Определение № 1613 от 04.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1613 гр. София, 04.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Ирина Петрова Касационно търговско дело № 20268002900986 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Неосат“ АД срещу решение № 89 от 25.02.2026г. по в.т.д.№ 845/2025г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решението по т.д.№ 2328/2023г. на Софийски градски съд и касаторът е осъден да заплати на „Дъ Уолт Дисни Къмпани България“ ЕООД, на основание чл.79 ЗЗД по предявения частичен иск сумата от 100 000 лв. (част от дължима в пълен размер 1 192 349.37 лв. ) - сбор от месечни лицензионни такси за периода м. 03.2021 г. - м. 09.2022 г., съгласно Договор за разпространение на канали на „Дисни“ от 19.06.2020 г. и Анекс № 1 към него от 16.09.2021 г., ведно с дължимата лихва за забава в размер на 4% над основния лихвен процент, начисляван от Банк ъф Ингланд върху сумата от 100 000 лв. за периода от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, но не повече от позволения от закона максимум.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение на основанията по чл.281,т.3 ГПК, иска се отмяната му, и предвид характера на допуснатите нарушения от въззивната инстанция (неправилен извод за преклузия, непълно обсъждане на защитата на ответника, недостатъчен анализ на приложимото чуждо право и недовършен анализ по режима на чл. 46 КМЧП) , основното искане е делото да бъде 1 върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да разгледа спора в пълния му допустим обем и да извърши цялостна преценка на релевантните възражения. При условията на евентуалност, ако ВКС приеме, че спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налагат нови процесуални действия, се иска постановяване на решение за отхвърляне на частичния иск. Посочва се, че спорът е за действието и противопоставимостта на договорен механизъм за лицензионно (а не „лицензно“, както е формулирано) възнаграждение, обвързан не с реалния брой абонати, а с прогресивно нарастващи минимално гарантирани нива и исковата сума е присъдена именно въз основа на такъв механизъм. Заявява се, че безспорно договорът съдържа клауза за приложимо материално право на Англия и Уелс, а защитата на ответника още от първата инстанция е насочена срещу действието на ценовия механизъм поради ексцесивно (прекомерно, извън нормални граници) ценообразуване, съществена нееквивалентност на престациите и недължимост на претендираното възнаграждение в договорения вид и размер. Позовава се на допуснато нарушение на съдопроизводствените правила поради неправилен извод за преклузия на значителна част от доводите на въззивника, развити във въззивната му жалба с аргумента, че представляват нови правоизключващи възражения. Възразява, че САС е смесил фактическата основа на спора с нейната правна квалификация. Излага подробни доводи в подкрепа на тезата си за последващо доразвитие във въззивната жалба „чрез терминологията и аналитичните категории на приложимото английско право“ (включително разумност на клаузата, липса на разумна алтернатива, непропорционалност на разпределението на риска и последици от ценова формула, която произвежда трайно икономическо неравновесие), невъвеждащ о нов исторически факт и съставляващо правно осмисляне на вече въведени факти. На второ място е изложен довод за нарушение на материалния закон и на режима на КМЧП поради непълно служебно установяване и прилагане на чуждото право. На трето място се позовава на неправилен подход към разпоредбата на чл.46 КМЧП и вътрешно противоречие на мотивите на САС. На следващо място касаторът визира нарушение на материалния закон поради неправилно приложен критерий за нееквивалентност на престациите. Позовава се и на необоснованост е непълна оценка на доказателствата.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването 2 при въведена допълнителна предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК въпросите: по

1. „Представлява ли въвеждане на ново възражение във въззивното производство правното доразвиване чрез категориите на приложимото чуждо право на своевременно наведени факти за икономически дисбаланс, нееквивалентност на престациите, ексцесивно ценообразуване и несъответствие на договорна ценова клауза с добрите нрави?“ 2. „Когато спорът е подчинен на чуждо материално право и съдът е установил неговото съдържание, длъжен ли е той служебно да изведе относимите правни последици от вече въведените факти, без да ограничава обсега на защитата само до термините и правните конструкции, използвани от страната в първия й процесуален акт - отговорът на исковата молба?“ Твърди се, че по този въпрос въззивният съд е приел приложимостта на правото на Англия и Уелс, обсъдил е събраните по делото експертни заключения за съдържанието му, но едновременно с това е стеснил собствената си правна преценка до онова, което е било терминологично формулирано още в отговора на исковата молба. Според страната по този начин съдът е приел чуждото право за приложимо, но не е реализирал в пълен обем служебното задължение да изведе относимите правни последици от вече въведените факти.

3. „Длъжен ли е българският съд, който разглежда спор с избрано чуждо право, самостоятелно и пълно да обсъди приложението на чл. 46 КМЧП и чл.

9 от Регламент (ЕО) № 593/2008 (Рим I), когато по делото са въведени факти за структурна нееквивалентност на престациите, за икономическа несъразмерност на ценовия механизъм и за накърняване на добрите нрави?“ По този въпрос се сочи, че въззивният съд е приел, че нееквивалентността на престациите като израз на нарушение на добрите нрави би могла да бъде разгледана през чл. 46 КМЧП и чл. 9 от Регламент Рим I, но не е осъществил пълноценен контрол именно по този ред.

В обосноваване на допълнителното основание се посочва, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като засягат поле, в което процесуалните правила за преклузия и въззивен контрол се пресичат с международното частно право и със служебното установяване на чуждия закон, а именно при такива дела се 3 проявява необходимостта от уеднаквяваща и ориентираща намеса на ВКС.

При условията на евентуалност е заявен довод за очевидна неправилност на обжалвания акт, която обжалващата страна извежда от вътрешното противоречие в мотивите на САС, което според нея се изразява в това, че от една страна, съдът приема, че значителна част от доводите са преклудирани като нови; от друга страна, признава възможната приложимост на чл. 46 КМЧП и чл. 9 от Регламент Рим I; от трета страна, допуска, че нееквивалентността на престациите като израз на нарушение на добрите нрави може да бъде разглеждана именно в тази нормативна рамка, но въпреки това отказва да извърши цялостен контрол по нея.

В писмен отговор ищецът оспорва основателността на искането за допускане на касационното обжалване и основателността на подадената жалба.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Исковата претенция е основана на договорното правоотношение между страните, възникнало по договор за предоставяне на неизключително право за разпространение на канали на „Дисни“ от 19.06.2020г., изменен с анекс от 16.09.2021г., сключен между „Дъ Уолт Дисни Къмпани България“ ЕООД и Бейби Нетуърк Лимитид (Англия) като лицензодатели и ответника като лицензополучател при дължими месечни лицензионни такси. Техният размер се определя по предвиден в договора начин: приложимата ставка за съответния месец се умножава по по- големия измежду минималния брой абонати, който лицензополучателят е поел задължение да постигне за съответния период и реално достигнатия такъв като при постигане на съответния диапазон абонати, влизат в сила отстъпки, предвидени в базовите условия. Отчет за реалния брой абонати подава ответникът за всеки отчетен месец. Ищецът е посочил, че тъй като подадените от ответника отчети са за по- малък брой абонати от уговорените минимални/гарантирани нива, ищецът е издал фактури за тях в размера, определен при прилагане на уговорените минимални нива абонати за съответния период. Ищецът се е позовал на признание за дължимост на сумите по издадените от ищеца фактури за исковия период в приложения към анекса погасителен план, в който са цитирани процесните фактури. Твърдението е, че неизплатените от ответника суми по тях за исковия период март 2021г.- септември 2022г. възлизат на 4

1 192 349.37 лв., от която под формата на частичен иск претендира сумата 100 000лв. Във въззивното производство е изискано и направено уточнение на исковата молба по каква част/сума от всяка фактура е предмет на предявения като частичен иск.

