Решение № 526 от 26.05.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 526 гр. С., 26.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20255530100760 по описа за 2025 година

Предявени са субективно съединени искове с правно основание чл. 22 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.

Ищцата - твърди в исковата си молба и уточняващата я такава, че предявявала иск за обявяване на нищожността на договор за паричен заем № 4648155, който бил сключен на 23.11.2022 г., съгласно чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него не бил посочен реално дължимия ГПР, и не било включено възнаграждението за поръчител. Касаело се до заблуждаваща търговска практика, която правела клаузата за ГПР неравноправна, съответно липсвала такава и договорът като цяло бил недействителен. На 23.11.2022 г. сключила договор за паричен заем №4648155, по силата на който, първият ответник (фирма) й предоставил в заем сумата от 1500 лева при фиксирани ГЛП от 40.00 % и ГПР от 48.57 %. Следвало да внесе общо дължима сума от 1733.60 лева, като сумата включвала главница и лихва. На същата дата, 23.11.2022 г., била задължена да сключи договор за предоставяне на гаранция № 4648155 с втория ответник (фирма), във връзка с договора за паричен заем и с оглед отпускането му. (фирма) трябвало да обезпечи задълженията й по договора за паричен заем. В договора било уговорено възнаграждение за гаранта в размер на 602.40 лева, което било разсрочено на вноски, които били дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по заема, като 1 кредиторът (фирма) бил овластен да приема вместо поръчителя плащанията.

И този договор бил недействителен, доколкото с него се предвиждало кредитополучателят да платял възнаграждение на гаранта, което противоречало на добрите нрави, водело до неравноправност, липсвало основание за сключването му и бил сключен като обезпечение на недействителна сделка. Договорът за паричен заем № 4648155 бил нищожен.

Същият съдържал следните нищожни неравноправни клаузи: - ГЛП бил 40 % било видно от самия договор, че лихвата била прекомерна и само на това основание договора следвало да се обяви за нищожен. Съгласно установена съдебна практика, противно на добрите нрави било да се уговаряла възнаградителна лихва, която надвишавала трикратния размер на законната лихва, в която насока цитира съдебна практика. Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва, която към 23.11.2022 г. била 10.59 % (съответно трикратния й размер бил - 31.77 %). По този начин накърнявала добрите нрави, което обуславяло извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД; -ГПР бил 48.57 % - съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма бил посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва; ГПР по скрит начин бил увеличен, тъй като в него не било включено възнаграждението за поръчител. Според чл. 22 ЗПК - когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпването на тази недействителност. Същата имала характер на изначална недействителност, защото последиците й били изискуеми при самото сключване на договора, и когато той бъдел обявен за недействителен, заемателят дължал връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В исковата молба било посочено основание за недействителност на договора, което било свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за посочване на общата дължима сума.

Изискването било въведено, като гаранция, че потребителят щял да бъде наясно, как се формирало неговото задължение. В настоящия случай, макар в договора да била фиксирана общата дължима сума, нейният размер не бил коректно посочен. На практика това не била реално дължимата сума, защото в 2 нея не били включени допълнителните плащания, които потребителят щял да направи предвид задължението да осигурял гарант като обезпечение на кредита. Клаузата за обезпечение реално увеличавала печалбата на кредитора, тъй като дори при плащане на всички задължения по заема, потребителят ще трябвало да заплати и възнаграждението на гаранта. Ето защо посоченият в договора ГПР не отговарял на действителните разходи, доколкото не включвал сумата за обезпечението. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4, във вр. с чл. 68д, ал.

1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Процесният договор не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което бил нищожен. Съгласно чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК договорът за потребителски кредит следвало да съдържа и ГПР по кредита и общата сума, която била дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочели взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, по определения в приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление давало информация на потребителя, какъв бил размерът на ГПР, и общо дължимата сума по договора. Годишният процент на разходите, представлявали така нареченото "оскъпяване" на кредита, и включвали всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва, и се изчислявали по специална формула. В ГПР следвало да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът щял да направи, и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно били включени в него, и как се формирал същия. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разберял, какъв реално бил процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), които били изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. За 3 неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следял служебно и следвало да се произнесе независимо дали страните били навели такива възражения или не, в който смисъл сочи съдебна практика. Доколкото в случая се касаело за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следял служебно по аргумент от т. 1 на TP № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за паричен заем можело да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведели такъв довод. За да се отговорело на въпроса дали договорът бил нищожен, поради противоречие със закона, следвало да се имали предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК - „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“. Сред тях бил чл.

22, съгласно който, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК, договорът трябвало да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който бил свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита, и общата сума, която била дължима от потребителя, които били изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочвали взетите предвид допускания, които били използвани при изчисляване на ГПР. Принципно нямало пречка страните по договор да уговаряли заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, която била изчислена като основен лихвен процент на БНБ плюс десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не била ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Действително с ПМС № 72/08.04.1994 г. (отм.) бил определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба §1 било отменено РМС № 1238/1951г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъдел определен нов максимален размер.

Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче, бил ограничен от нормата на чл. 9 ЗЗД, съгласно която, страните можели свободно да определели съдържанието на договора, доколкото то не противоречало на добрите нрави. Съгласно разясненията, които били дадени в ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, добрите нрави били неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които 4 изхождали от принципа за справедливост, били общоприети в обществото и субектите на правото следвало да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност, законът им бил придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считали сделки, с които неравноправно се третирали икономически слаби участници в оборота, които използвали недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и прочие. Договорът за поръчителство само формално представлявал отделна гаранционна сделка, а в действителност се явявал част от кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство несъществувало, а целта на сделката била да се уговорело допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК. Доколкото в тези хипотези се целяло постигане на запретен от закона правен резултат, чрез използване на законни средства, което съставлявало дефиницията за заобикаляне на закона, договорът за поръчителство бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, и обстоятелството, че формално бил сключен с различен правен субект от кредитора, не можело да доведе до неговото саниране, в която насока сочи съдебна практика. Налице бил договор за предоставяне на гаранция, който бил сключен с предварително определено от кредитора по договора за паричен заем юридическо лице-гарант, което представлявало свързано с кредитора дружество, тъй като (фирма) било едноличен собственик на капитала на (фирма). В договора било предвидено възнаграждението за поръчителството да се плащало в полза на кредитора /а не на гаранта/ заедно с погасителните вноски по кредита. При тази правна конструкция гарантът нито носел риска от неизпълнение, нито реално получавал уговореното възнаграждение, нито упражнявал суброгационните си права при плащане. Единственият правен и икономически ефект от сделката бил кумулиране в полза на (фирма) на допълнителен финансов приход от 602.40 лева, който представлявал престацията на потребителя по гаранционната сделка. При липсата на който и да било от елементите от същественото съдържание на договора за поръчителство, процесната сделка не представлява такъв договор, а по съществото си била съглашение за въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора по договора за паричен заем, чието възникване 5 му било известно при сключването на договора. Следователно.

Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлявало част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на §1, т. 1 от ДР на ЗПК, и следвало да бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не било сторено, поради което договорът за кредит се явявал сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а процесният договор за предоставяне на гаранция бил нищожен съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т.