Решение № 191 от 19.12.2024, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 191 гр. Русе, 19.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Милена Пейчева

Членове:

Росица Р.ова

Мирослав Йорданов при участието на секретаря Тодорка Недева в присъствието на прокурора В. Л. Л. като разгледа докладваното от Мирослав Йорданов Въззивно наказателно дело от общ характер № 20244500600874 по описа за 2024 година съобрази следното:

Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.

Образувано е по жалба на защитника на подсъдимия Т. А. Д. срещу Присъда № 81 / 01.08.2024 г. по НОХД № 790 / 2024 г., по описа на Районен съд – Русе, в наказателната й част. Иска се да бъде изменена, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, алтернативно да се намали наложеното му наказание лишаване от свобода за престъплението, за което е признат за виновен от първоинстанционния съд, като се излагат и съответните затова съображения.

В съдебното заседание на въззивната инстанция представителят на Окръжна прокуратура - Русе счита жалбата за неоснователна и пледира обжалваната присъда да бъде потвърдена.

Частният обвинител и повереника му се присъединят към изразената от прокурора позиция.

Защитникът и подсъдимия поддържат изцяло жалбата и молят съда да я уважи като основателна.

В последна си дума подс.Д. изразява съжаление за постъпката си.

Окръжен съд - Русе, като прецени събраните по делото доказателства, 1 доводите и възраженията на страните и след като извърши цялостна служебна проверка на обжалвания съдебен акт, намери за установено следното:

С Присъда № 81 / 01.08.2024 г. по НОХД № 790 / 2024 г., по описа на Районен съд – Русе, подс.Д. е признат за виновен в това, че на 06.07.2023 год. в гр. Русе, в условията на опасен рецидив, по хулигански подбуди, причинил на В. К. А., средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на шийката на лява бедрена кост, наложило алопластика на лява тазобедрена става, довело до трайно затрудняване на движенията на ляв долен крайник за срок повече от тридесет дни, поради което и на основание чл.36 вр. чл.54 вр. чл.131а, пр.2 вр. чл.131, ал.1 т.12, пр.1 вр. чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК, първоинстанционният съд му наложил наказание лишаване от свобода за срок от десет години, което на основание чл.58а, ал.1 от НК редуцирал за срок от шест години и осем месеца и постановил да се изтърпи при първоначален строг режим. Съдът осъдил подсъдимия да заплати на гражданския ищец В. К. А. сумата от 25 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от датата на деликта до окончателното й изплащане, като отхвърлил гражданския му иск за сумата над 25 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв. Със същата присъда районният съд осъдил подсъдимия да заплати на гражданския ищец В. К. А. сумата от 4 248 лв. обезщетение за причинени имуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от датата на деликта до окончателното й изплащане, както и да заплати по сметката на Районен съд - Русе сумата от 1 169,92 лв. - държавна такса по уважената част от гражданските искове. Със съдебния си акт, съдът осъдил подс.Д. да заплати на гражданския ищец и частен обвинител В. К. А. сумата от 800 лв., представляваща разноски по делото, а в полза на държавата, по сметка на ОД на МВР гр.Русе и сумата от 361 лв. - разноски по досъдебното производство.

На първо място следва да се отбележи, че присъдата не е атакувана в гражданско-осъдителна й част, поради което по отношение на предявения от В. А. граждански иск е влязла в сила и като такава не може да бъде подложена на проверка от въззивната инстанция. Правилността на присъдата следва да бъде проверена само в наказателно-осъдителната й част, поради обжалването й само в тази част.

Жалбата е допустима и разгледана по същество е частично основателна.

Производството пред Районен съд - Русе било проведено по реда и условията на чл.371, т.2 от НПК, тъй като подсъдимият признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за същите факти. С определението си по чл.372, ал.4 от НПК съдът приел, че самопризнанието му се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства и обявил, че ще го ползва, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. На основание чл.373, ал.3 от НПК районният съд, като се позовал на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят, приел за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт и постановил визираната присъда.

2

От събраните по делото доказателства, въззивната инстанция установи следната фактическа обстановка:

Пострадалия В. К. А. бил охранител на Кооперативен пазар - Русе. Подс.

Д. му бил известен, тъй като често посещавал пазара, където управлявал велосипед по пешеходните алеи на обекта, въпреки наложената забрана затова. По този повод А. му отправял забележки, на които подсъдимият отвръщал с обиди, псувни и закани за физическа саморазправа.

На 06.07.2023 год. в гр. Русе, около 15.30 часа, св. А. вървял пеша по ул.

“А.ска“ в посока от Съдебната палата към магазин “СБА“ – Централни градски хали. Междувременно подс. Д. се придвижвал с велосипед в обратната посока по същата улица. Двамата се засекли пред закусвалня “Тирол“, намираща се близо до хотел “Централ“. Подсъдимият го попитал:

“Накъде си тръгнал?“, а свидетелят му отговорил: “На тебе няма да давам обяснения“. Тогава подсъдимият му нанесъл удар с юмрук в областта на лицето, в резултат на което А. паднал на лявата си страна върху изнесен ръб на сградата, встрани от входа на закусвалнята. Действията на подсъдимия били възприети от св. Ц.Р.Д., който отишъл до пострадалия и се поинтересувал за състоянието му, след което сигнализирал на ЕЕН 112. Св. М.П.К. видял падналия на земята А. и също се притекъл на помощ. При опита му да го изправи, пострадалия се оплакал от силна болка в областта на седалището, поради което го оставил да седи на паважа. През това време подсъдимият се отдалечил в неизвестна посока. По повод подадения сигнал на мястото пристигнали полицейските служи - св. П.К.Б. и И.Т., които заварили А. да лежи на земята до фасадата на сградата и установили, че по устата му имало кръв и че се оплаква от болки в левия крак. Малко по-късно пристигнал екип на ЦСМП – Русе, който констатирал счупване на лявата тазобедрена става на А., поради което го транспортирали до УМБАЛ “Канев – Русе“, където бил настанен за лечение.

По случая било образувано досъдебно производство, в хода на което от заключението на изготвената съдебномедицинска експертиза станало ясно, че пострадалият е получил счупване на шийката на лява бедрена кост, наложило алопластика на лява тазобедрена става; счупване на седмо ляво ребро; оток, кръвонасядане и повърхностни наранявания на лява буза, устните, полулигавицата и лигавицата им; охлузвания на дясна предкитка и лява колянна става. Описаните увреждания били в резултат от действието на твърди тъпи предмет и можели да бъдат получени при инцидента на 06.07.2023 год., а именно – при удар с юмрук в лицето и последващо падане от собствен ръст. При тези данни установените увреждания следвало да се преценяват по медико-биологичния признак – “Трайно затрудняване на движенията на ляв долен крайник за срок повече от тридесет дни“.

При така изложената фактическа обстановка, определението по чл.372, ал.4 от НПК на контролираната инстанция е обосновано и законосъобразно.

Самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от събраните по реда на НПК в досъдебното производство доказателства, от които се установяват неговите действия.

3

Не могат да бъдат споделени доводите на защитата изложени пред въззивната инстанция за недоказаност на авторството на престъплението.

Съобразно Тълкувателно решение № 1 от 6.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 1/2008 г., ОСНК, цялостното признание от подсъдимия на фактите по обстоятелствената част на обвинителния акт обуславя и пределите на въззивната проверка. При проверката на първоинстанционна присъда, постановена след надлежно проведено по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 2 и 3 от НПК съдебно следствие, е недопустимо въззивният съд да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от изложената в обстоятелствената част на обвинителния акт. В тази хипотеза, въззивният състав следва да провери основно дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване на нормативната уредба на диференцираното производство.

Настоящият въззивен състав намира, че проведеното от първоинстанционния съд съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК е било в пълно съответствие с процесуалните изисквания, визирани в разпоредбите на глава 27 от НПК. Съдът е спазил всички принципни изисквания към съкратеното съдебно следствие, обусловено от направеното признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Изявлението на подсъдимия Д. по чл.371, т.2 от НПК било дадено в открито съдебно заседание, в присъствие на защитник и при разясняване на последиците от него. В този смисъл въззивната инстанция възприема изцяло фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, доколкото по отношение на приетите доказателствени източници, с оглед на предварително даденото съгласие от страна на подсъдимия, е прието, че са безспорни и не се нуждаят от събиране и проверка по общия ред за провеждане на съдебно следствие.

