Решение № 65 от 08.12.2020, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 65 гр. Дряново , 08.12.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на девети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Секретар:

Председател:

Гергана Генева

Мариета Спасова като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело № 20204220100267 по описа за 2020 година

., за да се произнесе взе предвид следното :

Предявен е иск по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК.

Ищецът ****, със седалище и адрес гр. ****, представляван от пълномощника адв. М.И.-С. от АК – **** основава исковата си претенция на обстоятелството, че на 31.08.2018г. между страните по делото е сключен договор за кредит № СЗ-1674 с нотариална заверка на подписите, по силата на който кредиторът в качеството си на финансова институция е предоставила на кредитополучателя сумата в размер на 10 000 лв. Срокът за ползване и погасяване на кредита бил 12 месеца, считано от подписването на договора. Съгласно уговореното кредитополучателят дължи месечна лихва в размер на 2% върху размера на кредита, при годишен процент на разходите (ГПР) 24%. Според условията на договора погасяването на дължимия кредит се извършва по следния начин : лихвата се плаща на месечни вноски, платими до 30 число на всеки календарен месец, а главницата от кредита, в размер на 10 000 лв. ще се изплати накрая на договорения период, ако няма предсрочно погасяване. Крайният срок на погасяване на цялата дължима сума, ведно с остатъка от лихвите и евентуално дължима неустойка, такси и разноски бил изтекъл на 31.08.2019г. При неплащането на три месечни вноски, кредитополучателят дължал освен лихви и неустойка в размер на 50% от цялата получена сума и кредитът ставал изцяло и предсрочно изискуем.

1

Въпреки проведените разговори и обстоятелството, че договора бил изтекъл на 31.08.2019г., и до момента, длъжникът не бил изплатил нито една от уговорените месечни вноски, както и уговорената неустойка и главница. Така кредиторът бил принуден да поиска от съда по реда на чл. 417 от ГПК да му бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. По това заявление било образувано ч. гр. дело № 113/ 2020г. по описа на Районен съд Дряново и съдът разпоредил ответникът да заплати сумата 10 000 лв. – главница, сумата от 5 000 лв. – еднократна неустойка, сумата от 2 400 лв. лихва за периода от 01.09.2018г. до 31.08.2019г. върху заемната сума, законната лихва върху горната сума от 15.05.2020г.

– датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до изплащането на вземането, както и сумата от 2 754 лв.- адв. възнаграждение и 348 лв. – държавна такса. Била издадена заповед за незабавно изпълнение № 35/ 29.05.2020г. и изпълнителен лист за получените суми. В законния срок ответникът подал писмено възражение, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение единствено по отношение на неустойката. Ответникът дължал посочената неустойка, тъй като не е платил повече от три месечни вноски (изобщо не е плащал).

Молят съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника съществуването на вземането на ищцовото дружество за сумата 5 000 лв. – еднократна неустойка, за което вземане била издадена заповед за изпълнение № 35/ 29.05.2020г. и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 113/ 2020г. по описа на Районен съд Дряново. Претендират разноски.

В дадения от съда срок е постъпил отговор от ответното дружество ****, в който се признава, че страните са сключили Договор за заем № СЗ-1674 с нотариално удостоверени подписи, рег. № 4786/ 31.08.2018г. на нотариус с рег. № 406- М.И. с район на действие – Районен съд ****. Съгласно цитирания договор ищецът предоставил на ответника кредит в размер на 10 000 лв., като страните са се уговорили, че при неплащане на три месечни вноски кредитополучателят дължи освен лихвите и неустойка, която е в размер на 50% от цялата получена сума – в случая неустойката възлиза на 5 000 лв.

Поради неизпълнение от страна на ответника ищецът предприел действия по принудително събиране на сумата, като е подал заявление по чл. 417 от ГПК и се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, издадени по ч. гр. дело № 113/ 2020г. по описа на Районен съд Дряново. Съгласно разпореденото от съда ответникът е осъден да заплати на ищцовото дружество главницата по договора, лихви, разноски, както и неустойка. В законоустановения срок ответникът депозирал възражение, в което е отразено, че същият счита, че не дължи плащане на процесната неустойка. Последната била договорена в нарушение на добрите нрави, което били 2 основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Посочва, че съгласно закона и трайно установената съдебна практика, неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци, не може да се намалява поради прекомерност – чл. 309 от ТЗ. Тази норма обаче не изключвала приложението на чл. 26, ал.1, предл. 3, вр. чл. 9 от ЗЗД. В конкретния случай естеството на обезпеченото задължение било парично, а договорената неустойка в този си вид и размер престанала да изпълнява възложените от страните функции – да обезпечава изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, превръщайки се в правен механизъм за неправомерно разместване на материалните блага между страните. Неустойката накърнявала добрите нрави и нарушавала принципа на справедливост, тъй като вследствие на изплащането би било налице неравностойност на насрещните задължения по договора, което би довело и до несправедливо обогатяване на едната страна – ищец в производството. Предвид факта, че в конкретния случай неустойката излизала извън обезщетителните или обезпечителни функции, тя се намирала извън пределите на нравствената допустимост, доколкото още към момента на уговарянето създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя. Молят съда да отхвърли предявения иск, да прогласи нищожност на клаузата за неустойка, както и да присъди сторените в производството разноски.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбата на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

От приложеното ч. гр. дело № 113/ 2020г. по описа на съда се установява, че по заявление на **** против **** е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 35/ 29.05.2020 г., като е разпоредено ответникът да заплати сумата 10 000 лв. – главница по Договор за кредит № СЗ-1674 от 31.08.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от 15.05.2020г. до окончателното й изплащане, сумата 5 000 лв. – еднократна неустойка, сумата 2 400 лв. – договорна лихва за период от 01.09.2018г. до 31.08.2019г., както и сумата 348 лв.

– разноски за платена държавна такса и сумата 2 754 – платено адвокатско възнаграждение.

В дадения срок е депозирано възражение по чл. 414 от ГПК от ****, в което се посочва, че не дължат изпълнение само в частта по отношение на сумата 5 000 лв., представляваща неустойка, като възразяват и за прекомерност по отношение на адвокатския хонорар в заповедното производство.

В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК ищецът е предявил срещу ответника настоящия иск за установяване на вземането му по заповедта само относно сумата 5000 лв., 3 представляваща неустойка.

От представеното по делото удостоверение № BGR00281 на Българска народна банка е видно, че ****, гр. **** е вписано като финансова институция в регистъра по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните институции.

Не е спорно по делото, че на 31.08.2018 г. между **** и ответника **** е сключен Договор за кредит № СЗ-1674 с нотариално удостоверени подписи, рег. № 4786/ 31.08.2018г. на нотариус с рег. № 406- М.И. с район на действие – Районен съд ****. По силата на договора ищцовото дружество предоставило на ответника кредит в размер на 10 000 лв., която сума следвало да преведе по банкова сметка на кредитополучателя в деня на сключването на сделката. Срокът на ползване и погасяване на кредита бил 12 месеца, считано от подписването му, като крайния срок за погасяване бил определен на 31.08.2019г. Страните договорили, че при неплащането на три месечни вноски, кредитополучателят дължи освен дължимите лихви и неустойка в размер на 50 % от цялата получена сума и кредитът ставал изцяло предсрочно изискуем.

Липсва спор между страните относно твърдението на ищеца, че ответникът не е не изпълнил задълженията си по договора и не е платил нито една погасителна вноска.

Ищцовото дружество твърди, че ответникът е негов редовен клиент, като са подписали преди това друг договор за кредит от 31.08.2018г. В тази връзка са представени нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 63, том II, рег. № 1588, дело № 212/ 2017г. на нотариус рег. № 442 на НК и изпълнителни листи от 07.03.2019г. по ч. гр. дела № № 74/ 2019г. и 75/ 2019г. по описа на Районен съд Дряново.

При така установената фактическа обстановка съдът приема следното от правна страна:

Ищецът основава вземането си за неустойка по договора за кредит, сключен с ответното дружество на разпоредбата на договора, съгласно която при неплащането на три месечни вноски, кредитополучателят дължи освен дължимите лихви и неустойка в размер на 50% от цялата получена сума и кредитът става изцяло и предсрочно изискуем. Включването в договора на клаузата за неустойка е проявление на принципа на автономия на волята в частното право съгласно чл. 9 от ЗЗД. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на 4 договорна отговорност. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася както за гражданските, така и за приватизационните договори, а също и за търговските сделки по аргумент от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.

Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии : естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, наличие на други обезпечения на същото задължение, вид на уговорената неустойка и на съответното неизпълнение, съотношение на неустойката с очакваните вреди от неизпълнението. В този смисъл т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

Възприетото в задължителната съдебна практика разрешение е последователно доразвито и в трайно непротиворечивата практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения № № 49 от 27.05.2012 г., по търг. дело № 16/ 11 г. на ІІ търг. отделение; 298 от 31.10.2013 г., по търг. дело № 1312 /2012 г. на ІV гр. отделение; 16 от 16.06.2009 г., по търг. дело № 430/2008 г. на ІІ търг. отделение;

74 от 21.06.2011 г., по гр. дело № 541/ 2010 г. на ІV гр. отделение и други. Според същата, нищожна поради противоречие с добрите нрави е договорна мораторна неустойка, която е несъизмеримо висока с очакваните за кредитора вреди от забавеното изпълнение и нарушава принципа за справедливост в гражданските и търговски спорове.

В конкретния случай се установява, че процесният сключен между страните, договор притежава правната характеристика на търговска сделка и взаимоотношенията помежду им във връзка с неговото изпълнение следва да се уреждат от нормите на ТЗ.

Независимо от търговския характер на процесния договор общото правило на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, с което е обосновано своевременно въведеното от ответника с отговора защитно възражение за нищожност е приложимо по силата на препращащата норма на чл. 288 ТЗ.