Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 499 от 16.04.2025, Окръжен съд - Стара Загора

Съд
Окръжен съд - Стара Загора
Дело
Въззивно частно гражданско дело 239/2025
Вид
Определение № 499
Подписан
16.04.2025
В сила
16.04.2025
Състав
Пламен Стефанов Златев, Веселина Косева Мишова, Мариана Мавродиева Мавродиева

Цитирани разпоредби

  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 411, ал. 2, т. 2, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 411, ал. 2, т. 2, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • член 3, буква ж) · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 499 гр. Стара Загора, 16.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Мариана М. Мавродиева

Веселина К. Мишова като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно частно гражданско дело № 20255500500239 по описа за 2025 година Производството по делото е образувано по частна жалба от „П.К.Б.“, чрез юрисконсулт Ивета Тенева, срещу разпореждане № 482/10.03.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 240/2025 г., по описа на Районен съд – Ч., в частта с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение против З. Р. П. и Б. М. Б. за заплащане на сумата за 1022,65 лв. договорна (възнаградителна) лихва за периода 20.09.2023 г. – 04.10.2024 г.; лихва за забава в размер на 476,15 лв. и законната лихва в размер на 278,80 лв. за времето от 04.10.2024 г. до 29.01.2025 г.

Частният жалбоподател поддържа в жалбата си, че заповедният съд не разполага с възможност в рамките на това производство да се произнася по валидността на сделката. Оспорват се изводите на заповедния съд за това, че уговорения ГПР не отговаря на изискванията на специалния ЗПК. В тази връзка сочи, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методиката на формиране на разходите при уговорен фиксиран лихвен процент. Подобно задължение било мислимо само при плаващ процент на договорната лихва.

Поддържа, че уговореният ГПР не противоречи на изискванията на чл. 19, ал.

4 от ЗПК. Счита, че поначало предвидени в закона сделки не могат да се сключват в противоречие със закона. По отношение вземанията за лихва за забава, счита, че същата е дължима като законова последица от допуснатата забава. Иска съдът да отмени обжалваното разпореждане и да постанови издаване на заповед за изпълнение.

Въззивният съд намира, че частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните:

Заповедният съд е бил сезиран с подадено заявление по чл. 410 ГПК от 1

„П.К.Б.“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение срещу З. Р. П. и Б. М. Б. за вземания произтичащи от договор за потребителски кредит. За да отхвърли заявлението в обжалваната част, първоинстанционният съд е приел, че описания ГПР не са отчетени вземанията по пакета допълнителни услуги. Те представлявали част от задължението по договора и се е позовал на решение на СЕС С-714/22 , в което се приемало, че когато в договора не е посочен правилен ГПР, тъй като не са включени в него възнаграждения за услуги, целият договор може да се приеме за нищожен на основание чл.22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК .

Разпореждането е правилно.

Годишният процент на разходите представлява част от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК , като неспазване на изискването за посочването му представлява основание за недействителност на същия на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР отразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения и т.н.), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. От тази обща законодателна уредба се извежда ролята на ГПР като ориентир за обосноваване на информирано икономическо решение на средния непрофесионален потребител, който има възможност да избира между различни по вид и условия кредитни продукти. Именно с оглед възможността за извършване на сравнение между различни продукти, законът въвежда единна формула за изчисляване на ГПР, приложима във всички случаи на потребителско кредитиране - чл. 19, ал. 2 ЗПК . При изчисляване на ГПР, съгласно посочената в приложение № 1 от ЗПК формула за база се вземат разходите и допусканията, посочени в самия договор за кредит. Оттук следва извода, че за да отговаря на изискванията по чл. 10, ал. 1 ЗПК за яснота и разбираемост, договорът за кредит следва да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл. 19, ал. 2 ЗПК , но така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т. н) да са упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР. В практиката на СЕС е проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване (така Решение от 20 септември 2018 г. по дело C 448/17 на СЕС). Не може да се сподели разбирането, изложено от жалбоподателя, че посоченото изискване е неприложимо при фиксиран лихвен процент на договорното възнаграждение.

Независимо от изменимостта на лихвения процент, договорът следва да съдържа всички допускания, при които е изчислен ГПР, тъй като неговата величина включва не само възнаградителната лихва, но и други разходи. Дори при фиксиран лихвен процент, не отпада необходимостта потребителят да извърши сравнение с други сходни продукти, за да вземе информирано 2 пазарно решение, каквато всъщност е идеята изобщо за ГПР.

В случая към заявлението е представен договор за потребителски кредит № 40019798380, в който ГПР е посочен само като цифрова величина, без посочване на отделните компоненти, които го формират. Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C 714/22, постановено по тълкуване на Директива 2008/48, същата следва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби от Директивата допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

На следващо място с решение на СЕС по дело C2002/3134, предмет на разглеждане на което е именно съответствието на разпоредбите на договори за кредит, сключени от заявителя „П.К.Б.“ ЕООД, с правилата на общностното право, е дадено тълкуване, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

В случая, при прибавянето на и разходите за допълнителни услуги към ГПР, величината на този коефициент би надхвърлила ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

С оглед на изложеното и като е зачел приложението на чл. 23 ЗПК, присъждайки само чистата стойност на кредита, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно разпореждане.

Неоснователно е становището на жалбоподателя за невъзможността в производството по чл. 410 от ГПК и сл. да се извършва проверка за действителността на договарянето. Подобен довод е в пряко противоречие с нормата на чл. 411, ал. 2, т. 2, т. 3 ГПК, според която съдът извършва проверката за накърняване на императивни правни норми. Именно такава е проверката за нарушаване на правилата за потребителска закрила.

Водим от горните мотиви, Окръжният съд

ОПРЕДЕЛИ:

3

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 482 от 10.03.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 240/2025 г. по описа на Районен съд – Ч..

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4