Решение № 172 от 30.07.2025, Районен съд - Сливница

РЕШЕНИЕ

№ 172 гр. Сливница, 30.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ангелина Г. Гергинска при участието на секретаря Мария В. И.а като разгледа докладваното от Ангелина Г. Гергинска Гражданско дело № 20241890100623 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Д. Р. И., с която против „Фератум България“ ЕООД са предявени обективно евентуално съединени установителни искове с правно основание чл. 124 от ГПК, вр. чл.

26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № 1181242 от 18.07.2022 г. или, при условията на евентуалност, за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 5 от договора;

Ищецът твърди, че е сключил с ответника процесния договор за потребителски кредит. Посочва, че съгласно чл. 5 от договора, кредитът се обезпечавал с поръчителството на дружество, свързано с ответника. За тази услуга ответникът му начислил възнаграждние. Твърди, че поради невключването на размера на това възнаграждение в ГПР, то посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния такъв. Поради това договорът противоречи на редица разпоредби на ЗПК. Счита, че това възнаграждение се явява скрита неустойка и води до обогатяване на кредитодателя. Посочва още, че процесната клауза е неравноправна, тъй като не е индивидуално уговорена.

В указания от съда срок ответникът е депозирал писмен отговор, в който оспорва предявения иск със становището, че между страните по делото е имало сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът по делото е отпуснал на ищеца заем в размер на 5000 /пет хиляди/ лева, като заетата сума е следвало да се върне заедно с уговорена лихва в срок до 18 месеца. Твърди още, че по силата на чл. 5 от договора заемателят е бил длъжен да даде подходящо обезпечение за задълженията си и при сключване на договора ищецът избрал това да стане чрез поръчителство от „Фератум Банк“ ЕАД (Малта). Сочи, че кредитополучателят е можел да обезпечи 1 задълженията си по кредита по различен начин, включително с поръчителство от избрани от него физически лица. Посочва, че самият договор за гаранция е възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от кредитора и в случай, че кредитополучателят направи избор да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора, този разход не се включвал в ГПР по кредита, защото не влизал в общия разход по кредита, съгласно § 1 от ДР на ЗПК . Моли да се постанови решение, с което да се отхвърлят предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

От представения като доказателство по делото договор № 1181242/18.07.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит, се установява, че между ищеца Д. Р. И., в качеството му на заемател, и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за заем, по силата на който „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е предоставило на ищеца сума в размер на 5000 /пет хиляди/ лева, която ищецът се е задължил да върне в срок до 18 месеца, с 18 вноски, с първа падежна дата – 17.08.2022 г., при лихвен процент в размер на 23.33 % и годишен процент на разходите по кредита в размер на 49,66 %.

В чл. 5 от договора е било уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „ФЕРАТУМ БАНК“ ЕАД в полза на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, като с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.

На следващо място, по делото се твърди от ищцовата страна, без да се оспорва от ответника, че на същата дата - 18.07.2022 г., между ищеца Д. Р. И., в качеството му на потребител, и „ФЕРАТУМ БАНК“ ЕАД, в качеството му на гарант, е бил сключен договор за предоставяне на гаранция /поръчителство/, по силата на който гарантът се е задължил да даде гаранция в полза на “ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с наредител - потребителят, с цел обезпечаване на изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и че съгласно този договор потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 2500.00 /две хиляди и петстотин/ лева.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:

За да бъде уважен предявеният иск, в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че договорът е недействителен на заявеното правно основание.

Сключеният между ищеца и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в 2 разпоредбата на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит, кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 от ЗПК.

Ищецът поддържа, че договорът за предоставяне на потребителски кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, във вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.

В частност, преценката относно действителността на процесните договор за потребителски кредит и договор за гаранция следва да се извърши, както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са сключени договорите.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания), в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася, както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 от ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК. В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесните договорни съглашения отговарят изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ („Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание“), чл. 9 - чл. 11 от ЗПК.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за предоставяне на потребителски кредит е посочен процент на ГПР – 49,66 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер, обаче, не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по 3 договора за гаранция, сключен от потребителя с „ФЕРАТУМ БАНК“ ЕАД, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.

Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че, за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на поръчителство, и то с посочено от кредитора юридическо лице. Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.

Плащането на възнаграждението за предоставяне на гаранция, обаче, не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР – 49,66 %, като този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.

19, ал. 1 от ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход, действителният ГПР се явява значително завишен.

Въпреки, че всеки един от представените договори - този за кредит и този за предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице, сключването на договора за предоставяне на поръчителство в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на поръчителство, ведно с основното задължение по кредита. С оглед изложеното, съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД по процесния 4 договор за потребителски кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита.

Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП . Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките, съдът счита, че макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.10 - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора, и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл.