Разпореждане № 1541 от 26.03.2026, Районен съд - Монтана

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 1541 гр. Монтана, 26.03.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ЧЕТВЪРТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АНЕЛИЯ ЦЕКОВА като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ ЦЕКОВА Частно гражданско дело № 20261630101185 по описа за 2026 година

Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „П.К.Б. за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение срещу Длъжник Н.М.С., ЕГН

********** Настоящ адрес: ***, ***

***************, обл.Стара Загора и Длъжник А.Н.М., ЕГН ********** Настоящ адрес: ***, *** ***************, обл.Стара Загора.

Съдът намира, че следва да отхвърли предявените суми, освен главницата по договора по следните съображения:

Настоящият съдебен състав намира, че по отношение на процесния договор за кредит приложение намират разпоредбите на ЗПК, доколкото по своята същност облигационното правоотношение между страните представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Специалният закон въвежда императивни изисквания към съдържанието на тези договори, като отклонението от част от тях води до недействителност на съглашението на основание чл. 22 ЗПК. Видно от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.

12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съдът служебно следи за наличието или обоснована вероятност за наличието на нищожни клаузи по потребителските договори и ако намери, че са налице такива, то вземанията, основани на тях, се приемат за недължими – аргумент от чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК вр.чл.7 ГПК.

1

Сключеният между *************** Договор за потребителски кредит има характер на потребителски договор.

Сумата за възнагражденията за допълнителни услуги съдът намира, че се основава на нищожни клаузи, доколкото начислени по този начин – към месечните погасителни вноски, се явяват дължими в нарушение на принципа за справедливост в гражданските отношения и води до скрито оскъпяване на заема. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 10а ал. 2 ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Настоящия състав, счита че включените в процесния - възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги представляват действия свързани с усвояването и управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че са същински допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.

Също така с този пакет се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърлят определения фиксиран процент от 50,00 %, т. е. са над максимално допустимия петкратен размер, определен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото е отпусна сума, а цената за пакета се доближава до самия разрешен кредит, без да е включена фиксирания лихвен процент, а съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включен и той. Така се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не съставляват плащане за услуга, а прикрити разходи по кредита, с които се надхвърлят допустимите разходи по чл. 19, ал. 4 ЗПК. А съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК – всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.

Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че процесния договор не отговаря на императивните изисквания на закона.

Макар и в договора да са посочени както размерът на кредита, ведно с всички дължими от потребителя суми, така и годишният процент на разходите, който се явява над предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, то така посоченият ГПР не отговаря на действителния, тъй като в него не са включени разходите за допълнителни услуги.

С оглед гореизложеното, съдът намира, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК – поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК.

Съгласно принципните разяснения, дадени в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася, както за гражданските договори, така и за търговските сделки 2 арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно.

Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Съгласно решение № 1359 от 11.03.2009 г. по гр. д. № 15/2007 г. на ВКС, ІV ГО няма установен универсален критерий кога договорената лихва е несъвместима с добрите нрави. Този въпрос се решава конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не само нейния размер, но и размера и валутата на предоставения капитал, срока на ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва, нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера й.

Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства (чл. 26 ЗЗД). Видно от съдържанието на нормата, законодателното уреждане на случаи, в които договор или клауза от него ще е нищожна, когато при нормативната уредба законодателят се е ръководел от принципа добрите нрави да не се накърняват, привързва нормативно уредената хипотеза към основание на чл. 26, ал. 1 предложение първо ЗЗД, без да изключва преценката на съда за недействителност поради противоречие с добрите нрави за неуредените хипотези Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Съгласно Решение № 285 от 12.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1511/2018 г., IV, решение по гр. д. № 2944 по описа за 2021 г. Трето г. о и др. добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им (например иск за присъждане на неустойка, вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и годишен процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно.

Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на потребителя при сключен от него договор за кредит. В своята практика ВКС приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В този смисъл са решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, Второ 3

ГО; решение по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, Второ ГО; решение по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, Второ ГО; определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, Четвърто ГО, определение № 527 от 09.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022 г. на ВКС, Трето ГО.

Трикратният годишен размер на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, формирана като сбор от основен лихвен процент на БНБ плюс 10 процентни пункта е 30 % /основен лихвен процент към датата на сключване на договора – 0. 00 %, плюс 10 %/, а дневният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е равен на 1/360 част от годишния размер, определен по ал. 1 /чл. 1 от Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/.

Настоящият състав на съда споделя цитираната съдебна практика по приложението на ЗЗД, съгласно която трайно е прието като общо правило, че противоречи на добрите нрави да се уговаря възнаградителна лихва по обезпечен кредит, надвишаваща размер, съпоставим с двукратния размер на законната лихва, а за необезпечен кредит – надвишаваща размер, съпоставим с трикратния размер на законната лихва за забава.

Съглашението за договорно възнаграждение като закупен пакет по допълнителни услуги по договор не може да бъде заместено от повелителни норми на закона, защото такива не са въведени от законодателя, в т. ч. съдът не намира основание да замести тази клауза с разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Ето защо и по мнение на настоящия състав нищожността на клаузата от договора, уговаряща размер на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, води до нищожност на договора в тази част.

Настоящият състав споделя взетото принципно решение в Определение № 527 от 09.06.2022 г. по гр. дело № 151/2022 г. на ВКС, ГК, в което ВКС посочва, че: "приемането на норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания при кратно надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва, противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния процент на разходите. Когато законодателят, ръководейки се на свой ред от изтъкнатите по-горе принципи, които прилага и съда, въведе норма като коментираната във въпроса, нейното нарушаване влече нищожност поради противоречие със закона, което именно прaвно положение съдът императивно е длъжен да съобразява в обсега на дължимата защита и санкция. Това положение не изключва съдебната проверка за съответствие на всеки договор с добрите нрави, включително след влизане в сила на императивна норма, посочила законодателно максималния праг на търпимост за някои уговорки, в този смисъл и крайна граница за годишния процент разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност съгласно чл. 22 ЗПК" 4

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед на горното съдът намира, че следва да се присъди единствено главницата, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - Решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ГК, след като искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или то е налице обоснована вероятност за това – В този смисъл Определение № 521 от 26.10.2023 по в.ч.гр.д. 368/2023 г. на ОС – Монтана, Решение № 216 от 10.10.2023 г. по ч.гр.д. 298/2023 на ОС – Монтана, Определение № 445 от 19.09.2023 по в.ч.гр.д. 301/2023 г. на ОС – Монтана и др.

От друга страна не са налице никакви доказателства по какъв начин са определени таксите, начислени по повод вземането.