Районният съд законосъобразно и обосновано е заключил, че подс. Д. е осъществил състава на престъплението по чл.131а, пр.2 вр. чл.131, ал.1, т.12, пр.1 вр. чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК.

Не се установява допуснато от първоинстанционния съд нарушение на закона при преценката му относно правната квалификация на извършеното от подсъдимия деяние.

Обосновано този съд е приел, че деянието е установено от обективна и субективна страна по безспорен начин от направеното от подс. Д. самопризнание в съдебно заседание при условията на чл. 371, т. 2 и прието от съда по реда на чл.372, ал.4 от НПК. Това самопризнание се подкрепя и от събраните на досъдебното производство гласни и писмени доказателства и доказателствени средства, съдържащи се в показания на свидетелите В. К. А., Ц.Р.Д., А.Ч. А.а, М.П.К. и П.К.Б., съдебно медицинска експертиза, протокол за разпознаване на лица с фотоалбум, справка за съдимост, справка за образувани и неприключили наказателни производства срещу подсъдимия, биографична справка и декларация за семейно и имотно състояние.

Неоснователни са доводите на защитата, че след като Ц.Д. познавал подсъдимия извършеното му разпознаване по фотоалбум от свид. Д., при 4 което бил посочен, като лицето ударило пострадалия А., не е осъществено по надлежния ред. Д. Д. познавал Д., но е заявил, че тъй като отдавна не го е виждал не може да каже дали е бил той, поради което му е необходимо да го види отново, за да посочи дали именно Д. е нанесъл удар на А.. Именно поради тази причина, в синхрон с разпоредбите на чл.169, ал.1, чл.170 и 171, ал.1 и ал.4 от НПК е извършено и разпознаването му по фотоалбум.

Безспорно от обективна страна по делото е установено, че на процесната дата на публично място подс.Д. нанесъл удар с юмрук в лицето на А., в резултат на което последния паднал върху изнесен ръб на сградата встрани от входа на закусвалнята и получил средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на шийката на лява бедрена кост, наложило алопластика на лява тазобедрена става, довело до трайно затрудняване на движенията на ляв долен крайник за срок повече от тридесет дни. Полученият вредоносен резултат е в пряка причинно-следствена връзка с поведението на подсъдимия.

Неоснователно е възражението на защитата на подсъдимия за несъставомерност на извършеното по т.12 на чл.131, ал.1 от НК, като се навеждат доводи за липсата на хулигански мотив при причиняване на средната телесна повреда на пострадалия, тъй като помежду им е имало пререкания от предходен период. Д., по правило хулиганските подбуди предполагат отсъствие на лични отношения, на вражда, завист и други между виновния и пострадалия. Следва да се отбележи обаче, че „хулиганските подбуди“ по смисъла на чл.131, ал.1, т.12 от НК не са несъвместими с личния мотив и тяхното съчетаване е напълно възможно, както правилно е приел първоинстанционния съд, съобразявайки и даденото тълкуване в ППВС № 2 / 1974 г., т. 3. Затова изводите на първия съд в насока наличието на „хулигански подбуди“ в поведението на подсъдимия при извършване на инкриминираното деяние, са правилни и съобразени със задължителната съдебна практика и тълкуване на закона. По делото е категорично установено, че подсъдимият е предприел инкриминираните действия срещу пострадалия, без да е бил поставен в положение, което да е налагало да се отбранява или да е бил провокиран по някакъв начин от А.. Увреждането на последния не е в резултат на неговото провокативно поведение, а по подбуди, изразяващи явно неуважение към обществото, пренебрежение към правилата за обществен ред и неприкосновеност на човешката личност (виж т. 19 от ППВС № 2/57 г., изм. с ППВС № 7/87 г. по отношение на убийството по хулигански подбуди).