Решение № 5149 от 07.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5149 гр. София, 07.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело № 20231100510728 по описа за 2023 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивни жалби на „Топлофикация София“ЕАД (ищец по делото) и В. Й. (ответник) срещу Решение 10995 от 26.06.2023г., постановено по гр. д. № 10222/2023г. по описа на Софийски районен съд, 33 с-в.

„Топлофикация София“ЕАД обжалва решението в частта, с която са отхвърлени исковете за цена на услугата „дялово разпределение“ и за мораторни лихви върху уважените главници за цената на ТЕ и цена на услугата „дялово разпределение“.

Изтъква оплаквания срещу изводите на СРС за липса на забава.

В. Й. обжалва решението в уважителната спрямо нея част за главница за цена на ТЕ с оплаквания, че се отказала от наследството и на своя баща и не е съсобственик в имота и посочва, че представя вписан след ход на устните състезания пред СРС отказ от наследство. Към жалбата обаче няма приложено описаното в нея удостоверение за отказ от наследство.

От „Топлофикация София“ЕАД е постъпил е отговор на жалбата на В. Й., с който тя се оспорва и се иска потвърждаване на решението в обжалваната от ответницата част.

СГС след проверка по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение неговата правилност въззивния съд е ограничен до оплакванията в жалбата и императивните материални норми.

СГС след преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на събраните по делото доказателства жалбата на ищеца за частично основателна.

Жалбата на ответницата по исковете В. Й. е неоснователна.

1

По жалбата на ответницата В. Й. :

Спорен е въпросът за съществуването на договорно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия. Единственото оплакване в жалбата, че тази ответница не е потребител е обосновано с липса на право на собственост у нея или вещно право на ползване, които оплаквания са базирани на твърдение за извършен от нея отказ от наследството на Р.Г.И., извършен през 2023г..

Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл.

150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, „клиенти на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот презюмирано е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване.

В конкретния случай се установява от представеното удостоверение за наследници изх. № 241/01.04.2004г. /л. 30 от делото пред СРС/ и от съдебно удостоверение изх.№ 14973/17.03.2022 г. по гр. дело № 13620/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 39 с-в /л. 102 от делото пред СРС/, че ответниците В. Р. Й. и Л.

Р. Г., заедно с Г.Р.Г. – длъжник в заповедното производство по ч.гр.д. 39541/2022г. по описа на Софийски районен съд, 33 с-в, са деца на починалия на 22.01.2004г. Р.Г.И. и на починалата на 18.07.2020г. С.С. Г. – съпрузи, които са притежавали в режим на СИО правото на собственост върху процесния недвижим имот, видно от представения по делото договор за продажба на държавен недвижим имот от 09.06.1988г.

Следва да се отбележи, че макар и във въззивната жалба на ответницата Й. да е наведено възражение, че се е отказала и от наследството на баща си Р.Г., то същото е преклудирано, като направено за пръв път с жалбата, а включително след указания на въззивния съд не е представено доказателство за такъв отказ. По делото е представено единствено удостоверение за отказ от наследството на нейната майка (С.

Г.). Нещо повече, по делото е представена и приета молба от 08.08.2018г., неоспорена от ответниците, от С.С. Г., В. Р. Й., Л. Р. Г. и Г.Р.Г. до изпълнителния директор на ищцовото дружество /л. 42 от делото пред СРС/, подписана от всички гореизброени лица, в която последните се легитимират като съсобственици по наследство от Р.Г.И., което сочи на приемане на наследството с конклудентни действия. Поради изложеното съдът приема, че ответницата В. Р. Й. е съсобственик на процесния апартамент, в качеството на наследник на баща си Р.Г. с посочената от СРС квота от 1/8 част от имота и поради липсата на други оплаквания срещу решението нейната жалба е неоснователна.

По жалбата на ищеца в частта срещу решението за отхвърляне на претенциите за цена на услугата „Дялово разпределение“ срещу двете ответници СГС намира решението за неправилно. По делото е представен договор за извършване на тази услуга между ищеца и третото лице помагач (л.10-17). Неправилен е и изводът, че договора между ЕС и ТЛП е прекратен. Видно от него самия е предвидено, че действието му автоматично се продължава при липса на възражения от възложителя (Етажната собственост)-ръкописния текст подписан от представителите на ЕС, тоест след м.10.2004г. (когато е изтекъл първоначалния тригодишен период) договора е станал безсрочен и няма данни да е бил прекратен. Тази претенция е основателна срещу всяка от двете ответници, но в различен размер съответен на квотата им в правото на собственост върху имота.

2

Претенцията относно целия имот е за 36,77 лева (видно от заявлението и заповедта по чл. 410 ГПК) Л. Г. има 7/16 ид. части от имота и следва да отговаря за толкова части от претенцията или за сумата 16,09 лева, но ищецът претендира от нея със заявлението и исковата молба сумата от 12,25 лева. Следователно искът срещу Л.

Г. за цената на услугата дялово разпределение за периода м.06.2019г.-м.04.2021г. е изцяло основателен. Решението с което е отхвърлен е неправилно и следва да се отмени и искът срещу нея да бъде уважен в съответствие с диспозитивното начало до пълния му размер.

В. Й. има 1/8 от имота и отговаря за съответната част от цената на тази услуга или за сумата от 4,59 лева. Решението с което искът срещу нея е отхвърлен до размер на сумата от 4,59 лева за периода м.06.2019г.-м.04.2021г. е неправилно и следва да се отмени, а искът да се уважи до този размер, като в частта за разликата, която е отхвърлена следва да се потвърди.

Неоснователно в тази връзка е възражението за изтекла погасителна давност по отношение на цената на тази услуга. СГС съобразява императивната норма на чл. 3, т.

2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците (обн. ДВ, бр. 28/24.03.2020 г.), съгласно който за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправни субекти. Поради това на основание разпоредба на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП в този период срокът е спрял до отмяна на извънредното положение. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗдр (обн. ДВ, бр.

44/13.05.2020 г.) сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, обявено с решение на 13.03.2020 г., и за преодоляване последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник". Законът е обнародван в ДВ бр. 44 от 13.05.2020 г. и влиза в сила на същата дата. Следователно тригодишният давностен срок за вземанията е спрял да тече през периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. или за 69 дни.

Вземането за цена на услугата дялово разпределение е безсрочно (в ОУ на ищеца няма срок за плащането му) и следователно веднага изискуемо съгласно чл. 69 ЗЗД и на основание чл. 114 ЗЗД давност започва да тече от края на всеки месец за който се отнася вземането. Вземането за м.06.2019г. е изискуемо от 01.07.2019г. и давност би изтекла по общият ред на ЗЗД на 01.07.2022г., но с оглед нейното спиране за 69 дни, то към деня на заявлението по чл. 410 ГПК (22.07.2022г.) тя не е изтекла.

Същото е и с другите месечни вземания за цената на тази услуга.

Исковете за мораторни лихви изтекли преди делото върху цената на услугата „Дялово разпределение“ правилно са били отхвърлени. Както се посочи, вземането е безсрочно и за настъпване на забава е необходима покана, а такава не е твърдяна и установена по делото и забава за това вземане няма на ответниците до заявлението по чл. 410 ГПК, което има функцията на покана.

По исковете за изтекли преди делото мораторни лихви върху цената на ТЕ.

Жалбата срещу решението с което този иск е отхвърлен срещу Л. Г. следва да се остави без уважение, но не по мотивите на СРС, които са неправилни, а поради новонастъпили обстоятелства-плащане в хода на въззивното дело.

Неправилни са изводите на СРС за липса на забава в плащането на цената на ТЕ. Според клаузата на чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД, одобрени с Решение № 0У1/27.06.2016 г. на КЕВР клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 3

45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия от 2016 г., продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т. е. ако не са заплатени в 45-дневен срок след издаване на обща фактура за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Ето защо, купувачът дължи лихва за забава само върху сумата по окончателната фактура за отчетния период. Тъй като срокът за плащане на задълженията по общите фактури е определен в Общи условия от 2016 г. (чл. 33, ал. 2), то не е необходима покана, за да бъдат поставени ответниците в забава (арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД).

Трайно в съдебната практика се приема, че при действие на ОУ на ищеца по делото влезли в сила от м.08.2016г. срокът за плащане по изравнителните фактури тече от издаване на фактурата. Предвид изложеното е налице забава на ответника за плащане на задължението за потребена топлинна енергия.

Л. Г. в хода на въззивното производство е представила доказателства, че е заплатила на 12.03.2024г. в полза на ищеца присъдената срещу нея с решението на СРС цена на топлинна енергия от 2255,40 лева, както и на същата дата е заплатила лихва върху присъдената срещу нея цена на ТЕ. Доказва плащане на сумата от 445,93 лева за лихва. Лихвата дължима от нея върху сумата от 2255,40 лева за процесния период от 15.09.2020г. до 04.07.2022г. е в размер изчислен от съда на 412,27 лева.

Ищецът обаче е претендирал от нея 333.05 лева. Следователно претенцията за изтекла в периода от 15.09.2020г. до 04.07.2022г. лихва за забава в плащането на главницата за ТЕ е изцяло погасена с плащане в хода на делото.

Решението в тази му част, с която тази претенция е отхвърлена подлежи на потвърждаване, но ответницата по тази претенция Л. Г. дължи на ищеца – въззивник разноски за въззивното дело, тъй като плащането е направено след образуване на въззивното дело и следователно тя е дала повод за въззивното производство срещу нея и дължи съответната част от половината от сторените от ищеца разноски, защото ищецът търси еднакви суми от двете ответници и съответно сторените от него разноски са за въззив и срещу двете или следва да се разделят наполовина и при уважаване на неговата жалба, респективно в хипотеза на неуважаването , но поради плащане в хода на въззивното дело Л. Г. му дължи съответна част от половината от разноските за въззивното дело. Обжалвания спрямо нея интерес е 333.05+12,25+ 2,27 = 347,57 лева, а резултатът е негативен за нея в размер на 345,30 лева или за 99,00 % следователно тя дължи на ищеца разноски за въззивното дело в размер на 123,75 лева (99% от половината от разноските на ищеца за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение при признат от съда общ размер на последното от 100,00 лева, а не исканите 300).