Решение № 4641 от 27.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4641 гр. Пловдив, 27.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Ил. Василева при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Росица Ил. Василева Гражданско дело № 20245330117028 по описа за 2024 година намира следното:

Производството е образувано по искова молба на К. Б. К., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. "Д.Т." №..., ет. ..., ап. ..., чрез адв. М. Д. от АК София, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Младост, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.

5, с която е предявен иск за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит № ***** г., поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. В условията на евентуалност са предявени искове за прогласяване нищожността на отделни клаузи от Договор за потребителски кредит № ***** г., а именно: клаузата на чл. 11, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 567,64 лева, клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 5 от Договора, установяваща размера на ГПР и клаузата на чл. 5 от Договора, въвеждаща срок и изисквания за предоставяне на обезпечение.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили Договор за кредит № ***** г., по силата на който ответникът „Сити Кеш“ ООД е предоставил на ищеца К. Б. К. заемни средства в размер на 1000,00 лв., при годишен лихвен процент от 50,00 % и при годишен процент на разходите (ГПР) от 65,61 %, при срок на кредита от 23 седмици. Сочи се, че с клаузата на чл. 5 от Договора страните се съгласили заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчителство на едно или две лица, отговарящи на определените в договора условия, като обезпечението следвало да се предостави в тридневен срок. Поддържа се, че в клаузата на чл. 11 от Договора за заем е уговорено заплащането на неустойка в размер на 567,64 лв., ако 1 ищецът не предостави договореното в чл. 5 от Договора обезпечение или ако предоставеното не отговаря на посочените условия, като неустойката кредитополучателят следва да престира разсрочено заедно с погасителните вноски съгласно погасителния план към Договора. Ищецът твърди, че уговорката за заплащане на неустойка в размер, близък до отпуснатия кредит не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на страните по договора и до скрито оскъпяване на кредита. Смята, че така уговорената неустойка излиза извън типичните за неустойката обезпечителна и обезщетителна функции. Сочи, че клаузата, уговорена в чл. 11, ал. 1 от процесния договор прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията, като по този начин се заобикаляла и разпоредбата чл. 33, ал.1 от ЗПК, съгласно която при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Изразява становище, че чрез въведената клауза се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Чрез въведената неустойка се стигало до кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва, което било недопустимо. Предвид трудно изпълнимите условия, предвидени в договора и предвид размер на неустойката, смята, че същата излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции, води до скрито оскъпяване на кредита, противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите и на добрите нрави, поради което е нищожна.

Посочва още, че уговорената в чл. 11 от договора клауза за неустойка е недействителна, тъй като не е включена в годишния процент на разходите, като по този начин се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Доколкото е налице неправилно изчисление и посочване на действително прилагания по договора ГПР, смята, че тези нарушения следва да бъдат приравнени на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и договорът да се обяви за недействителен в цялост на основание чл. 22 от ЗПК.

Неправилно посоченият размер на ГПР представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. Изразява съображения, че в случая не може да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал.4 от ЗЗД, тъй като нищожните клаузи не могат да бъдат заменени от повелителни норми на закона, а от друга страна договора не би могло да бъде сключен без тези клаузи, защото са част от задължителното му съдържание.

Налице било и заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Излага подробни аргументи, че процесната неустойка е следвало да бъде включена в ГПР, тъй като представлява „общ разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, като невключването й в ГПР въвежда потребителя в заблуждение относно разходите му по заема, а именно, 2 че те ще бъдат в размер на 65,61% годишно, а не над 100 % или над 150 %.

При това положение потребителят нямал възможност да прецени икономическите последици от сключването на сделката. Предвид изложеното, твърди, че процесният договор е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и в този случай потребителят не дължи лихви или други разходи по него.

Поддържа, че е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК. В договора следвало да е посочена пълна, точна и максимално ясна информация относно разходите, които следва потребителят да стори във връзка с кредита.

Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което договорът бил недействителен, както и недействителна била и клаузата за неустойка.

Ищецът твърди още, че така формулираните клаузи се явяват и неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като не са индивидуално уговорени, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие във вреда на потребителя, а от друга страна се явяват нищожни и на основание чл.146, ал.1 ЗЗП.

Посочва, че при получена сума от 1000 лева, със срок за връщане приблизително 5 месеца, потребителят е следвало да върне сумата от 1 702,00 лева, като било ясно, че тази сума включвала в себе си разход далеч над вписания в договора: ГПР в размер на 65,61 % и ГЛП в размер на 50,00 %.

Този договорен размер на връщане на заема не можел да бъде измерим с разходите, които е направил заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Във връзка с изложените съображения, смята, че договорът за кредит следва да бъде прогласен за изцяло недействителен и да се приеме, че потребителят дължи единствено чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита. Излага подробни аргументи в подкрепа на искането да не бъдат присъждани разноски на ответната страна.

По изложените съображения ищецът моли съда да постанови решение, с което да уважи исковата претенция. Ангажира доказателства. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Сити Кеш“ ООД, в който излага съображения за неоснователност на предявените искове. Твърди, че оспорената клауза за неустойка е действителна. Позовава се на разпоредбата на чл. 11, т. 18 ЗПК, като твърди, че предоставянето на обезпечение при потребителското кредитиране представлявало съобразена със закона практика, която не водила задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Сочи, че договорът е сключен по воля на ищеца и същия е имал възможност да се запознае с всички клаузи от договора и е имал право да се съгласи или не с отделните уговорки, както и да предложи различни формулировки. Освен това 3 потребителят е разполагал и с възможност в рамките на 14 дни да се откаже от договора, без да е обвързан по никакъв начин от неустойката, както и без никакви последици, свързани със заплащането на такси и разноски. Твърди, че чрез възможността за отказ се гарантирали в пълна степен правата на потребителя. Поддържа, че потребителят е разполагал и с възможност да продължи тридневния срок за осигуряване на обезпечение с предоставяне на молба до кредитора, респ. представяне на друго заместващо обезпечение например запис на заповед. Счита, че потребителят не е имал намерение да изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение, а е имал за цел да се обогати неоснователно със завеждане на последващи искове. В този смисъл поддържа, че потребителят е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД. Твърди, че неустойката е имала предварително определен начален и краен момент и фиксирани параметри за срока на договора. Предвид изложеното счита, че клаузата за неустойка не е установена в противоречие с добрите нрави, като преценката за това следва да бъде осъществена във всеки конкретен случай. Позовава се на практика на ВКС, в която се приема, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която тази неустойка е уговорена. Неоснователно ищецът се позовавал на чл.33, ал.1 ЗПК доколкото в настоящия случай неустойката е уговорена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за забавено изпълнение на потребителя.

Смята, че не е налице недействителност на договора по смисъла на ЗПК и че на основание чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Основните параметри на договора били валидно уговорени в изискуемата форма и отговаряли на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1. т.7-12 и 20 и ал.2 ЗПК. Твърди, че при сключване на договора била спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в договора за кредит ясно бил посочен годишният процент на разходите и по какъв начин се формира последният с посочване на компонентите по чл. 19, ал. 1 ЗПК. Не било налице и нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като определеният в договора размер на ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава. Сочи, че клаузата за неустойка не е и не следвало да бъде включена в годишния процент на разходите, тъй като кредиторът следвало да посочи годишния процент на разходите и компонентите му към датата на сключване на договора, а неустойката била дължима след сключване на договора единствено при условие, че заемополучателят не предложи обезпечение.

Твърди, че неустойката е индивидуално уговорена, като клаузата била напълно ясна и разбираема. Уговорена била като фиксирана сума и в полза на потребителя била разсрочена на вноски, но към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основанието за плащането й.

Посочва, че оспорените клаузи отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравноправие между страните, като в случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, клаузите били индивидуално уговорени с потребителя, били описани ясно и точно и нямали нужда от допълнително тълкуване.

Кредитополучателят бил информиран

4 предварително за условията за ползване на продукта на търговеца предварително, поради което не било налице нарушение на чл.143 и чл.146 ЗЗП. Излага, че твърденията за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че през 2024 г. ищецът сключил общо 3 идентични договора за кредит, съдържащи уговорка за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Това обстоятелство опровергавало твърдението на ищеца за липса на достатъчно информация за крайния размер на задължението. Сочи, че във всички сключени от страна на ищцата договори било предвидено задължение за заплащане на неустойка. Твърди, че вместо след сключване на първия договор ищцата да упражни правото си на отказ от договора, последната е сключила още 2 на брой договора с идентично съдържание, като при сключване на всеки следващ договор потребителят е бил запознат с условията за предоставяне на обезпечение и за заплащането на неустойка, но въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях.