Решение № 644 от 18.06.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 644 гр. Стара Загора, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Невена И. като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20255530104118 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на С. И. К. от ***************** против „Стик-Кредит“ АД - гр. Шумен – по иск по по 124 ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 26 ал.

1 ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК.

Ищцата твърди, че между нея и ответника е сключен Договор за кредит № 1488078, с главница от 2500 лв. На 14.11.2025г. ищцата упражнила правата си по чл. 11 ал. 1, т. 12 ЗПК, като отправила искане към кредитора да й бъде предоставено извлечение за извършените и предстоящи плащания по процесния договор за заем.

Ответното дружество изпратило извлечение, приложено към исковата молба, от което били видни претендираните от ищцата суми. Ответното дружество претендирало 6019,98 лв. по процесния кредит, като в тях е включена и главницата от 2500 лв.

Счита, че в договора за кредит кредиторът е включил клауза, с която ищцата се е задължила да предостави в изключително кратък срок практически невъзможно за предоставяне обезпечение от потребител, ползващ се от услугите на т.н. „бързи кредити“, а именно - банкова гаранция или няколко поръчители при изключително завишени условия. В резултат, при непредоставяне на това обезпечение, на потребителя се начислявала неустойка в огромни размери, която, макар и именувана неустойка, по съществото си се явявала скрита възнаградителна лихва. Счита, че тази конструкция за оскъпяване на потребителски кредит чрез скрити лихви, именувани като неустойки, за да не бъдат включени в ГПР, е служебно известна на съда, както и фактът, че същата е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, каквато била и константната съдебна практика.

1

Видно от издаденото от ответника извлечение, ответното дружество претендирало 6019,98 лв., или 3519,98 лв. над заетите 2500 лв. Счита, че въпросните 3519,98 лв. над заетите са недължими, предвид недействителността на договора за заем и разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

Искането до съда е да постанови решение, с което да приеме за установено, че ищцата не дължи на „Стик- Кредит“ АД, сумата от 3519,98 лв. по Договор за кредит № 1488078, предвид недействителността на договора за заем. Претендира разноски.

Ответникът представя писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва иска, като неоснователен.Сочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не повличала недействителност на целия договор, доколкото същият можело да се прилага и без нея. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.

Евентуално, ако неустойката се приемела за нищожна, то същата щяла да се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърденията за нищожност на целия договор, поради това, че тя не е включена в ГПР, се явявали неоснователни.

Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това, били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на ЗПФУР, по реда на който е сключен процесният договор. Договорът бил сключен при насрещни изявления на страните, разменени чрез средства за комуникация от разстояние, и потребителят дал изричното си съгласие за сключването му, съгласно изискванията на ЗПФУР. Едновременно с това кредиторът предоставил на потребителя подробна и детайлна информация за условията на кредита още преди сключването му, което ясно се виждало и от СЕФ.

Процесният договор отговарял напълно на нормативните изисквания и правила на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за електронната търговия, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, Закона за потребителския кредит. Действията по кандидатстването за кредит, предоставяне на преддоговорна информация, запознаване с и приемане на Общите условия и сключване на договора били извършени по подробно описан в отговор начин, по който начин, още преди сключване на договора потребителят се запознавал с конкретното съдържание на договора и изразявал съгласието си да го сключи.

Кредитодателят изпратил на посочената от кредитополучателя електронна поща Общите условия и СЕФ, съдържащ цялата преддоговорна информация за искания от потребителя паричен заем, а в системата на кредитодателя бил наличен за изтегляне проект на договора за кредит. След получаването и одобрението на искането за кредит, кредитодателят изпраща на посочения от кредитополучателя електронен адрес 2 договора за паричен заем, заедно с погасителен план към него и Общите условия, приети от кредитополучателя. Потребителят се е запознал с всички условия предварително и след това е подписал договора, чрез съответните опции в системата на кредитодателя. С натискане на бутон „Подпис“, съгласно Общите условия кредитополучателят приел така предоставените му условия във връзка с договора, което действие се считало за подписване на всяка страница на предоставените по описания по-горе начин документи съобразно чл. 10 от Закона за електронния подпис и електронните удостоверителни услуги ЗЕДЕУУ и то при условията, при които последните са му предоставени. Още преди подписване на договора за заем кредитополучателят бил наясно с всички условия по него, като сам избрал параметрите и условията му. Нещо повече, в СЕФ се съдържала детайлна информация за всички условия, в това число за дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение на кредита. Едновременно с това, кредитополучателят имал възможност на всеки етап от преддоговорните отношения да се запознае подробно с условията и да се откаже от сключването на договора. Също така при ответното дружество нямало данни ищецът да е поискал условията по процесното правоотношение да бъдат уредени по друг начин. Предвид това клаузите на договора се явявали индивидуално договорени с конкретния потребител и при добросъвестно договаряне от страна на кредитодателя.

На следващо място счита, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК.

Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т.

9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно се сочело какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ В чл. 28 от Общите условия към договора, които са предоставени преди усвояване на потребителския кредит, изрично били посочени начина на изчисляване на ГПР, както и всички разходи и начина, по който се включват в ГПР и конкретните основни и допълнителни допускания за съответния продукт. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 59.10% и ГПР определен в процесния договор в размер на 23.87%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят 3 не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР се явявал сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера на тази цена. Именно поради това, законодателят установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, начинът на начисляването й, както и периодът, за който се дължи, били ясно описани в договора. По този начин и двете страни били напълно наясно с всички условия за плащане на неустойката още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, разходите по кредита и неустойката не бивало да се смесват като понятия, те нямали обща, дори близка правна характеристика и функция. Разходите, които се включват в ГПР, били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема - такава щяла да бъде дължима след сключване на договора, само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си и само за периода от срока на договора, в който кредитът не е обезпечен. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Начинът на формиране на размера на неустойката е ясно описан в договора и изцяло в полза на потребителя, същата е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, е посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично и в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него със знак „*“ и съответната бележка след плана е посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита и само за периода, в който кредитът не е обезпечен. В същия този погасителен план със знак „**“ изрично се сочело, че ако кредитополучателят предостави обезпечение, 4 сумата ще бъде преизчислена само за дните, в които не е била предоставена гаранция.

Изключително ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите бил именно пълна и изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят е наясно предварително, като е имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това. На следващо място, счита оспорената неустойка за действителна, тъй като е уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните: кредиторът е предоставил паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да бил обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия.