Решение № 441 от 26.07.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 441 гр. С., 25.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20231800500017 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 133 от 04.11.2022 г., постановено по гр. д. № 729/2022 г. по описа на РС – Б., е признато за установено, че „Л.К.“ ООД не дължи на Земеделска кооперация „Т.“ следните суми: сумата от 5945 лв., представляваща главница; сумата от 6547.32 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва с начална дата на дължимост 16.06.2011 г.; сумата от 1067.22 лв., представляваща неолихвяема сума за лихва; сумата от 690.26 лв., представляваща разноски по дело, за които суми е издаден изпълнителен лист от 16.12.2011 г. по ч. гр. д. № 26338/2011 г. на РС - С. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 30.06.2011 г. по ч. гр. д. № 26338/2011 г. по описа на РС - С., въз основа на който изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 73/2022 г. по описа по описа на ДСИ при РС - Б. поради погасено по давност право на принудително изпълнение, както и че не дължи следните суми: сумата от 186 лв., представляваща неолихвяема сума - такса по т. 29а ТТР към ЗЧСИ; сумата от 500 лв., представляваща неолихвяема сума за адвокатско възнаграждение; сумата от 1672.98 лв., представляваща неолихвяема сума – такса по т. 26 ТТР към ЗЧСИ, които суми представляват разноски по изпълнително дело № 20228380401329 по описа на ЧСИ Милен Бъзински с рег. № 838 и с район на действие СГС , тъй като същите са направени по новообразувано изпълнително дело, 1 вземането по което е погасено по давност към датата на образуването му.

С решението в полза на ищеца са присъдени и разноски.

Решението е обжалвано изцяло от ответника в първоинстанционното производство с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му и постановяване на друго решение, с което исковете бъдат отхвърлени и се присъдят разноски на ответника.

Въззиваемият – ищец в първоинстанционното производство, е депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за правилност на решението и се иска потвърждаването му.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните съображения:

Доводите във въззивната жалба /изложени на последно място, но доколкото касаят допустимостта на решението, следва да се обсъдят преди останалите/, че решението е недопустимо като постановено по недопустими искове, петитумът на които, възцроизведен в диспозитива на решението, влизал в противоречие с цитирана задължителна съдебна практика и по същество отричал стабилитета на издадената и влязла в сила заповед за изпълнение, са несъстоятелни. Съдът е разгледал и се е произнесъл по допустими искове с правно основание чл. 439 ГПК, тъй като съдът има задължението - и в случая го е изпълнил - да разтълкува действителната воля на страните. Волята на ищеца в случая е напълно ясна при изложените в исковата молба твърдения и доводи – оспорва се вземане, за което има висящо изпълнително производство, с твърдение за изтекла погасителна давност. Ненапълно надлежно формулираният петитум на исковата молба не води до извод за недопустимост на исковете, след като от исковата молба като цяло може да се разбере каква е действителната воля на ищеца, като именно отчитайки тази действителна воля в диспозитива на решението първоинстанционният съд изрично е посочил, че сумата от 5945 лв., представляваща главница, сумата от 6547.32 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, сумата от 1067.22 лв., представляваща неолихвяема сума за лихва, и сумата от 690.26 лв., представляваща разноски по дело, не се дължат поради погасено по давност право на принудително изпълнение, а сумата от 186 лв., представляваща неолихвяема сума - такса по т. 29а ТТР към ЗЧСИ, сумата от 500 лв., представляваща неолихвяема сума за адвокатско възнаграждение, и сумата от 1672.98 лв., представляваща неолихвяема сума – такса по т. 26 ТТР към ЗЧСИ, които представляват разноски по изпълнително дело № 20228380401329 по описа на ЧСИ Милен Бъзински, не се дължат поради това, че са направени по новообразувано изпълнително дело, вземането по което е погасено по давност към датата на образуването му. Това именно е надлежното произнасяне по предявените искове и тълкуването на волята на 2 съда в посочения от въззивника смисъл е плод на неговото неразбиране /в случай, че той наистина го тълкува по този начин и доводът не е наведен самоцелно с оглед постигане на желания резултат, което именно съдът намира, че е налице в случая, тъй като от осъществената по делото защита от въззивника е видно, че той е напълно наясно със същността на предявените искове и на дадената от съда защита на претендираното право с постановеното решение/.

За да отхвърли исковете, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на принудителното изпълнение, са погасени по давност /изтекла в периода 17.05.2013 г. - 17.05.2018 г./, тъй като от датата на последното изпълнително действие - налагане на възбрана на 17.05.2013 г., не са извършвани изпълнителни действия за период от 5 години, а възражението на ответника, че давността е прекъсната с направено от длъжника през 2018 г. признаване на вземането е неоснователно.

Както е прието и в първоинстанционното решение, не са спорни между страните, а се установява и от представените копия на изпълнителни дела, че на 16.12.2011 г. по ч. гр. д. № 26338/2011 г. по описа на РС – С. е издаден изпълнителен лист въз основа на заповед от 30.06.2011 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 26338/2011 г. по описа на РС – С., с който „Л.К.“ ООД е осъдено да плати на Земеделска кооперация „Т.“ следните суми: сумата от 5945 лв. – главница за неплатена селскостопанска продукция по договор от 30.04.2009 г., ведно със законната лихва върху тази главница от 16.06.2011 г. до окончателното плащане; сумата от 1067.22 лв. - лихва за периода от 19.09.2009 г. до 03.06.2011 г.; сумата от 690.26 лв. - направени разноски по делото. По молба на ответника от 28.01.2013 г. е образувано изпълнително дело № 20138380400732 по описа на ЧСИ Милен Бъзински въз основа на горепосочения изпълнителен лист, като на 28.01.2013 г. са изпратени запорни съобщения за налагане на запори на вземанията на ищеца по банковите му сметки в банките в страната /получени от банките на различни дати в периода от 05.02.2013 г. до 11.02.2013 г./, а на 25.04.2013 г. е изпратено искане за вписване на възбрани на седем недвижими имота, собственост на длъжника, като възбраните са вписани в СВп – Б. на 17.05.2013 г. След тази дата валидни изпълнителни действия не са извършвани по изпълнителното дело, а с постановление от 09.02.2022 г. е прекратено изпълнителното производство по искане на ответника /молба от 09.02.2022 г., като на същата дата са изпратени до банките в страната съобщения за вдигане на запорите по сметките на ищеца, както и искане до СВп - Б. за заличаване на вписаните възбрани върху недвижимите имоти и с протокол, в който не е посочена дата, е върнат оригинала на изпълнителния лист/. По молба от 23.02.2022 г. на ответника е образувано на същата дата изпълнително дело № 20228380401329 по описа на ЧСИ Милен Бъзински въз основа на същия изпълнителен лист и е изпратено искане /пак на същата дата/ до СВп – Б. за вписване на а възбрани върху същите седем недвижими имота, собственост на ищеца, като възбраните са вписани в СВп - Б. на 04.03.2022 г.

По молба на ответника от 30.03.2022 г. изпълнителното дело №20228380401329 по описа на ЧСИ Милен Бъзински е прехвърлено на ДСИ 3 при РС - Б., като с разпореждане от 18.04.2022 г. е образувано изпълнително дело № 20221810400073 по описа на ДСИ при РС - Б..

Ответникът в отговора на исковата молба е навел възражение, че давността е била прекъсната в началото на 2018 г. чрез признаване на дълга от ищеца, изразяващо се в предаване от него на ответника на един плуг, който след смъртта на председателя на ответника бил върнат на ищеца по негово искане, за което бил съставен писмен документ - разписка. Същата е представена по делото и е с дата 03.02.2022 г., като според съдържанието Я.И.К. е върнал на представител на „Ф. ЖБ“ ООД плуг, собственост на това дружество, който бил даден назаем на кооперация „Т.“.

При преценка на горните факти, както и на свидетелските показания, първоинстанционният съд е направил изложените по-горе /в резюме/ изводи, с които е обосновал крайния извод за основателност на исковете.

Съобразно изложените във въззивното производство доводи спорът пред настоящата инстанция се свежда до това в кой период е текла погасителната давност и прекъсната ли е давността с твърдяното признаване на вземането от ищеца - длъжник.

В тази връзка във въззивната жалба са изложени на първо място доводи за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че срокът на погасителната давност е изтекъл в периода от 17.05.2013 г. до 17.05.2018 г.

Тези доводи са основателни, тъй като в решението не е съобразен фактът, че до приемането на ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, е действало ППВС № 3 от 18.11.1980 г. по гр. д. № 3/80 г., съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. Т. е. с образуването на 28.01.2013 г. на изп. д. № 20138380400732 по описа на ЧСИ Милен Бъзински е прекъсната погасителната давност за вземанията и за периода до отмяната на ППВС № 3 от 18.11.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС давност не е текла – в този см. и ТР № 3 от 28.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 3/2020 г., ОСГТК. Такава е започнала да тече от 26.06.2015 г., съответно до 17.05.2018 г. тази давност не е изтекла /като са правилни изводите на първоинстанционния съд относно приложимостта съгласно чл.

117, ал. 2 ЗЗД на 5-годишния давностен срок в случая, но същото се излага само за пълнота на изложението и не се коментира подробно в настоящото решение, доколкото оплаквания за неправилност на решението в тази част не са навеждани/.

Основателността на така обсъдените доводи на въззивника обаче не променя крайния извод за основателност на исковете, тъй като и след започване течението на новата давност е изтекъл период от 5 години /а дори и по-дълъг/, през който не са извършвани валидни изпълнителни действия.

Срокът на погасителната давност е изтекъл на 26.06.2020 г. /а едва през 2022 г. са извършени изпълнителни действия, прекъсващи давността – налагане на възбрани по новообразуваното изп. д. пред ЧСИ Милен Бъзински/.

Същевременно не е доказано възражението на ответника за наличие на 4 признаване на вземането от длъжника по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, както правилно е прието и от първоинстанционния съд. Изложените в тази връзка доводи в първоинстанционното решение се споделят от въззивната инстанция, като следва да се добави и следното с оглед наведените във въззивното производство доводи от страните:

Както правилно е прието от първоинстанционния съд, не се установява надлежно по делото кога е предаден плугът от ищеца на ответника. Според показанията на свид. В. през 2019 г. плугът все още се е намирал у ищеца, а според показанията на свид. К. плугът бил предаден на ответника през 2018 г.

От една страна свид. К. е член на кооперацията и син на починалия неин председател /който обаче е бил действащ такъв в релевантния период/, при което е възможно неговите показания да не са напълно обективни. Това обаче не се отнася за показанията на свид. В.. Ако същите бъдат кредитирани, то отново не се установява надлежно кога плугът е предаден на кооперацията, но е възможно да е било и през втората половина на 2020 г., т. е. когато срокът на погасителната давност, започнал да тече от 26.06.2015 г., вече е бил изтекъл. Единственият надлежно установен по делото факт в тази връзка, относно който страните и не спорят, е, че плугът е бил върнат на ищеца на 03.02.2022 г. /като ирелевантно е чия собственост същият е бил, поради което и съдът не го коментира/. Горните факти обаче са без значение, тъй като дори и да се приеме за установено, че плугът е бил предаден през 2018 г. /или дори през 2019 г., или по-късно, но преди 26.06.2020 г./, това би имало значение за прекъсването на давността, само ако предаването на плуга по категоричен начин може да се приеме за признаване на процесното вземане от длъжника.