Решение № 14861 от 24.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14861 гр. София, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20241110143710 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД, както и насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 и чл. 23 ЗПК.

Ищцата С. Д. А. твърди, че на 14.10.2020 г. е сключила с ответника договор за потребителски кредит № 396165 за сумата от 1500 лв., която е усвоила. Поддържа, че е „потребител“ по смисъла на ЗЗП и договорът попада под действието на ЗПК. Сочи, че уговорената възнаградителна лихва в размер на 40,54% надхвърля трикратния размер на законната лихва, което съставлява неоснователно обогатяване и използване на затрудненото състояние на потребителя. Излага твърдения, че в договора липсва яснота как се начислява лихвеният процент – върху цялата сума или върху остатъка от главницата.

Посочва, че обявеният годишен процент на разходите (ГПР) от 49% е неверен, тъй като в него не е включена сумата, именувана „неустойка“ по чл. 5.6 от договора, която представлявала „скрита лихва“ и цена на кредита. Твърди, че не са посочени компонентите и допусканията за изчисляване на ГПР, което нарушава изискването за яснота по чл. 10, ал. 1 ЗПК. Поддържа, че неустойката за непредоставяне на обезпечение (поръчители или банкова гаранция) в размер на 4,44 лв. на ден (общо 1620,60 лв.) няма обезщетителна 1 функция, а е средство за допълнителна икономическа облага. Смята, че уговорените разходи за извънсъдебно събиране нарушават забраната на чл.

10а, ал. 2 ЗПК и чл. 33 ЗПК, тъй като при забава кредиторът има право само на законна лихва. Уточнява, че реално е заплатила към кредитора 1497 лв. По изложените твърдения и доводи иска от съда да прогласи нищожността на договор за потребителски кредит № 396165/14.10.2020 г., поради противоречие със закона, евентуално поради накърняване на добрите нрави. В условията на евентуалност ищцата иска прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 5.6 и на чл. 6.2 от договора за потребителски кредит и на свързаните с тях клаузи на чл. 10 и чл. 13 от Приложение № 1 от горния договор.

Ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че договорът е сключен чрез средства за комуникация от разстояние при стриктно спазване на ЗПК, ЗПФУР и ЗЕДЕУ, при което ищцата е преминала през процес на идентификация (ПИН код чрез СМС, селфи с лична карта) и е активирала линк за приемане на договора. Не споделя довода на ищцата, че уговорената възнаградителна лихва от 40,54% е нищожна. Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК единственият законов лимит е за ГПР (до петкратния размер на законната лихва), който в случая е спазен.

Твърди, че практиката за „трикратния размер“ е формирана преди законодателната промяна от 2014 г. Оспорва липсата на условия за прилагане на лихвата (чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК). Сочи, че лихвата е фиксирана, начислява се върху главницата на дневна база (1/365) и не зависи от референтен индекс.

Поддържа, че ГПР от 49% е изчислен точно по формулата на ЗПК. Относно „допусканията“ твърди, че е приложено базовото такова по т. 3, б. „а“ от Приложение № 1 към ЗПК – че договорът ще остане валиден и страните ще изпълняват задълженията си. Твърди, че неустойката не е разход по кредита и не следва да се включва в ГПР съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, тъй като е компенсаторна и се дължи само при неизпълнение на задължението за обезпечение. Сочи, че клаузата за неустойка е индивидуално договорена и отразява високия риск при необезпечено кредитиране. Потвърждава, че по горния договор е получил от ищцата общо 1497 лв.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД е предявил насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал.1, пр. 1, вр. чл. 240, ал.

1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 и чл. 23 ЗПК, за сумата от 3 лв. (понастоящем 1,53 евро), представляваща част от вземане в общ размер от 352,44 лв., неизплатена главница по договор за потребителски кредит № 396165/14.10.2020 г., чиито падеж е настъпил. В условията на евентуалност, в случай, че съдът обяви договора по – горе за недействителен, претендира горната сума на основание чл. 23 ЗПК като част от чистата стойност на кредита, ведно със законната 2 лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.

В срока по чл. 131 ГПК ищцата признава изцяло основателността на насрещния иск. Потвърждава, че е допуснала грешка, включвайки таксата, която е заплатила на „Изипей“ към сумата, погасена към ищеца по насрещния иск. Сочи, че е заплатила сумата от 3 лв. в хода на процеса - на 23.01.2025 г.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 154 ГПК, в тежест на ищцата по първоначалния иск е да установи следните обстоятелства: 1) че е сключила договора в качеството си на физическо лице за нужди, извън нейната професионална или търговска дейност; 2) че уговорената възнаградителна лихва от 40,54% е в явно несъответствие с пазарните условия към октомври на 2020 г. и че чрез нея кредиторът се обогатява неоснователно; 3) че атакуваните клаузи не са индивидуално договорени и водят до значително неравновесие, както и че условията за обезпечение са практически неизпълними; 4) че е заплатила на ответника 1497 лв. преди иска и 3 лв. в хода на процеса. В тежест на ответника е да докаже: 1) спазването на императивните изисквания на ЗПК, включително точното изчисляване на ГПР от 49,00% и включването на всички приложими разходи; 2) че клаузата за неустойка е била предмет на преговори и представлява компенсаторно обезщетение; 3) реалното предоставяне на сумата от 1500 лв. По насрещния иск в тежест на ищеца е да установи сключването на договора и усвояването на сумата, а в тежест на ответницата – погасяването на главницата преди иска.

С доклада си по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК съдът е обявил за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства:

На 14.10.2020 г. ищцата е сключила с ответното дружество Договор за потребителски кредит № 396165 за сумата от 1500 лв., при фиксиран лихвен процент в размер на 40,54% и ГПР 49,00%, който кредит е следвало да погаси на 12 месечни вноски, за периода от 15.10.2020 г. до 14.10.2021 г.

Горният договор е предвиждал обезпечение под формата на поръчителство от две физически лица или банкова гаранция, които трябва да бъдат предоставени в срок до края на следващия ден след усвояване на кредита.

3

В клаузата в чл. 5.6 от договора за потребителски кредит е предвидена неустойка за непредоставяне на обезпечение, възлизаща в размер на 1620 лева за целия период.

Ищцата е усвоила сумата от 1500 лв. по договора за потребителски кредит, като до датата на предявяване на първоначалния иск е заплатила на ответника по този иск сумата от 1497 лева.

Неустойката по – горе не е била включена сред параметрите на уравнението за изчислението на ГПР.

Включването на споменатата неустойка сред горните параметри би довело до размер на ГПР, надвишаващ пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

С оглед признанието на насрещния иск, съдът е отделил като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване на всички обстоятелства, спадащи към фактическия състав на спорното право, предмет на насрещния иск.

От събраните писмени доказателства (Договор № 396165, Погасителен план, Приложение № 1) се установява, че в Раздел V от договора за потребителски кредит „Обезпечение по кредита“ страните са установили кумулативни изисквания за предоставяне от ищцовата страна на обезпечение по кредита. В текста на т. 5.1 е предвидено, че в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, респ. денят, на който кредитодателят е превел/предал сумата на кредита по уговорения между страните начин, кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение съгласно настоящия договор и Общите условия.“. Клаузата на т. 5.2 определя вида на обезпечението, като алтернатива между поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на сбора на дължимата главница и лихва за ползване на кредита, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по този договор.

Разпоредбата на т. 5.3 поставя конкретни изисквания към поръчителите, които трябва да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако има – кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен”. Уговорено е още, че кредитодателят може да откаже да приеме предложените от кредитополучателя поръчители по своя преценка. В т. 5.4 е разписано задължението на поръчителите да предоставят лични данни и 4 документи, касаещи тяхната кредитоспособност (трудов договор, служебна бележка за възнаграждение и др.), което следва да бъде извършено, в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита.

Клаузата на т. 5.5 урежда предоставянето на банкова гаранция, като задължава Кредитополучателя „в срок до края на следващия ден да предостави на кредитодателя оригинал на удостоверението за банкова гаранция и копие на договора, сключен между съответната банка и кредитополучателя, като гаранцията трябва да съдържа неотменяемо и безусловно изявление на съответната Банка, че ще заплати всички дължими суми при първо писмено искане. В договора са уговорени и последици от непредставянето на обезпечение/прекратяване действието на предоставено обезпечение, изразяващи се във възникване на задължение за кредитополучателя за заплащане на неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение (т. 5.6). В договора изрично е посочено, че неустойката се начислява на ден и се заплаща заедно със съответната погасителна вноска.

Размерът на неустойката е фиксиран в т. 10 от Приложение № 1, ведно с Погасителния план към договора – 4,44 лева средно на ден, като неустойката на ден не трябва да надвишава 1% от главницата по кредита. В погасителния план към договора е конкретизиран общия размер на неустойката за целия 12месечен период при липса на обезпечение на сумата от 1620,60 лв. Вследствие на неизпълнението, на ищцата е начислена неустойка, съгласно т. 4.1 и т. 4.2 от Приложение № 1, размерът на месечната погасителна вноска е променен от 154,12 лв. (с одобрено обезпечение) на 289,17 лв. (без одобрено обезпечение), като общата дължима сума при надлежно изпълнение без обезпечение е възлизала на 3470,04 лв. спрямо 1849,44 лв. при наличие на такова.

Съдът намира, че така разписаното задължение за предоставяне на обезпечение е формулирано по начин, който го прави житейски и практически неизпълним за средностатистическия потребител на предоставяните от ответника услуги в рамките на предоставения срок от само един работен ден.

Изискването за намиране на двама поръчители с високи доходи и безупречна кредитна история, които да се съгласят да встъпят в дълг в рамките на 24 часа, превръща неизпълнението на това условие в събитие, чието настъпване е фактически невъзможно, още към момента на подписване на договора. От съдържанието на погасителния план се установява, че посочената като неустойка сума не представлява санкция за виновно поведение, а е предварително начислена и разсрочена като част от всяка месечна вноска, като увеличава размера й, както бе посочено по-горе и води до неустойка, възлизаща на 1620,60 лв., което надвишава размера на самата главница от 1500 лв. От изложеното следва, че по своята правна и икономическа същност това плащане не притежава обезщетителна функция по чл. 92 ЗЗД, а съставлява скрито възнаграждение и цена на кредита. Тъй като този разход е предвидим и 5 фактически задължителен за потребителя, той попада в обхвата на дефиницията за „общи разходи по кредита“ съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.