По делото няма спор, че претендираните от ищеца лицензионни възнаграждения по процесните фактури са формирани въз основа на минималното ниво абонати, предвидени в договора между страните, а не въз основа на отчетените от ответника реален брой ползватели на програмите. По делото безспорно е установено и, че процесните фактури са осчетоводени при двете страни - при ответника като задължение за плащане към ищеца, включени са в неговите дневници за покупки и подадени със справкидекларации в ТД на НАП. Няма спор и относно това, че ищецът - лицензодател е изпълнил задължения си по договора, а ответникът отказва да заплати претендираните лицензионни такси по съображения за противопоставимост на договорения механизъм за лицензионно възнаграждение, обвързан не с реалния брой абонати, а с прогресивно нарастващи минимално гарантирани нива, както и със съображения за нееквивалентност на престациите и накърняване на добрите нрави.

В отговора на исковата молба ответникът е изложил, че е нов национален оператор на електронно съобщителни мрежи, предоставящ услугата спътникова телевизия до дома, започнал дейността си в средата на 2020 г., като е сключил договори за придобиване на права за разпространение на телевизионни програми с телевизионни оператори, сред които и ищцовото дружество „Дъ Уолт Дисни Къмпани България“ЕООД. Твърдял е, че му е било поставено като задължително условие за сключването на договора предвиждането на минимално гарантиран брой абонати. Признава, че целта на това е да се създаде минимална сигурност за генерирания приход на праводателя съобразно пазарните условия, но не и създаване на предпоставки за прекомерно ценообразуване при дисбаланс в икономическите отношения, каквото твърди да е създадено в случая. Посочил е, че забраната за ексцесивно ценообразуване е заложена в правото на ЕС с чл. 102, б. „а“ от Договора за функционирането на ЕС; че нелоялното ценообразуване се отнася до извличането на прекомерни печалби чрез налагане на високи несправедливи цени на клиентите. Поддържано е, че въпреки, че Англия вече не е част от ЕС, вътрешното законодателство възпроизвежда концепцията на 5 чл.102, б.“а“ ДФЕС чрез разпоредбата на чл. 18 от Закона за конкуренцията от 1998г., а предвиденият в договора между страните минимален брой абонати значително надхвърля реалния брой абонати и съответно фактурирането върху минималния брой абонати увеличава многократно цената на телевизионните програми за всеки реален абонат, което води до съществен дисбаланс на икономическата стойност, която се претендира да бъде заплатена по договора. Заявено е становище за отхвърляне на иска за разликата над размера на стойността на лицензионното възнаграждение, дължимо за реален брой абонати, ползващи услугите на ответника, умножено по единична цена за реален абонат, съгласно чл.14.2 от Лицензионния договор от 19.06.2020 г.

От ответника не е постъпил отговор на депозираната допълнителна искова молба, чрез която ищецът е възразил, че минималните нива абонати са уговорени в договора въз основа на прогнозата на ответника за експанзивно развитие на бизнеса му и не са едностранно определени от ищеца, като съгласно § 14.2 от договора в редакцията към 19.06.2020г., ответникът се е задължил да постигне 47 200 абоната за три години, а в представения от ответника бизнес план е заявено достигане до 100 000 абоната за три години и 200 000 абоната за четири години. Според ищеца по този начин ответникът е заявил и декларирал, че при правилно менажиране би могъл да постигне тези резултати. Поддържано е, че при неизпълнението от страна на ответника на задължението му за постигане на минималните нива, по силата на договора е възникнало задължението за заплащане на месечна такса, равняваща се на произведението между единичната ставка и съгласуваното между страните минимално ниво абонати за съответния месец, което н е представлява увеличение на единичната цена за абонат; че с подписването на Анекс № 1 минималните нива абонати са съществено намалени, като изменението е в сила от 01.08.2021 г., така са начислени и таксите, претендирани като незаплатени по предявения иск. Ищецът отново е акцентирал, че съгласно § 14.4 от Базовите условия по договора, при достигане на съответните нива абонати, към месечната такса се прилагат прогресивни отстъпки .