Решение № 1261 от 02.06.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1261 гр. Бургас, 02.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ при участието на секретаря ЕЛЕНА Ч. НОВАКОВА като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело № 20252120100242 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по повод исковата молба на „АПС БЕТА България“ ЕООД против Т. Я. Я., с която са предявени три установителни иска по чл.422 от ГПК.

В законоустановения срок по делото не постъпва отговор на исковата молба от ответника.

В съдебно заседание процесуален представител на ищцовото дружество не се явява.

Преди съдебното заседание, в което е даден ход на делото по същество, депозира писмено становище, с което моли съда да уважи исковите претенции, като присъди на страната сторените по делото разноски.

В съдебно заседание ответникът не се явява и не се представлява.

Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

На **** г. е сключен договор за паричен заем „****“ № **** (за краткост Договора) между „СИТИ КЕШ“ ООД, заемодател, и Т. Я. Я., заемател. Договорът е сключен по реда на ЗПФУР, като неразделна част от него са Общи условия на „СИТИ КЕШ“ ООД за заеми „****“ (за краткост ОУ). Параметрите на заема са: отпусната сума 800 лева; размер на погасителна вноска – 2 по 26,70 лева и 5 по 176,37 лева, като в погасителната вноска се включва само лихва или лихва и главница, а заедно с неустойката вноските са 7 по 223 лева всяка; ден на плащане – понеделник; вид на вноска – месечна; годишен процент на разходите на заема – 47,92 %; брой вноски 7; фиксиран годишен лихвен процент – 40,05 %; дата на първо плащане – 06.05.2019 г., а на последно плащане – 04.11.2019 г.; обща сума за 1 плащане – 935,25 лева. Според Договора ГПР не включва възможни разходи, които заемателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения, както и таксите, съгласно тарифа. Според чл.6.1. от Договора заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение по начина и реда и отговарящо на условията на чл.33, ал.1 от ОУ – поръчител или банкова гаранция.

Според чл.6.2. от Договора при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 625,75 лева, която се начислява автоматично от заемодателя, като с подписване на Договора заемателят се счита уведомен за нейното начисляване. Неустойката се заплаща разсрочено съгласно включения в Договора погасителен план.

Според чл.20, ал.2 от ОУ страните се съгласяват съобщенията по електронна поща да имат силата на саморъчни подписи на страните съгласно чл.13 от ЗЕДЕУУ. По делото е приета извадка от електронна кореспонденция между страните, от която се установява, че ответникът е избрал начин за получаване на заема – чрез EasyPay. Паричен превод от заемодателя към EasyPay за сумата от 800 лева, с нареждане за плащането й на заемателя, е осъществен на **** г., като на 05.04.2019 г. сумата е изплатена на Я..

На **** г. е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания със страни „СИТИ КЕШ“ ООД (цедент) и „АПС БЕТА България“ ЕООД (цесионер), по силата на който вземането на цедента по Договора е прехвърлено на цесионера (за краткост Договор 1).

Според чл.4.3 от Договор 1 цедентът упълномощава изрично цесионера, който се задължава от името на цедента да изпраща писмени уведомления за сключената цесия до длъжниците.

По делото е прието и пълномощно от „СИТИ КЕШ“ ООД, с което упълномощава ищцовото дружество да уведомява длъжниците, описани в приложение № 1 към Договор 1, сред които е ответникът Я.. По делото е прието като приложение към исковата молба уведомление за цесия, което изхожда от ищцовото дружество, адресирано до длъжника ответник, съдържащо информация за цесията и което е получено от ответника, заедно с книжата по делото.

На **** г. е входирано в БРС заявление от ищеца за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу Я., по което е образувано ч. гр. дело № ****/2024 г. по описа на съда. На **** г. съдът издава заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 3219, с която разпорежда длъжникът (ответник в настоящото дело) да заплати на дружеството следните суми: 800 лева – главница по Договора, 135,25 лева – договорна лихва за периода от **** г. до 04.11.2019 г., 138,03 лева – обезщетение за забава за периода от 04.11.2019 г. до 28.08.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от **** г. до изплащане на вземането. Заявлението на дружеството е отхвърлено за вземане в размер на 625,75 лева – неустойка, претендирана поради непредоставяне на обезпечение, и за вземане в размер на 764,04 лева такси с отделно разпореждане № 10408/**** г. Тъй като длъжникът е уведомен за заповедта за изпълнение на основание чл.47, ал.5 от ГПК, на основание чл.415 от ГПК на заявителя е указано да предяви установителен иск.

2

По доказателствата:

Така описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото писмени доказателства.

При така установените факти съдът намира от правна страна следното:

Предявени са три установителни иска с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК и чл.86 от ЗЗД.

По уведомяването на ответника за цесията:

Ответникът е уведомен за цесията в хода на настоящото производство, като мотивите за това са следните:

Видно от съдържанието на уведомлението за цесия (л.38 от исковото производство), то изхожда от ищеца, т.е. от „новия“ кредитор. Допустимо е по силата на принципа на свободата на договаряне, съгласно чл. 9 ЗЗД, предишният кредитор (цедентът) да упълномощи новия кредитор (цесионера) да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД - в този смисъл Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане следва да се зачете – в този смисъл Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о. Налице е връчване на уведомлението за цесията на ответника с получаване на препис от исковата молба с приложенията й, поради което цесията е произвела действие по отношение на ответника.

По съществото на спора:

Ищецът основава вземанията си на договор за кредит, като се твърди, че той е сключен по реда на ЗПФУР, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора, т.е. касае се за електронен документ.

С доклада по делото, неоспорен от страните, съдът указа на ищеца, че в негова тежест е да докаже, че Договорът е подписан от Я. с електронен подпис. Според разпоредбата на чл.184, ал.1 от ГПК електронният документ може да бъде представен възпроизведен на хартиен носител като препис, заверен от страната. Следователно не съществува пречка за ищеца да представи Договора на хартиен носител, което той е сторил.

Според Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна само, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Ето защо, за да прецени дали исковете са основателни, съдът следва да установи, че вземанията произтичат от действителен договор за кредит. Доколкото ЗПК (чл.5, ал.9) урежда предоставяне на 3 потребителски кредит от разстояние, а Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) има за цел да осигури защитата на потребителите при предоставяне на финансови услуги от разстояние (чл.2 от същия), то следва да се приеме, че ЗПК е приложим в случая.

Ако Договорът не е подписан от потребителя, той би бил недействителен – аргумент от чл.22 от ЗПК. Видно е от представения от дружеството Договор, че той не съдържа саморъчен подпис на Я., нито негов квалифициран електронен подпис. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронен документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.) - т. е. електронен документ е всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Съгласно чл.

13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ електронен подпис е електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 - т. е. електронен подпис означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва. В разпоредбата на чл.

13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ изрично е регламентирано, че правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните, т. е. законодателят допуска по съгласие на страните на обикновения електронен подпис да бъде придадена стойността на саморъчен такъв. От Договора се установи, че страните са постигнали подобно съгласие помежду си, поради което Договорът е подписан от ответника с обикновен електронен подпис.

На следващо място, с Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС са дадени разяснения, които макар и да касаят друг случай, имат важно значение за тълкуване на понятието ГПР по смисъла на ЗПК. В т. 44 от посоченото решение СЕС е дал указания на българския съд да вземе предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, за да установи дали с дадена договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора така, че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла н а Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.

В процесния случай неустойката, уговорена за непредоставяне на обезпечение, очевидно представлява договорна конструкция за прикриване на допълнително възнаграждение по кредита. Кредиторът е убеден, че неустойката ще стане изискуема, затова я включва в погасителния план още при сключване на Договора и предвижда разсроченото й плащане заедно с месечните вноски за възнаградителна лихва и главница.

Няма логика да се уговоря неустойка за непредоставяне на обезпечение, при положение, че 4 такова може да се изиска още при сключване на договора. Кредиторът поставя неизпълними условия за предоставяне на обезпечение, защото ако можеше да предостави банкова гаранция за цялата сума по кредита или да осигури поръчители с доходи, надвишаващи многократно минималната работна заплата в страната, длъжникът не би имал нужда от заем. Освен това, срокът за предоставяне на обезпечение е толкова кратък, че за длъжника е почти невъзможно да изпълни поставените условията, най-малкото поради нуждата от извършване на справки в повече от една държавна институция. Ето защо кредиторът е действал недобросъвестно при уговарянето на неустойката – в този смисъл и Решение № 3 от 6.01.2025 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 1504/2024 г.

След като неустойката е скрито възнаграждение, съгласно цитираната практика на СЕС, то е следвало да се включи в общите разходи по кредита за потребителя и в ГПР, което не е направено. Така Договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент – в този смисъл е и т. 55 и т. 56 от Решение по дело С-714-22 на Съда на ЕС. Ето защо и на основание чл. 22, ал.2 от ЗПК Договорът е недействителен, поради което потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита по силата на чл. 23 от ЗПК – аргумент от решение на съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23.