инцидент, случило се на 17.04.2024 г. Видно от представените по делото документи, приети като писмени доказателства пред първата инстанция, а именно искане на обяснение на основание чл. 193, ал. 1 КТ с рег. № 93-03-257/19.04.2024 г. и обяснение от И. Й. Д. с рег. № 93-03264/23.04.2024 г., във връзка с посоченото събитие работодателят е инициирал проверка за установяване на евентуално неспазване на трудовата дисциплина и от страна на ищеца. От събраните по делото свидетелски показания чрез разпит на свидетелите Е.С.Г. и Г.Х.Н., които съдът кредитира като ясни, последователни и лишени от вътрешни противоречия, се установява, че след 17.04.2024 г. действително ищецът е бил пуснат в домашен отпуск, доколкото се е провеждало разследване на обстоятелствата около случилото се железопътно произшествие, като след изтичането на времето на отпуск работникът е представял болнични листи. И двамата свидетели посочват, че след това ищецът е подал заявление за прекратяване на трудовото си правоотношение с ответника.

Следва да се отбележи, че след нарочни указания от първата инстанция, с уточнителна молба от 23.12.2024 г. ищецът е конкретизирал, че заплахите към него за подаване на заявление за прекратяване на трудовото правоотношение, са били отправяни от прекия му ръководител – Л.Г., като е присъствало и лицето Г.Н.. Както се посочи, по почин на ответника, и двете индивидуализирани от ищеца лица са били разпитани по делото, като от показанията им не се установява твърдяното поведение, изразяващо се в отправяне на заплахи и упражняване на принуда спрямо ищеца. Нещо повече, от изнесените и от двамата свидетели данни по делото може да се направи извод, че предприетите от страна на работодателя мерки в резултат от събитието на 17.04.2024 г., представляващи започване на проверка по случая, изискване на обяснения и пренасочване на работника към ползване на домашен отпуск, респ. към временно извършване на други трудови функции до приключване времетраенето на т.нар. разследване, е рутинен подход, приложим към работниците на ответника, а не е целенасочено поведение, целящо мотивиране на ищеца към предприемане на действия по прекратяване на съществувалото между страните трудово правоотношение. В хода на производството не са представени доказателства, които да бъдат в подкрепа на изнесените в исковата молба и уточнителните молби данни, относими към 5 периода преди подаване на заявлението за прекратяване на правоотношението и твърдяното от ищеца отношение на други работници и служители на ответника спрямо него. Не е вярно и твърдението, че ищецът не е имал конкретно място на работа, на което да може да се яви и този факт да бъде удостоверен. Видно, както от представения по делото трудов договор, така и от сключеното допълнително споразумение, в същите като място на работа е посочено Локомотивно депо София, район Подуяне, съответно район София, при ППП-София.

Неоснователно е и твърдението за незаконосъобразно прекратяване на съществувалото трудово правоотношение между страните поради липса на посочване в заповедта на полагащото се на работника обезщетение за неизползван годишен отпуск. Видно от същата, размер на обезщетението не е посочен, доколкото работодателят е намерил, че такова не се следва на работника, предвид използване на пълния обем от предвидения платен отпуск за съответната календарна година.

Колкото до липсата на изрично отбелязване в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на началото и размера на срока на предизвестие, това макар действително да е така, не е пропуск, който да може да доведе до извод за незаконосъобразно прекратяване на правоотношението между страните. Това е така, тъй като, както се посочи по-горе, при прекратителното основание по чл. 326 КТ, действието на изявлението за прекъсване на съществуващата трудовоправна връзка между страните настъпва по силата на закона след изтичане на срока, посочен в заявлението.